Уилям Дийл
27 (51)

51.

Когато спряха в Хамптън, Вирджиния, да заредят, Драймън провери времето. Бурята се беше засилила и вилнееше над брега. От нос Фиър в Северна Каролина съобщаваха за облачно небе и периодични валежи. Метеорологичното бюро предсказваше, че бурята ще достигне северния бряг на Джорджия горе-долу по същото време, когато те щяха да се доберат дотам.

— Духа откъм морето и се е насочила право на юг — каза Драймън като провери картата си. — Ако имаме късмет, ще преминем точно след нея.

— А ако нямаме? — попита Кигън, докато се качваха в раздрънкания стар биплан.

— Ще видим голям зор — промърмори Драймън.

 

Лайгер бавно въртеше перископа и наблюдаваше крайбрежната ивица. Върби и борове чак до плажа. Нищо друго.

— Хубава страна — каза той, без да се обръща към никого. — Изглежда топла. Не е като у нас. Пищна. Много пищна. Дърветата растат чак до морето. Знаеш ли какво си мисля — обърна се той към главния механик. — Мисля си, че ще е хубаво да докарам жена си на пикник точно ей там. Само на шест километра. Хвърли и ти един поглед.

— Гора, която расте чак до плажа — каза механикът. — Винаги ли е така зелена?

— Не знам — каза Лайгер. После се обърна към навигатора. — Фриц, какво е местонахождението ни в мили?

— Двадесет и девет южно от остров Джекил, капитане.

Лайгер пак хвана перископа и огледа хоризонта. Вятърът се усилваше, заоблачаваше се. На една миля от пристанищния залив имаше два рибарски кораба. Далече зад тях, от дясната страна, видя един танкер, излегнат в морето като дебела черна котка. Явно натоварен с петрол. И се движеше към открито море. Към Англия.

— Разстояние — каза той.

— Четири хиляди метра.

Удобен прицел. Но разпорежданията му забраняваха да напада и потапя вражески съдове. Той изпсува наум и погледна часовника си. Два и двадесет. Имаше на разположение пет часа да заеме позиция.

— Дълбочина петнадесет метра, пълен напред. Поглеждайте през перископа и ако видите самолети, слезте на седемдесет метра. В тези морета никога няма да ни забележат на такава дълбочина.

— Слушам.

— Трябва да стигнем устието на протока навреме — каза Лайгер.

 

Алънби седеше в стаята си и преглеждаше списъка, който беше съставил. Беше решил да убие един човек — Грант Пибоди — преди заминаването. Това щеше да бъде резултатен шок за нервната система на заложниците.

Щеше да започне точно в 6:30. Планираше да се върне в трапезарията в 7:25. Ако подводницата дойдеше навреме, щеше да се разправя с неизбежната истерия в трапезарията само пет минути. Ако нещата излезнеха извън контрол, щеше да убие Пибоди веднага и по този начин щеше да въведе ред.

Адреналинът в кръвта му бушуваше. Той потри ръце и се усмихна. Три часа. Три часа и той щеше да бъде на път за родината с най-скъпата плячка, предлагана някога на фюрера.

 

Бурята изглеждаше като черна стена пред тях. Облаците се издигаха до шест хиляди метра, някои дори още по-високо, като пушеци, излизащи от комин. Светкавици браздяха плоските дъна на зловещите буреносни облаци и се сипеха върху земята през поройния дъжд. Дърветата се бяха превили почти до земята.

Кигън гледаше картата в скута си и направляваше полета, като докладваше на Драймън през тръбата за разговори. Бяха минали над остров Осабоу и наближаваха Сейнт Катерин на тридесет мили от целта им. Най-трудните тридесет мили. Вятърът започна да блъска малкия самолет, дъждът шибаше шперплатовия покрив.

Драймън натисна лоста напред и се спусна на двеста и петдесет метра, за да мине под облаците. Бяха заредили в Чарлстън, така че горивото не беше проблем. Той натисна регулатора на газта докрай, за да поддържа скоростта.

