Уилям Дийл
27 (1)

1.

Приличаше на ужасно привидение — фантастичен урод, смесица между човешко и полуживотинско. Това оскърбление на човешкия род, покрито с белези, задъхано и с див поглед, бе сякаш потвърждение, че не всички неща в природата са идеални и че дори Господ в безграничната си свобода може да допусне чудовищен гаф.

Лицето му бе оплетено в мрежа от червени изпъкнали белези; лявото му око бе вечно полузатворено. Носът — смачкана буца с плоски ноздри, изпъкваше върху мъртвешки бледото лице като свинска зурла. Дебелите устни разкриваха изкривени, изпочупени зъби, които стърчаха така, сякаш след пророчески размисъл са били напъхани във венците наслуки. Косата — светла сплъстена грива, падаше от двете страни на лицето, сякаш за да подчертае неговите аномалии.

Тялото също не бе избегнало разрухата. Той бе нисък — едва метър и петдесет. Извити от прегърбения гръбнак, раменете притискаха врата и стояха постоянно повдигнати; единият му крак бе обърнат навътре и изкривен така, че той вървеше на една страна със странно накуцване.

Всяка пора и сухожилие на това измъчено създание бяха пропити с горест и омраза.

Здравото му око намекваше за разгневената душа, затворена в тази саката клетка от кожа и кости — страшна, сива, искряща орбита, неспособна да скрие безспирната ненавист към човешките същества, които в редките случаи, когато го бяха виждали, така се отвращаваха от ужасните му деформации, че в ужас извръщаха очи.

Само ръцете му се бяха спасили от проклятието на гените, които го бяха моделирали в човешка развалина. Бяха мускулести и силни, а пръстите дълги, изразителни и дори деликатни. И тъй като тяхната красота сякаш му напомняше какъв би могъл да бъде, той ги държеше пъхнати под мишниците, което правеше странната му походка още по-страшна.

Същински хищник, той се появяваше само след здрач да тършува за храна и да открадне малкото пари, които му бяха необходими.

И да убива.

Загърнат в дълго тъмнозелено палто, чиято качулка прикриваше лицето му, той се прокрадваше в сенките, отбягвайки полицията и кафявите униформи, и търсеше жертви. Яростта му бе толкова голяма, че той дебнеше само най-красивите и невинни на вид жени и когато ги намираше, ги убиваше и обезобразяваше телата им с касапски нож, сякаш отмъщаваше на съдбата за това, което бе направила с него.

До тази пролет — пролетта на 1932 година, бе заклал повече от двайсет жени. Върлуваше вече трета година.

Берлинската полиция бе безпомощна пред този чудовищен убиец, който сякаш се стопяваше в сенките на града. Не оставаха никакви следи. Нищо не отличаваше неговите убийства освен младостта и красотата на жертвите му.

На всички, които четяха вестници или слушаха радио, той бе известен като Der Nacht Hund, Нощното куче.

Der Nacht Hund дебнеше в тъмните сенки на три метра над мрачната, неясно осветена алея, която се виеше между градската болница и моргата в Берлин и завършваше малко по-нататък при автобусната спирка на Гелдерщрасе. Беше се притиснал към стената, качен на тръбите, които я опасваха.

Чакаше да излязат последните от нощната смяна. Докторите, стажантите и сестрите се разотиваха и си приказваха, докато се качваха в колите си или вървяха по алеята към автобуса.

Минаха петнайсет минути. Вече няколко нощи той бе наблюдавал алеята, кацнал в сенките — търсеше най-красивата от сестрите и чакаше момента, когато тя непредпазливо ще тръгне по алеята.

Der Nacht Hund бе безкрайно търпелив.

Две сестри излязоха от служебната врата на болницата и спряха за минутка под ярките светлини на входа за спешни случаи. Едната бе ниска и пълна, другата — висока и слаба, с дълги конски черти.

