Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Age, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ivantim(2006)
Корекция
Mandor(2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 1998

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Домашна обстановка; посещението на Нел в залата за игри; другите деца се държат неприлично; „Буквара“ разкрива нови способности; Динозавър разказва приказка

Всяка сутрин Мама обличаше камериерската си униформа и отиваше на работа, а Тад се будеше малко по-късно и колонизираше дивана пред големия медиатрон във всекидневната. Харв пълзеше из ъглите на апартамента, за да търси нещо за закуска, а част от намереното носеше на Нел. След това обикновено напускаше апартамента и не се връщаше, докато Тад не заминеше, най-често през късния следобед, за да се забавлява с домашните си занимания. Мама се връщаше с малка найлонова торбичка със салата, която беше взела от работата си, и една помпичка; след като изяждаше салатата, тя поставяше помпичката на ръката си за малко и после прекарваше останалата част от вечерта пред старите пасиви по медиатрона. Харв ту влизаше, ту излизаше с някои от приятелите си. Обикновено, когато Нел решеше да си ляга, той не беше там, но си бе вкъщи, когато тя се събуждаше. Тад се прибираше по всяко време на нощта и много се ядосваше, ако Мама беше заспала.

Една събота Мама и Тад си бяха вкъщи по едно и също време, седяха на единия диван прегърнати, а Тад си играеше на някаква тъпа игра, която караше Мама да пищи и да се гърчи. Нел дълго време молеше Мама да й прочете една приказка от вълшебната книжка, но Тад постоянно я буташе настрана и я заплашваше, че ще я напердаши, докато накрая Мама не каза:

— Махни се от проклетата стая, Нел! — и я избута навън да ходи да си поиграе в стаята за игри няколко часа.

Нел се загуби из коридорите и започна да плаче; но нейната книжка й разказа една приказка как принцеса Нел се загубила из безкрайните коридори на Черната крепост и как открила изход, като използвала ума си, което накара Нел да се почувства по-добре — сякаш никога не можеше да се загуби, докато книжката й беше с нея. Накрая Нел намери залата за игри. Беше на първия етаж на сградата. Както обикновено, беше пълна с деца, но нямаше нито един родител. В едната част на залата имаше специално място, където бебетата можеха да сядат в проходилки или да пълзят по пода. Там седяха няколко мамчета, но й казаха, че е твърде голяма да си играе при тях. Нел се върна в другата зала, която беше пълна с много по-големи от нея деца.

Тя ги познаваше; знаеха как да се бутат, удрят и дерат. Нел отиде в единия ъгъл на стаята и седна с вълшебната книжка върху скута си, докато чакаше едно момченце да се махне от люлката. Когато това стана, тя остави книжката си в ъгъла и се опита да маха с крака, както правеха големите деца, но така и все не успяваше да задвижи люлката. Тогава дойде едно голямо дете и й каза, че не може да използва люлката, защото е твърде малка. Понеже Нел не се махна веднага, детето я избута. Нел се търкулна в пясъка, одраска си ръцете и колената и побягна разплакана в ъгъла.

Две други деца обаче бяха намерили вълшебната й книга и бяха започнали да я подритват помежду си, докато не заприлича на хокейна шайба. Нел се втурна и се опита да вдигне книгата от земята, но тя се плъзгаше твърде бързо, за да може да я настигне. Двете деца продължиха да я ритат помежду си, а накрая и да си я подхвърлят. Нел тичаше напред-назад, докато се опитваше да я настигне. След няколко минути вече четири деца участваха в играта, а шест други стояха отстрани, гледаха и се смееха на Нел. Нел обаче не виждаше нищо, защото очите й бяха пълни със сълзи, носът й също течеше, а когато се опиташе да диша, гръдният й кош само потрепваше.

И тогава едното от децата изпищя и изпусна книгата. Едно друго бързо се втурна да хване книгата, но също изпищя. После трето. Изведнъж всички деца замлъкнаха и затрепераха от страх. Нел изтри сълзите от очите си и отново хукна към книгата си, но този път децата не й я измъкнаха от ръцете; тя я вдигна от земята и я притисна към гърдите си. Всички деца, които бяха участвали в играта, бяха застанали в една и съща поза: ръцете кръстосани на гърдите с пъхнати под мишниците длани, търчаха напред-назад като пръчки за пого и викаха майките си.