Минаха над края на остров Сейнт Катерин и изведнъж бяха пометени към сушата от бушуващия вятър.

— Летял съм в доста рисковано време, Ки, но за първи път съм на хвърчило от папиемаше в такъв вятър! — извика Драймън в тръбата.

— Вярвам ти — отговори Кигън. — Но нали си бесен!

— Е, след днешния ден може наистина да побеснея.

— Не забравяй обаче, че съм зад теб.

— Много смешно.

Вятърът тласна малкия самолет като лист в едно въздушно течение и го запокити към земята. Драймън успя да го овладее и го изправи на сто и петдесет метра.

После през бушуващия вятър Драймън чу как нещо се разцепи и видя плата на крилата да се смъква и да полита назад. Подпорите се затресоха. Една обтягаща лента се скъса с дрънчене, отплесна се и удари корпуса.

— Господи, Ки, разпадаме се! — извика Драймън в тръбата. — Търси чисто място, трябва да кацнем.

Още една лента се скъса. Една от подпорите на крилото се счупи. Още плат се откачи от крилото и лудо заплющя.

Кигън търсеше през вятъра и мъглата открито място. Бяха над крайбрежния път — двупосочна асфалтова лента с борови дървета отстрани. Пътят беше пуст с изключение на един малък камион, който си проправяше път през силната буря. Фаровете му едва се виждаха пред дъжда. На изток имаше пуста блатиста местност, следваше океанът.

— Падаме! — извика Драймън.

Самолетът изведнъж се наклони на едно крило, моторът заглъхна. Около тях пращяха мълнии. Докато Драймън се бореше с лостовете, подпората на крилото се откачи и вихърът я отнесе. Крилото, останало само на една подпора и две обтягащи ленти, започна да се тресе. Летяха почти на височината на дърветата, оставени на милостта на бушуващата буря. Внезапно покривът на кабината също се разпадна на отломки от стъкло и дърво и вятърът го отнесе. Кигън едва успя да се наведе.

— Кацам! — извика Драймън.

— Къде?

— В края на блатото. Стегни си колана и се дръж, след малко ще се откачи и крилото!

Летяха почти над земята.

Колелетата забърсаха върховете на дърветата и почти се откачиха. Крилото пропука. С последно мощно усилие Драймън изтегли лоста назад, надявайки се да изправи нещастния самолет.

Той се плъзна по високата трева и заби нос в тресавището. Дясното крило се откъсна, резервоарът, намиращ се в горното крило над кабината, се разцепи. Вода, кал и бензин изпръскаха всичко. Самолетът се преобърна и спря.

Кигън, зашеметен, но невредим, погледна мочурливата земя пред себе си. Хвана се за нещо, разкопча колана си и се измъкна в дълбоката до прасците мътна вода. Моторът избухна в пламъци с едно тъпо „пам“.

— Драй! — надвика ревящата буря Кигън и заджапа през тресавището към предната част на самолета. Драймън висеше с главата надолу, кракът му беше заклещен в педалите, ръцете му висяха отпуснати. Кигън го подпря с рамо, пресегна се и разкопча колана. Паднаха в блатото. Пламъците плъзнаха по мокрия корпус към резервоара. Кигън сграбчи Драймън през раменете и го повлече настрани. Пламъците стигнаха до бензина и резервоарът експлодира. Кигън бутна Драймън в блатото и се хвърли върху него. Самолетът се разхвърча на парчета, които западаха около тях. Във вихъра за миг се изви огнено кълбо, после остана само смрад и пушек.

Кигън се изтърколи от Драймън, коленичи и го обгърна. На челото на Драймън имаше дълбока рана, кракът му беше гротескно извит.

— Бепи! — извика Кигън. Драймън изпъшка и отвори очи.

— Живи ли сме?

— Почти.

— Какво стана със самолета на Лупинга?

— Няма го вече.