Високата напусна осветеното място, запали цигара, дръпна и я подаде на другата. Двете жени се кикотеха игриво, докато си подаваха цигарата, нащрек да не ги хване някой доктор или старша сестра. На жените бе забранено да пушат на територията на болницата; хванеха ли ги, и двете щяха да бъдат строго наказани. След малко двете сестри тръгнаха по алеята.

Убиецът не понасяше жени, които пушат. Според него пушенето бе отвратителен навик, присъщ само на мъжете.

Излезе още една сестра — млада, едва двайсетгодишна, с ангелско лице, което излъчваше невинност и учудване. Обучаваше се само от няколко седмици. Огледа се и извика:

— Ана? Софи? Никакъв отговор.

Младата жена внимателно доближи началото на алеята, наведе се и се взря в тъмните й дълбини. На петдесетина метра алеята завиваше. Жената видя дългите сенки на двете си приятелки, които уличните лампи на автобусната спирка хвърляха върху тухлената стена, и дочу приглушения им смях.

Вдигна яката си и забърза след тях.

Дългото палто леко изпърха, когато изродът скочи зад жертвата си, и тя понечи да се обърне.

Зърна разкривените му черти, но преди да успее да извика, той й запуши устата и я бутна към стената. Очите й изскочиха от ужас. Нападателят я удари по слепоочието с юмрук — силен удар, който я хвърли в безсъзнание. Жената изхълца, коленете й се подгънаха и тя политна назад, а той я хвана и ловко я набута в някаква врата.

Не се чуваше никакъв звук. Алеята изведнъж бе опустяла.

— Стоп!

Режисьорът се надигна от брезентовия стол и заръкопляска.

— Wunderbar, wunderbar. — И закрачи към полумрака на алеята. — От това ще им настръхне косата.

Жената — почти момиче, пристъпи на площадката с въздишка.

— Чудесно, мила — изгука режисьорът и я целуна по бузата.

Бе слаб, фин мъж с изискани обноски.

— Благодаря, Фриц — каза тя, искрено зарадвана от похвалата.

Това бе третият й филм, за пръв път в партньорство със звезда. Тя все още изпитваше боязън от късмета си да играе заедно с Йохан Ингерсол, най-популярния германски актьор, при това под режисурата на Фриц Юргенс, прочутия режисьор.

„Убиецът“ се появи зад нея.

— Превъзходно, Йохан. Великолепно както винаги. — Юргенс стисна ръката на чудовището. — Можете да обядвате. Ще направим близките планове след почивката.

Ингерсол кимна сдържано, пресече площадката със странната си рачешка походка и влезе в съблекалнята в ъгъла на солидната сцена.

Камериерът Ото Хайнц го очакваше както винаги. Щом актьорът затвори вратата, ниският побелял мъж му наля чаша бренди. Ингерсол сякаш изведнъж се удължи: изправи рамене, застана в цял ръст, разкърши се, извади гротескната протеза, която покриваше истинските му зъби, и я постави в чашата с вода, която Хайнц учтиво му подаде. После внимателно свали сплъстената перука и докато Хайнц я нагласяваше на калъпа на масата, уморено се отпусна в креслото в ъгъла на стаята.

— Още малко — каза Хайнц застанал зад него. Нисък, към края на петдесетте, Хайнц все още имаше мишци и тяло на щангист. Започна да разтрива с мускулестите си ръце раменете на Ингерсол.

— Цели десет дни — въздъхна Ингерсол. — Този бе най-трудният досега. Следващия път доста ще си помисля, преди да се захвана с филм.

Хайнц се засмя. Познаваше агонията да издържиш седем, понякога осем часа на ден с тежка дегизация. Беше нетърпимо горещо под слоевете латекс и козметика, неудобно чак до болка.

Но той разбираше и амбицията на Ингерсол да направи всеки герой по-изключителен, по-страшен и оригинален от предишния.

Ингерсол измисляше свой собствен грим, ставаше няколко часа преди да отиде на снимачната площадка и си го поставяше сам, асистиран само от Хайнц, който бе и негов готвач и шофьор.

— Всеки път го повтаряш — каза Хайнц.

