Хафез
О, боже, ти ми даде роза…

О, боже, ти ми даде роза,

        но ще я върна аз назад —

затуй, че виждам как ме гледат

        безбройните цветя със яд.

Макар че моята любима

        от обичта ми е далеч,

да са далеч от нея, нека,

        тъга и мъка, дъжд и град.

 

Когато ти над нея минеш

        със трепет, пролетен ветрец,

надявам се, ще й прошепнеш,

        че чакам лунния й свят,

за да му служа вечно; грубо

        косите й да не смутиш,

че те са мигли на сърцето,

        че те са пълни с аромат.

 

Душата ми — кажи й нежно —

        да бъде твоя се закле

и нека в твоите къдрици

        да проживее като в ад.

В градината, където пият

        за здраве устните-рубин,

презрян е този, който търси

        не тях, не пролетния цвят.

 

Когато слизаш в механата,

        ти за печалба не мисли:

тоз, който знае що е обич —

        не иска да е по-богат.

С пета да ни сломят или пък —

        целувка да ни разрешат,

само за нищите душици

        е този смисъл непознат.

 

Познали истината, браво

        за стиховете на Хафез.

За светлия му дух и мисли

        навред ще му благодарят!