Драймън се усмихна, после се стегна от болка и изпъшка:

— Хубаво приземяване.

— Отървахме се и тоя път.

През бушуващия вятър Кигън чу шума на мотор, после видя светлините на фарове. Един камион — може би същият, над който бяха прелетели — се клатушкаше по калния път и спря на края на блатото. Шофьорът отвори вратата, наведе се навън в дъжда и извика:

— Има ли някой жив?

— Да, но ни трябва помощ — извика Кигън, стана и изправи и Драймън. С усилие тръгнаха през мочурището към камиона.

— Леле, леле! — каза шофьорът, загледан в останките на РТ-17 на Гарисън Лупинга.

 

Клиниката беше едноетажна тухлена сграда с лаборатория, два кабинета, чакалня и две болнични стаи със съседни бани. Кигън влезе в умивалнята да се почисти, а докторът, Бен Галоуей, нисък жизнерадостен мъж, се зае с Драймън. Кигън се погледна в огледалото. Дрехите му бяха мокри и кални. Панталоните му се бяха скъсали на едното коляно, на рамото имаше петно кръв — кръвта на Драймън. Но беше невредим с изключение на няколко натъртвания.

Той почисти, доколкото можа, дрехите си с една кърпа и се върна в чакалнята. Шофьорът на камиона, който ги беше докарал, си беше отишъл, но в чакалнята седеше един висок слаб мъж и нервно пушеше цигара.

— Добре ли си? — попита той.

— Добре съм.

— Никога не съм срещал човек, който да се е отървал от самолетна катастрофа.

— Пилотът ми е добър.

— Той ли е вътре? — попита мъжът и посочи с палец стаята за преглед.

Кигън кимна.

— Как е?

— Не знам.

— Бен е добър доктор. Ще го оправи. Аз съм Томи Смут. Жената току-що роди момче. Бях вътре с нея, когато дойдохте.

— Честито — каза Кигън и му стисна ръката. — Аз съм Франк.

— Закъде бяхте тръгнали?

— Брънзуик. Всъщност за остров Джекил. Знаеш ли го?

— Разбира се. Аз работя в пристанището.

— Познаваш ли някого с лодка? Трябва да отида дотам.

— Какво? Тази вечер?

— Колкото се може по-скоро.

— Как ще се добереш да Брънзуик?

— Проклет да съм, ако знам. Тук едва ли има таксита, нали?

Смут се разсмя от сърце.

— Такси? По дяволите, повечето хора тук дори не са чували за такси. Защо ще ходиш на Джекил?

— Имам много важна среща. Смут помисли малко, после каза:

— Е, дъждът понамаля, но идва още една буря. Виж, докторът иска жена ми да прекара нощта тук. Ако е наистина важно, мога да те закарам до Брънзуик.

— Страшно е важно.

— Е, тогава готово. За половин час сме там. Но да намерим лодка… трябва да си помисля малко.

Доктор Галоуей излезе от кабинета. Бършеше ръцете си в една раирана кърпа. Беше вежлив човек, с кротки очи и тих глас.

— Е, имахте късмет — каза той благо. — Клиниката беше затворена за празниците, но бебето на Луси Ан не можеше да чака до утре.

— Просто нямам думи да ви изразя благодарността си.

— Няма нищо. Просто се радвам, че бях тук, мистър Кигън.

— Наистина имахме голям късмет — каза Кигън. — Случи се да ни видят от камиона, че падаме. Драймън ни приземи в блатото, иначе щяхме да се пребием. Как е той?

— Счупен глезен. Две счупени ребра. Сътресение. Ребрата не са повредили вътрешните органи. Малки фрактури. Но го нагласихме хубаво. Е, известно време ще го боли малко.

— Мога ли да говоря с него?

— Да. Но му дадох успокоително и скоро ще заспи, така че побързайте.

Кигън влезе в малката болнична стая. Драймън лежеше опънат под един чаршаф, главата му беше бинтована.