Нел седна в ъгъла, отвори книгата и започна да чете. Тя не знаеше всички думи, но по-голямата част вече й бяха познати, а когато се уморяваше, книгата й помагаше да произнася думите или направо й четеше цялата приказка, че дори понякога й я показваше с подвижни картинки, също като на кино. След като всички тролове бяха отблъснати, дворът на крепостта не беше от най-приятните гледки. Първо на първо, той така или иначе не бе поддържан преди това и целият беше обраснал. Харв нямаше друг избор, освен да посече всички дървета, а по време на великата битка на Динозавър срещу троловете много от останалите растения бяха откъснати.

Динозавър се изправи и я огледа на лунната светлина.

— Това място ми напомня за Изчезването, когато трябваше да обикаляме дни наред, за да намерим нещо за ядене — рече той.

ПРИКАЗКАТА НА ДИНОЗАВЪР

Бяхме четирима и пътувахме през местност, която много приличаше на тази, само дето вместо пънове имаше изгорели дървета. За известно време въпросната част от света беше станала тъмна и студена, след като бе ударила кометата, поради което много от дърветата и растенията загинаха; след като загинаха, те изсъхнаха и после беше въпрос на време кога ще падне гръм, който да причини голям горски пожар. Ние четиримата пътувахме из тази изгоряла местност, за да си търсим храна и можеш да си представиш колко бяхме гладни. Няма значение защо го правехме; тогава, по онова време, ако нещата се влошаха, човек просто тръгваше и вървеше, докато нещата се оправят.

Заедно с мен беше Утахраптор, който беше по-дребен от мен, но много бърз и с големи силни нокти на краката си; с един ритник можеше да разпори друг динозавър като презрял плод. С нас беше и Анкилозавър, който беше бавно тревопасно, но опасно животно; бе покрит отвсякъде с кокалена черупка като на костенурка, а на края на опашката му имаше голяма гърбица от кост, която можеше да размаже мозъка на всеки месояден динозавър, който дойдеше прекалено близко. И най-накрая с нас беше и Птеранодон, който можеше да лети. Всички се придвижвахме заедно в малка групичка. Ако трябва да съм съвсем откровен, групата ни преди това се бе състояла от няколкостотин динозавъра, повечето от които тревопасни със здрави клюнове като на птицечовки, но двамата с Утахраптор се видяхме принудени да изядем повечето от тях — само по няколко на ден разбира се, за да не забележат отначало, тъй като не бяха особено интелигентни.

Накрая броят им се бе свел до един-единствен — весел и жизнерадостен приятел на име Еверет, когото се опитахме да запазим жив колкото е възможно по-дълго. През тези последни няколко дни Еверет не спря да се оглежда за останалите. Като на всички тревопасни и неговите очи бяха разположени от двете страни на главата му, поради което можеше да вижда почти във всички посоки. Еверет очевидно смяташе, че ако успее да завърти главата си в правилната посока, изведнъж в полезрението му ще се появи голяма и жизнена група от птицечовки. Мисля си, че накрая Еверет може и да е събрал късчетата от мозайката; видях го как веднъж премигна изненадано, сякаш лампичката в главата му беше светнала. През останалата част от деня той бе много тих, сякаш всичките му половин дузина неврони размишляваха над последиците. След това продължихме през изгорената местност, където за Еверет нямаше нищо за ядене, при което той ставаше все по-безжизнен и все се оплакваше, докато един ден Утахраптор не си изпусна нервите и просто метна единия си крак настрани. И пред нас на земята вече бяха вътрешностите на Еверет като торба с провизии. След което не оставаше нищо друго, освен да го изядем.

Аз, както обикновено, получих по-голямата част, макар че Утахраптор се промъкваше между краката ми и улавяше случайно отхвръкнали парченца. Птеранодон пък от време на време се стрелваше надолу и отмъкваше по някой къс черва. Анкилозавър стоеше настрана и гледаше. Дълго време го бяхме вземали за идиот, защото просто клечеше и ни гледаше как си поделяме птицечовките, дъвчеше глуповато смешната си опашка и никога не казваше почти нищо. Като се замисля, той може би просто си беше от мълчаливите типове. Сигурно се бе сетил, че ще ни е особено приятно да си го хапнем, ако можехме да намерим някаква пукнатина в бронята му.