— Този път съм сериозен. Кълна се в себе си.

— Разбира се.

Хайнц се беше отказал от кариерата си на най-добър гримьор, за да стане камериер и довереник на Ингерсол. Той бе ключова фигура в една от най-популярните германски мистерии — КОЙ Е ИСТИНСКИЯТ ЙОХАН ИНГЕРСОЛ?

Артистът бе направил седем невероятно популярни филма на ужаса, пет от които говорящи, сравняваха го с най-големия американски актьор Лан Чейни. Но все още никой не знаеше нищо за Йохан Ингерсол. Нямаше други негови снимки освен тези с гротескния грим, който той измисляше за всеки пореден филм. Биографията му се състоеше само от неговите филми. Той никога не даваше интервюта и правеше всичко възможно да скрие своята самоличност. Тайнствеността се допълваше от ексцентричния навик на Ингерсол да пристига на снимачната площадка всеки ден с грим и да я напуска по същия начин, като се прокрадваше през подземните тунели, които водеха към страничните крила и съседните сцени, или тичаше към някое уговорено място, където Хайнц го чакаше с лимузина. За четири години той бе успял да избегне и журналистите, и почитателите, които се опитваха да погледнат под маските му и да разбулят тайната на истинския Йохан Ингерсол.

Тази тактика бе повишила неимоверно актьорската му популярност. Неговото положение сега бе на равнището на това на Конрад Вайт, Емил Дженингс и Питър Лор. Те четиримата бяха най-популярните актьори, появили се в младата германска филмова индустрия.

На вратата се почука и Ингерсол изстена:

— Кой е пък сега?

— Ja? — каза Хайнц.

— Аз съм, Фридрих. Съжалявам, че ви безпокоя, но е важно.

— Влез, влез — каза нетърпеливо Ингерсол.

Фридрих Крайслер бе висок стегнат мъж, в средата на трийсетте, бонвиван. Обличаше се по последната мода, меката му шапка бе наперено килната на една страна, винаги беше с монокъл и бастун. Той бе посредник и именно артистът го бе направил богат човек в банкрутирала Германия, където такъв подвиг бе почти невъзможен. Само още един човек освен Хайнц знаеше истината за Ингерсол и този човек бе Крайслер. Но пък именно Крайслер бе дал идеята за филмовата звезда, която никой не познава, и пак той го бе придружил на първите снимачни проби, когато Ингерсол бе удивил студиото, пристигайки преоблечен като героя — според собственото си демонично въображение.

И пак Крайслер бе този, който уговаряше всички договори и който боравеше с всички търговски сделки на Ингерсол.

За всички други приятели и съседи Ингерсол бе Ханс Волф, саможив берлински бизнесмен, който често пребиваваше със седмици в чужбина.

— Е, как върви? — попита Крайслер.

Хайнц извъртя очи, сякаш казваше: „Не питай“.

— Имам нужда от почивка — каза Ингерсол.

— Три месеца. Няма да започнем „Das Mitternchtige Tier“^[1] до пролетта.

— Толкова ще ми трябва само да създам героя. Аз съм играл веднъж върколак, този трябва да е различен.

— O, ще идеш на ски в Австрия за месец и ще мислиш за тези неща нощем край огъня.

— Лесно ти е на тебе…

— Аз… всъщност имаш посетител — каза Крайслер внимателно.

Ингерсол остро вдигна поглед и процеди:

— Не приемам посетители по време на снимки. Знаеш го много добре.

— Мисля, че този път ще направиш изключение.

— Никакви изключения.

Крайслер извади от джоба си едно писмо, подаде му го и каза:

— Чака отвън.

Ингерсол обърна писмото, погледна официалния восъчен печат на гърба, раздразнено отвори плика и зачете:

„Хер Ингерсол,

С настоящето писмо Ви препоръчвам д-р Вилхелм Фирхаус от личния ми персонал. Ще Ви бъда задължен, ако му отделите малко от времето си по въпроси от голямо значение и за двама ни. А.Хитлер.“