Нийл Стивънсън
Диамантената ера (39)

Нел и Харв самички на свобода из Земите под аренда; среща с една негостоприемна охранителна решетка; откровение за „Буквара“

Земите под аренда бяха твърде ценни, за да се остави по тях много място за природата, но геотектите от „Кралска тектоника“ бяха чували, че дърветата са полезни за прочистването и освежаването на въздуха и заради това бяха вградили зелени пояси по протежението на границите между отделните сектори. През първия час от свободния им живот на улицата Нел забеляза един от тези зелени пояси, макар че по това време той изглеждаше черен. Тя се отскубна от Харв и хукна към него по една улица, която се бе превърнала в луминисцентен тунел от медиатронни рекламни таблоиди. Харв се втурна подире й, като едва успяваше да развие нейната скорост, защото го бяха били много по-лошо, отколкото нея. Бяха почти единствените живи същества на улицата или поне единствените, които се движеха в някаква определена посока, и докато бягаха, съобщенията на билбордовете ги преследваха като изгладнели вълци и се опитваха да ги убедят, че ако използват определени интерактиви или вземат определени наркотици, гарантирано ще могат да правят секс с определени нереално перфектни млади хора. Някои от билбордовете стигаха до още по-натуралистични крайности, като направо предлагаха секс. Медиатроните по тази улица бяха необикновено големи, защото трябваше да се виждат ясно от пустошта, склоновете, терасите и кортовете на анклава Нова Атлантида, цели километри нагоре в планината.

Прекаленото излагане на подобно нещо предизвикваше медиатронно изгаряне у целевата публика. Вместо да ги спират от време на време и да дават малко почивка на хората, собствениците им бяха започнали нещо като надпревара във въоръжаването в опитите си да намерят оня магически образ, който ще накара хората да пренебрегнат всички останали реклами и да се фиксират само върху тяхната. Най-лесната крачка — увеличаване размера на медиатроните — беше стигнала горе-долу до абсолютната си граница. Доста дълго време преди това съдържателната страна бе намерила окончателното си решение: циците, гумите и експлозиите бяха като че ли единствените неща, които привличаха вниманието на изключително придирчивата аудитория, макар че от време на време пускаха и нещо напълно несъвместимо, като например природна картина или мъж с черно поло, който чете поезия. Веднага щом всички медиатрона станаха високи по трийсет метра и се напълниха с цици, единствената конкурентна стратегия, която още не беше докарана до краен предел, бяха разните технически трикове: болезнено ярки светлини, внезапно появяващи се образи и симулирани триизмерни фантоми, които скачаха наужким към определени минувачи, които не им обръщаха достатъчно внимание.

Точно през един такъв няколко километров тунел от стимули мина Нел при внезапното си хукване. От позицията на Харв, който изоставаше все повече и повече, тя приличаше на мравчица, която тича по екрана на телевизор, чиито яркост и контраст са увеличени до дупка. Нел рязко сменяше посоката си от време на време, когато усетеше заплаха от някой виртуален пищящ демон, който се спуска към нея от фалшивия паралакс на подвижен z-образен буфер, просветващ като комета на фалшивата небесна твърд на черен видеоекран. Знаеше, че всичко е измислица и в повечето случаи дори не можеше да разбере какви стоки рекламират, но животът я бе научил да отскача при заплаха. Тя не можеше да не отскача.

Не бяха измислили начин да накарат рекламите да се спускат към теб фронтално, поради което тя поддържаше горе-долу постоянна посока по средата на улицата, докато не прескочи една енергоабсорбираща бариера в края на улицата и изчезна в гората. Харв я последва няколко секунди по-късно, макар че ръката му не му позволи да прескочи и в резултат той се търкулна презглава, също като някой автокънкьор, който не е видял изобщо бариерата и направо се забива в нея.

— Нел! — крещеше той, докато се приземяваше в една купчина шарени опаковъчни отпадъци. — Не можеш да останеш тук! Не можеш да останеш сред дърветата, Нел!