Само ако можехме! Дълго време след като Еверет вече се беше превърнал в един далечен спомен, тримата с Утахраптор и Птеранодон тъпчехме из мъртвата земя с очи, вперени в Анкилозавър, а лигите ни течаха, като си представяхме невероятно крехките филета, които вероятно се криеха във вътрешността на бронираната черупка. Той вероятно също е бил гладен и без съмнение филенцата му изтъняваха с всеки изминал ден и ставаха все по-малко крехки. От време на време той попадаше на някоя заслонена хралупа, където сред черно-белите остатъци надничаха непознати зелени растения, при което ние го поощрявахме да спира, да не бърза и спокойно да яде колкото му се иска. „Не, наистина! Нямаме нищо против да те почакаме!“. Той винаги се вторачваше смирено в нас с малките си очички отстрани на главата, докато пасеше. „Вкусна ли беше вечерята ти, Анки?“, питахме го ние, а той отговаряше нещо от сорта на: „С вкус на иридий, както винаги“, след което минаваха още няколко дни, преди да разменим по някоя дума.

Един ден стигнахме до брега на морето. Солената вода се плискаше по един напълно обезлюден плаж, осеян с костите на измрели морски животинки, от малки трилобити та чак до плезиозаври. Зад нас се простираше пустинята, която току-що бяхме прекосили. На юг имаше една планинска верига, която пак нямаше да може да се прекоси, дори ако половината от върховете й не бяха изригващи вулкани. На север от нас виждахме как сняг брули по хълмовете и всички до един знаехме какво означава това: ако тръгнехме в тази посока, много скоро щяхме да умрем от студа.

И така, четиримата бяхме заклещени там и макар че по онова време не разполагахме с медиатрони и киностати, всички знаехме много добре в какво положение сме: ние бяхме четирите последни динозавъра на земята. Много скоро щяхме да сме три, после два, после един, после нито един и единственият въпрос, който не бяхме разрешили, беше в какъв ред да стане това. Може би ви се струва, че това е ужасно и потискащо, но всъщност не беше чак толкова зле; понеже бяхме динозаври, ние не прекарвахме толкова много време в обмисляне на немислимото, ако разбираш какво искам да кажа, и в известен смисъл беше забавно да видим как ще се развият нещата. Мисля, че нещото, за което бяхме постигнали единодушно съгласие, бе, че първият, който ще си отиде, е Анкилозавър, но Двамата с Ута щяхме да се погубим един друг за един миг.

И така загърбихме проблема, седнали на брега — Утахраптор, Анкилозавър и аз в малък триъгълник, докато Птеранодон кръжеше над главите ни.

След като бяхме поседяли така няколко часа, аз забелязах с крайчеца на окото си, че бреговете на север и на юг сякаш се движат, сякаш са живи.

Изведнъж целият въздух около нас се изпълни с гръмовни и свистящи звуци, при което не можах да се сдържа да не погледна нагоре, макар че с едно око продължавах да следя Утахраптор. Светът беше толкова тихо и мъртво място дни наред, че се изненадвахме на всеки шум или някакво движение, а сега изглеждаше така, сякаш въздухът и земята отново са се съживили, също като в миналото, преди да дойде кометата.

Шумът във въздуха бе причинен от огромно ято съвсем мънички птеранодони, макар че вместо гладката кожа на влечуги техните крила бяха покрити с прекалено големи плочки, а вместо обичайните усти имаха беззъби, кокалести клюнове. Тези нещастни същества — тези летящи трошици — гъмжаха навсякъде около Птеранодон, влизаха му в очите, кълвяха го по крилете и това беше единственият начин, по който той се задържаше във въздуха.