— Бепи, чуваш ли ме? — каза Кигън, като се наведе над него.

Очите на Драймън трепнаха.

— Мм? — попита той сънено.

— Аз съм Кигън. Чуваш ли ме?

— Защо? В Китай ли си? Кигън се засмя.

— Не. И двамата сме в Дериън, Джорджия.

— Дериън? А… колко е далече?

— Около петнадесет мили от Брънзуик. Ще ме откарат с кола дотам. Ти ще се оправиш, приятел. Само бъди спокоен. Ще се върна, когато свърша работата.

Очите на Драймън лудо се завъртяха в орбитите — опитваше се да фокусира погледа си.

— Чувствам се страхотно, Ки.

— Да, докторът ти даде малко успокоително.

— Какво стана със самолета? Загубихме ли го?

— Ти се справи чудесно. Самолетът не издържа.

— O… горкият Лупинг…

— Не се тревожи за самолета, окей? Ще му купим нов. Само се успокой.

Драймън затвори едното си око и се опита да го фокусира с другото.

— Кво ми има? — Речта му ставаше по-нечленоразделна с всяко изречение.

— Счупен крак, две пукнати ребра. Ще се оправиш, Бепи. Аз ще се върна преди да се събудиш.

— Нали няма да ми отнемат разрешително за летене?

— Само през трупа ми.

Драймън се усмихна. Очите му се завъртяха като на пиян.

— Не говори така…

И двамата се засмяха.

— Трябва да вървя, приятелю — каза Кигън. — Ти поспи. Ще бъда тук, когато се събудиш.

— Ки…

— Да?

— И… внимавай, нали?

— Разбира се.

— Съжалявам, че… И заспа.

 

Дъждът ги настигна, когато излязоха от Брънзуик. Единствената светлина идваше от фаровете и се отразяваше в чакълената настилка. Кигън погледна часовника си. Седем без петнайсет.

— Единственият човек, достатъчно луд да иде до Джекил в нощ като тази, е Тъли Мойс — каза Смут. — Той е ловец на скариди и живее ей там, до блатото. Но пътят може би е наводнен.

— Закарай ме колкото се може по-близо до къщата му и ми я посочи — каза Кигън, бръкна в джоба си, извади една пачка банкноти, отдели три стодоларови и ги сгъна в шепата си. В синята светлина на светкавиците видя широкото блато и една къща, сякаш замислена над залива. Зад нея, през протока, трябваше да е остров Джекил. Имаше прилив и тесният черен път, който водеше към къщата, беше започнал да се наводнява.

— Остави ме тук, Томи. Ще стигна пеша. Нали не искаш да закъсаш тук в блатото, докато бебето те чака? Просто не знам как да ти благодаря.

— Южно гостоприемство, Франк. Господ беше добър към мен тази вечер и аз просто му го връщам.

Стиснаха си ръцете и Кигън пъхна банкнотите в шепата на Смут. Младият мъж поклати глава и понечи да му ги върне.

— Томи, повярвай ми, тази вечер ти направи на много хора голяма услуга. Те са за бебето от мен. Благодаря ти още веднъж.

Той хлопна вратата и заджапа по калния път към къщата на Тъли Мойс. Тя беше дървена, вдигната на подпори. Под стрехите и по балкона висяха капани за омари, рибарски мрежи и навити тежки въжета. Кигън почука на вратата и след миг му отвори един висок слаб загорял мъж със сива брада и оредяваща коса.

— Мистър Мойс? — каза Кигън. — Казвам се Франк Кигън. Аз съм от Службата за безопасност към Белия дом. Мога ли да поговоря с вас?

Мойс го погледна недоверчиво. Кигън беше мокър до кости.

— Май здравата си го загазил, мистър Кигън — каза Мойс. — Влез. Имаш ли някакви документи за самоличност?

— Мистър Мойс, всичко, което имам, е най-невероятната история, която си чувал. И освен това ще ти поискам страхотна услуга.