Нел вече бе навлязла дълбоко в гората или поне толкова надълбоко, колкото можеш да навлезеш в един тесен зелен пояс, направен с цел да раздели една Земя под аренда от друга. Тя падна на няколко пъти и веднъж си фрасна главата в едно дърво, преди да разбере с типичната детска адаптивност, че се намира на повърхност, която далеч не е като гладък и равен под, улица или тротоар. Глезените й трябваше да действат малко по-избирателно на това място. Беше едно от онези места, за които бе чела в „Илюстрирания буквар“: магическа зона, където на фракталното измерение на терена му беше позволено да действа както си иска, на буците — да се състоят от по-малки копия на себе си, та чак до микроскопското ниво, върху което се хвърляше някаква мърсотия и се засяваха ония страховити ели, които растат със скоростта на бамбука. Много скоро Нел срещна една такава ела, която беше съборена от неотдавнашен тайфун и сега цялата й коренова система бе щръкнала нагоре, при което се бе отворила удобна яма, просто подканяща да се скочи в нея. Нел така и направи.

За няколко минути й се струваше страшно забавно, че Харв не може да я намери. В техния апартамент имаше само две скришни места — двата килера, — поради което обичайните им подвизи в играта на криеница не им носеха почти никакво забавление и ги караха да се чудят какво пък толкова забавно има в тая тъпа игра. Сега обаче, в тъмнината на гората, Нел започваше да усеща тръпката.

— Предаваш ли се? — попита накрая тя и чак тогава Харв разбра къде се е скрила. Той застана на ръба на кореновата яма и й заповяда да излезе. Тя отказа. Накрая Харв слезе долу, макар че за едно по-опитно око от това на Нел слизането му щеше да си бъде чисто падане. Нел скочи в скута му, още преди той да е успял да стане.

— Трябва да се махаме — рече й той.

— Искам да останем тук. Много е хубаво — отвърна му Нел.

— Ти не си единствената, която мисли така — каза Харв. — Заради това са поставили решетки.

— Решетки ли?

— Аеростати. За охрана.

Нел беше много доволна да чуе това и въобще не можеше да разбере защо брат й говори с такъв ужас в гласа за охраната.

Към тях май се бе насочил някакъв турбореактивен двигател със сопранов глас, който ту заглъхваше, ту се усилваше, докато летателният апарат се промъкваше между дърветата. Страховитото вдъхновение на сопраното се снижи с два тона, когато спря точно над главите им. Не виждаха нищо повече от странното проблясване на цветна светлина, отразявана върху каквото там беше въпросното нещо от далечните медиатрони. Някакъв глас, който бе произведен направо идеално и който беше само малко по-силен, отколкото трябваше, долетя оттам: „Посетителите са добре дошли за разходки из парка по всяко време. Надяваме се, че престоят ви е харесал. Моля съобщете, ако имате нужда от инструкции и този апарат ще ви окаже помощ“.

— Колко е хубаво — възкликна Нел.

— Няма да е така още дълго — обясни Харв. — Давай да се махаме оттук, преди да му е дошло до гуша от нас.

— Ама на мен ми харесва тук.

От аеростата излетя синкава светлина. И двамата изпищяха, когато ирисите им се сгърчиха. Машината обаче също им изкрещя: „Разрешете ми да осветя пътя ви до най-близкия изход!“

— Ние избягахме от къщи — обясни Нел. Харв обаче вече драпаше нагоре по стената на дупката и я влачеше подире си със здравата си ръка.

Турбините на нещото изреваха, когато то направи лъжлива атака. По този начин ги избута бързо-бързо към най-близката улица. Когато най-сетне прескочиха една бариера и сложиха крака на твърдата земя, изгаси светлината си и се отдалечи, без каквито и да било думи за сбогом.

— Всичко е наред, Нел, те винаги правят така.

— Защо?

— Ами, за да не се напълни гората със случайни минувачи.

— Това пък какво е?

— Ами това сме ние в момента, например — обясни й Харв.

— Хайде да се подслоним при приятелите ти! — предложи Нел.

Харв никога не бе запознавал Нел с някой от приятелите си, така че тя ги познаваше както децата от предишните епохи познаваха Гилгамеш, Роланд или Супермен. Нел бе останала с впечатлението, че улиците на Земите под аренда просто гъмжат от приятели на Харв, които са малко или много всемогъщи.

Лицето на Харв се смръщи за известно време, след което той каза:

— Трябва да си поговорим за вълшебната ти книга.

— „Илюстрирания буквар на младата дама“ ли?

— Да, няма значение как се казва.

— И защо трябва да говорим за него?

— Оф! — въздъхна Харв с вял глас, както правеше винаги, когато Нел говореше като абсолютно дете.

— Защо трябва да говорим за него? — повтори въпроса си тя търпеливо.