Както споменах, аз постоянно държах под око Утахраптор и за моя най-голяма изненада той изведнъж се извърна и хукна нагоре по северния склон с нетърпение, което можеше да се обясни единствено с наличието на храна. Последвах го естествено, но почти веднага се спрях. Нещо не беше наред. Земята по северния склон беше покрита с един мърдащ килим, който направо гъмжеше около краката на Утахраптор. Като фокусирах погледа си, който откровено да си кажа хич не беше силен, видях, че този килим всъщност се състои от хиляди мънички динозавърчета, чиито люспи бяха пораснали много дълги, тънки и с голям брой — казано накратко, бяха покрити с козина. Бях виждал тия четирикраки ордьовърчета да щъкат под цепеници и скали през последните един милион години и винаги ги бях вземал за особено зле замислена форма на мутация. Изведнъж обаче пред очите ми имаше хиляди и то в момент, в който бяхме останали последните четири динозавъра в целия свят. И освен това като че ли работеха като едно семейство. Бяха толкова мънички, че Утахраптор не знаеше как да ги напъха в устата си, а когато спреше да се движи и само за секунда, те полазваха по целите му крака и опашка и се впиваха в плътта му. Нашествие от полски мишки. Бях така стъписан, че замръзнах на място.

Това обаче беше грешка от моя страна, защото много скоро усетих нещо по краката и опашката си, като че ме бодват с хиляди иглички. Като се извърнах, видях, че южният склон е покрит с милиони мравки, които очевидно бяха решили да ме изядат. Междувременно Анкилозавър бе започнал да мучи и да размята костеливата си опашка във всички посоки, но без резултат, защото мравките бяха нападнали и неговото тяло.

Да, обаче не след дълго полските мишки, мравките и птиците започнаха да се засичат и да си се бият помежду си и в този момент се сключи примирие. Птичият цар, царят на мишките и царицата на мравките се събраха на върха на един камък да водят преговори. Междувременно ни оставиха нас — динозаврите — на мира, защото виждаха, че така или иначе сме хванати в капана.

Струваше ми се, че положението е много несправедливо и се приближих до камъка, където тия отвратителни микро-монарси си дърдореха нещо с невероятна скорост и заговорих:

— Ехо! Няма ли да поканите и царя на влечугите?

Те ме изгледаха така, сякаш бях полудял напълно.

— Влечугите са нещо много остаряло — рече царят на мишките.

— Влечугите са просто бавноразвиващи се птици — каза птичият цар, — което ще рече, че аз съм вашият цар, благодаря много.

— Та вие сте нула на брой — допълни и царицата на мравките. В математиката на мравките има само две числа: нула, което означава всичко под един милион, и няколко. — Вие не можете да се кооперирате, така че дори и да беше цар, самата дума е изпразнена от смисъл.

— Освен това — намеси се царят на мишките, — целта на тази конференция на най-високо равнище е да бъде взето решение кой динозавър на кое от царствата се пада за ядене, поради което мисля, че дори да има такова нещо като цар на динозаврите, той не може да вземе конструктивно участие в дебатите. — Бозайниците винаги говореха по този начин, за да изтъкнат прекалено развитите си мозъци — които иначе си бяха като нашите, само дето бяха натоварени с голямо количество безполезна допълнителна информация — вярно, че си беше безполезна, но и доста вкусна.

— Да, обаче тук имаме три царства и четири динозавъра — обърнах им внимание аз. Това, разбира се, не беше вярно по законите на мравешката математика, поради което царицата на мравките веднага се разфуча. В крайна сметка се наложи да се поразходя по мравките и да поразмажа няколко милиона с опашката си, което е единственият начин, по който можеш да накараш една мравка да те вземе на сериозно.

— Вярно е, че три динозавъра са достатъчни, за да получат всичките ви подчинени по една доста стабилна порция — казах след това. — Мога ли да ви предложа птиците да изкълват Птеранодон до кокал, мишките да разкъсат Утахраптор на парчета, а мравките да попируват над трупа на Анкилозавър?

Тримата монарси тъкмо започнаха да размишляват над предложението ми, когато Утахраптор дотърча задъхан:

— Извинете ме, Ваши кралски височества, но кой е назначил това приятелче за цар? Аз имам също толкова право да съм на негово място. — Птеранодон и Анкилозавър почти веднага направиха същите изявления с претенции за трона.