— Има нещо, което никога не съм ти казвал за тази книга, но сега трябва да го направя — обясни Харв. — Хайде, давай да вървим, че някой идиот ще дойде да ни тормози.

И те тръгнаха към главната улица на Лейзи Бей Таун, което беше Земята под аренда, където ги бе извел патрулът. Главната улица лъкатушеше успоредно на бреговата ивица, като отделяше брега от цяла дълга поредица питейни заведения, на чиито входове имаше ярки, неприлични медиатрони.

— Не искам натам — каза Нел, защото си спомни последния шпалир от електромагнитни сводници.

Харв обаче я стисна здраво за китката и тръгна надолу по хълма, повлякъл я подир себе си.

— По-безопасно е, отколкото да се движим по задните улички. Чакай сега да ти разкажа за книгата. Заедно с моите приятели я отмъкнахме с разни други неща от един вики, когото нападнахме веднъж. Док ни каза да го нападнем.

— Док?

— Онзи китаец, който държи Цирка на бълхите. Каза ни, че трябва да го нападнем, но да се погрижим да е така изпипано, че мониторите да го хванат.

— Какво означава това?

— Няма значение. Каза ни също така, че трябва да задигнем нещо от оня вики — някакъв пакет горе-долу толкова голям. — И Харв оформи с палците и показалците си прави ъгли, с помощта на които определи размерите на правоъгълник с големината на книга. — Даде ни да разберем, че става въпрос за нещо много ценно. Да, ама ние не намерихме никакъв подобен пакет. Намерихме обаче някаква тъпа стара книга. Искам да кажа, че изглеждаше стара и хубава, но на никой не му хрумна, че това е нещото, за което ни бе изпратил Док, защото той си има много книги. И аз я взех за теб. Да, обаче няколко седмици по-късно Док пита къде е пакетът и ние му разказахме това, което ти току-що чу. Когато разбра за твоята книга, той щракна с пръсти и каза, че книгата и пакетът са едно и също нещо. Дотогава обаче ти вече си играеше денонощно с нея, Нел, и на мен сърце не ми даваше да ти я отнема, затова излъгах. Казах му, че съм я хвърлил на улицата, когато съм видял, че е пълен боклук, и че ако вече не е там, значи някой е минал и я е взел. Док побесня, но се хвана на въдицата. Заради това никога не водех приятелите си вкъщи. Ако някой разбере, че книгата е все още у теб, Док ще ме убие.

— И какво ще правим сега?

На лицето на Харв се появи изражение, което означаваше, че в момента не му се говори за това.

— Като за начало, дай да се снабдим с някои безплатни неща.

Тръгнаха по един таен и обходен път към бреговата ивица, опитвайки се да стоят колкото може по-далеч от групичките пияници, които се клатушкаха през съзвездията от изпълнени със страст бордеи също като хладни и мрачни скални късове, които си пробиват път през небе с млади звезди. Стигнаха до един обществен синтетичен компилатор и си взеха разни неща от безплатното меню: бутилки с вода и нутра-бульон, пакети със суши, направено от наносурими и ориз, вафли, както и пакетчета с големината на дланта на Харв, украсени с невероятно големи обещаващи надписи („ОТРАЗЯВА 99% ИНФРАЧЕРВЕНИ ЛЪЧИ!“), които се разгъваха в огромни набръчкани, покрити с метал одеяла. Нел бе забелязала множество неправилни фигури, разпръснати на плажа като гигантски ларви с хромово покритие. Сигурно бяха случайни минувачи като тях, загърнати в същите одеяла. Веднага щом събраха продуктите, децата побягнаха към брега, да си изберат и те едно местенце. Нел искаше да е по-близо до водата, но Харв направи няколко много добре обмислени забележки за това колко е непрепоръчително да се спи там при прилив. Повлякоха се по морската дига и вървяха така един-два километра, преди да успеят да намерят едно относително спокойно местенце на плажа, след което се загърнаха в одеялата си. Харв настоя, че през цялото време поне един от двамата трябва да стои буден, за да действа като часовой. Нел бе научила за всичко това от виртуалните си приключения с „Буквара“ и се съгласи тя да дежури първа. Харв заспа почти веднага и Нел отвори книгата си. В моменти като този хартията издаваше мека светлина, а буквите изпъкваха ясни и черни като клоните на дърво при пълнолуние.