Царят на мишките, птичият цар и царицата на мравките ни заповядаха да си затваряме устата, след което обсъждаха нещо помежду си в продължение на няколко минути. Най-накрая царят на мишките пристъпи напред.

— Стигнахме до решение — започна той. — Три динозавъра ще бъдат изядени, а четвъртият — царят на влечугите — ще бъде пожален; единственото, което остава сега, е единият от вас да докаже, че превъзхожда останалите трима и е достоен да носи короната.

— Много добре — казах аз и се обърнах към Утахраптор, който започна да отстъпва назад, да съска и да пори въздуха с гигантските си нокти. Можех да се справя с Утахраптор с фронтално нападение, а тогава Птеранодон щеше да полети надолу, за да задигне част от мършата и така щях да скоча и върху него; а след като се подсилех с месото от телата на другите двама, може би щях да имам достатъчно мощ да се справя и с Анкилозавър.

— Не, не, не! — развика се царят на мишките. — Точно това имах предвид, когато казах, че вие — влечугите — сте нещо напълно остаряло. Вече не става въпрос за това кой е най-голям и най-зъл.

— Става въпрос за коопериране, организиране, формиране на групи — обясни царицата на мравките.

— Става въпрос за разум — допълни царят на мишките.

— Става въпрос за красота, слава и внезапни приливи на вдъхновение! — каза птичият цар.

Това предизвика още един много оживен диспут между двамата царе и царицата. И тримата излязоха от кожата си и вероятно щеше да се стигне до много големи неприятности, ако не бе дошъл приливът, който довлече няколко трупа на китове, както и мъртви елазмозаври на брега. Както можеш да си представиш, ние се нахвърлихме на тези дарове, без да му мислим много-много. Докато изяждах дажбата си, аз успях да погълна неизброимо количество птици, полски мишки и мравки, които пируваха на същите парчета мърша, с които задоволявах глада си и аз.

След като всички си бяхме напълнили тумбаците и малко поуспокоили, царете и царицата подновиха дискусията си. Най-накрая царят на мишките, който очевидно беше определен за говорител, пристъпи напред.

— Ние не можем да стигнем до споразумение за това кой от вас трябва да бъде определен за цар на влечугите. Заради това всяка от нашите три нации — птиците, бозайниците и мравките — ще постави всеки от вас на изпитание, след което ще се съберем отново, за да гласуваме. Ако от това не се получи нищо, ще ви изядем и четиримата и ще сложим край на царството на влечугите.

Теглихме жребий и аз трябваше да направя първи кръг сред мравките. Последвах царицата им в редовете на армията й, пробивайки си бавно път, докато тя не каза:

— Ходи си нормално, белодробни! Времето е храна! Хич не се притеснявай за мравките под краката ти — не можеш да убиеш повече от нула, колкото и да се напъваш! — Оттам нататък просто си ходих нормално, макар че ноктите ми се напълниха с размазани мравки.

Вървяхме на юг в продължение на ден-два и се спряхме на брега на един поток.

— На юг е територията на царя на хлебарките. Първата ти задача е да донесеш главата му.

Като погледнах над реката видях, че цялата повърхност отвъд нея гъмжи от неизвестен брой хлебарки, повече, отколкото бих могъл да стъпча; но дори и да успеех да ги размажа, под земята сигурно имаше още много, а именно там без съмнение живееше царят им.

Прекосих реката и пътувах из царството на хлебарките в продължение на три дни, докато не пресякох още една река и навлязох в царството на пчелите. Това беше най-зеленото място, което бях виждал, с много полски цветя и пчели, които щъкаха навсякъде и отнасяха нектар в гнездата си, големи колкото къщи.

Така ми хрумна нещо. Повалих няколко кухи дървета, пълни с мед, завлякох ги до царството на хлебарките, разцепих ги и направих лепкави следи от мед, които водеха към океана. Хлебарките тръгнаха по следите чак до брега на водата, където вълните се разбиваха над главите им и ги поглъщаха. В продължение на три дни наблюдавах брега, докато върволицата от хлебарки не изтъня и на третия ден царят им се измъкна от тронната си зала, за да разбере къде са се дянали всички. Примамих го да се качи върху едно листо и го понесох обратно на север през реката в царството на мравките за най-голяма изненада на царицата им.

След това минах под опеката на птичия цар. Заедно с цялата си чуруликаща и подсвиркваща армия той ме поведе нагоре в планината, а когато навлязохме и в снежната ивица, бях сигурен, че ще умра от студ. Като продължихме да се катерим обаче, започна да става по-топло, което не можех да схвана, докато не разбрах, че приближаваме един действащ вулкан. Накрая спряхме на брега на един поток от нажежена до червено лава, който беше широк над един километър. В средата на потока се издигаше висока черна скала като остров по средата на река.

Птичият цар отскубна едно златисто перо от опашката си и го даде на един от войниците си, който го взе в човката си, полетя над лавата и постави перото на самия връх на черната скала. Докато се върне, войникът беше полуопечен от топлината, която се вдигаше от лавата — и хич не си мисли, че устата ми не се напълни със слюнки!

— Твоята задача — обърна се към мен царят на птиците — е да ми донесеш обратно перото.

Това си беше явна несправедливост и аз запростестирах, че птиците очевидно се опитват да подкрепят Птеранодон. Подобен аргумент може би щеше да свърши работа при мравките, че дори и при полските мишки; птичият цар обаче не искаше въобще да ме слуша. За тях добродетелта се състоеше в това да си като птица, а справедливостта не беше част от нея.

Е, стоях на ръба на потока от лава, докато кожата ми не започна да пуши, но въобще не можех да се сетя как да се добера до перото. Накрая реших да се откажа. Тръгнах да се отдалечавам, а твърдата скала под краката ми ги порязваше постоянно, когато изведнъж се сетих: скалата, върху която бях стоял през цялото време, не беше нищо друго, освен изстинала и втвърдена лава.

Намирахме се високо в планината, където ледниците и снежните преспи се издигаха над главата ми като стените на палат. Покатерих се по един особено стръмен склон и започнах да бия с опашка по снега, докато не задействах една лавина. Милиони тонове лед и сняг полетяха надолу към потока от лава, при което се образува невероятен фонтан от пара. В продължение на три дни и нощи не можех да видя по далеч от носа си заради всичката пара, но на третия ден тя най-сетне се вдигна и видях един мост от втвърдена лава, който стигаше право до скалата в средата на потока. Хукнах (доколкото може да хукне един динозавър) по моста, грабнах златното перо, върнах се обратно на бегом и постоях известно време в снега, за да си изстудя краката. След това се върнах при птичия цар, който, разбира се, не можа да повярва на очите си.

След това за мен се погрижиха бозайниците, повечето от които бяха полски мишки. Поведоха ме към отвора на една пещера в подножието на планината.

— Задачата ти — каза царят на мишките — е да изчакаш Доджо тук и да го победиш в една-единствена схватка. — След което всички мишки изчезнаха и ме оставиха да чакам сам.

Три дни и три нощи чаках пред онази пещера, което беше достатъчно време, че да огледам всичко наоколо съвсем подробно. В началото се отнесох с пренебрежение към това предизвикателство, защото то изглеждаше най-леко от трите; докато нямах никаква представа кой собствено е тоя Доджо, знаех, че по целия свят не бях срещнал равен на себе си, когато ставаше дума за една-единствена схватка. Докато първия ден си седях на опашката обаче и чаках да се появи Доджо, забелязах как по земята се появяват мънички блестящи нещица. Когато ги разгледах внимателно, си дадох сметка, че всъщност това са плочки. Ако трябва да съм съвсем точен, бяха плочки на динозавър и не след дълго разпознах в тях плочките на Птеранодон, Анкилозавър и Утахраптор и очевидно бяха изпопадали от телата им вследствие на много силни удари.

На втория ден се промъквах из местността наоколо и открих огромни прорези по кората на дърветата, които без съмнение бяха направени от Утахраптор, докато е замахвал бясно по Доджо; други дървета бяха измъкнати заедно с корените си от израстъка в края на опашката на Анкилозавър; имаше и дълги следи по земята, очевидно направени от ноктите на Птеранодон, който се бе спускал нееднократно към някакъв много коварен враг. В този момент започнах да се притеснявам. Беше съвсем ясно, че и тримата ми опоненти бяха влезли в схватка с Доджо и бяха загубили. Ако аз също бъдех победен (което беше немислимо), щях да съм наравно с останалите; според законите на състезанието обаче, при равен резултат и четирите динозавъра щяха да бъдат изядени и царството на динозаврите вече нямаше да съществува. Прекарах цялата нощ в опасения за това кой или какво е въпросният Доджо.

На третия ден не се случи нищо, та започнах да се чудя дали да не вляза в пещерата и да потърся Доджо. Дотогава единственото живо същество, което бях видял там, беше един малък черен плъх, който от време на време излизаше изпод камъните и хукваше към входа на пещерата, за да търси парченца храна. Когато го видях отново, му рекох (като говорех нежно, за да не го изплаша):

— Кажи ми, плъхо! Има ли нещо вътре в пещерата?

Черният плъх седна на задните си крачета и загриза една боровинка, която държеше в лапките си.

— Нищо особено — отвърна ми той, — освен малката ми къщурка. Една камина, няколко малки гърнета и тигани, няколко изсушени плодчета, а останалото е пълно със скелети.

— Скелети? — възкликнах аз. — На други плъхове ли?

— Има няколко скелета на плъхове, но повечето са на динозаври от различни видове, най-вече месоядни.

— Които са измрели заради кометата — предположих аз.

— О, извинете ме, сър, но най-почтително искам да ви уведомя, че смъртта на тези динозаври няма нищо общо с идването на кометата.

— Ами тогава как са измрели? — попитах аз.

— Със съжаление искам да кажа, че ги убих при самозащита.

— А-ха — възкликнах аз, като не можех да повярвам, — тогава ти трябва да си…

— Мишката Доджо — допълни вместо мен той, — на вашите услуги.

— Много се извинявам, че ви притеснявам, сър — казах аз с най-добрите си маниери, след като бях видял, че тоя Доджо беше изключително учтив тип, — но славата ви като воин се носи надлъж и нашир. Дойдох тук, за да потърся съвета ви как аз самият да стана по-добър воин; защото не мога да си затворя очите пред това, че във времето след кометата острите като ножове зъби и шесттонните мускули са в известен смисъл непригодни.

Това, което последва, е една страшно дълга история, защото много бяха нещата, на които Доджо можеше да ме научи, а той преподаваше съвсем бавно. Някой ден, Нел, ще те науча на всичко, на което ме научи той; само трябва да ме помолиш. Но на третия ден от чиракуването си, когато още не бях научил нищо, освен да бъда скромен, да имам добри маниери и да мета пещерата, попитах Доджо дали иска да поиграем на тик-так. Сред динозаврите това беше една доста популярна игра. Обикновено ходехме да я играем в калта. (Много палеонтолози се чудят, когато откриват следи от тази игра навсякъде из праисторическите разкопки, но си мислят, че я играят местните работници, които те наемат да им копаят и ровят.)

Така или иначе, обясних правилата й на Доджо и той реши да опита. Отидохме при най-близкото кално място, където пред очите на много полски мишки изиграх една игра на тик-так с Доджо и го победих, макар че признавам си, много ме беше страх през цялото време. Бях си изпълнил задачата; бях победил Доджо в една-единствена схватка.

На другата сутрин се извиних, тръгнах от пещерата и слязох на брега, където вече се бяха събрали другите три динозавъра с много по-опърпан вид, отколкото можеш да си представиш. Царят на полските мишки, птичият цар и царицата на мравките се сбраха около нас с целите си армии и ме коронясаха за цар на влечугите — Тиранозавър Рекс, както бяхме свикнали да казваме. След това изядоха другите три динозавъра, според уговорката ни. Освен мен, единствените останали влечуги бяха няколко змии, гущери и костенурки, които и досега са ми най-верни подчинени.

Можех да заживея доста луксозно в качеството си на цар, но Доджо вече ме беше научил на скромност, та затова веднага се върнах в пещерата му и прекарах следващите няколко милиона години в изучаване на неговия начин на живот. Само ме попитай, Нел, и аз ще ти предам цялото му знание.