Мери Шели
Франкенщайн (9) (Или новият Прометей)

Глава IV

От този ден естествознанието и преди всичко химията — в най-широкия смисъл на това понятие — се превърнаха почти в единствените ми занимания. Четях усърдно талантливите и обстойни съчинения на съвременните изследователи. Присъствувах на лекциите и опознах университетските професори; дори в господин Кремпе открих здрав разум и знания, макар и съчетани с отблъскваща физиономия и маниери, но това не ги правеше по-малко ценни. В лицето на господин Валдман намерих истински приятел. Неговата добронамереност никога не стигаше до нравоучителство, а наставленията си даваше с такова искрено добродушие, че премахваше всякакъв намек за педантизъм. Той улесняваше по хиляди начини моя път към знанието и правеше ясни и достъпни дори най-сложните понятия. Прилежанието ми отначало беше непостоянно и неустойчиво, но с течение на времето укрепна и скоро заработих с такова настървение и желание, че утрото често ме сварваше в лабораторията.

Естествено при такава упоритост резултатите не закъсняха. Усърдието ми предизвикваше изумление сред студентите, а познанията ми — сред професорите. Професор Кремпе неведнъж ми задаваше с лукава усмивка въпроса: „Как е вашият Корнелий Агрипа?“, докато господин Валдман изказваше най-искрен възторг по повод моите успехи. Така изминаха две години, като междувременно два пъти посетих Женева, но цялата ми душа и сърце бяха заети с учението, което се надявах да ме отведе до тъй желаните открития. Само онези, които са изпитали на гърба си непреодолимата притегателна сила на научното изследване, са в състояние да ме разберат. Във всички останали занимания вие следвате изминатия преди вас път и няма какво друго да очаквате; докато научното изследване е постоянен извор за открития и изумление. Ако човек със средни умствени възможности се посвети изцяло на някаква тема, той неизбежно ще натрупа огромни познания по предмета; а аз, който си поставих една-единствена цел и напълно й се отдадох, постигнах такъв успех, че към края на втората година сам усъвършенствувах някои от химическите апарати, с което спечелих уважението и възхищението на целия университет. Когато достигнах тази точка и усвоих теорията и практиката на естествознанието, доколкото това зависеше от лекциите на професорите в Инголщат, моето пребиваване там стана безпредметно и аз се замислих за връщане при моите приятели и родните места; но се случи нещо, което удължи престоя ми.

Един от проблемите, които постоянно занимаваха мисълта ми, бе строежът на човешкото тяло и на живите организми изобщо. Къде, питах се неведнъж, е тайната на живота? Това бе смел въпрос, който открай време се счита за загадка; ала ние сме застанали на прага на безброй открития и само липсата на смелост и леността ни пречат да направим решителната крачка. Размишлявах над тези обстоятелства и взех решение отсега нататък да се посветя особено старателно на физиологията. Ако не ме теглеше някакъв почти свръхестествен ентусиазъм, усвояването на този предмет би ми се сторило тягостно, дори непоносимо. За да проникнем в тайните на живота, трябва първо да се обърнем към смъртта. Изучих анатомията, но това не беше достатъчно; необходимо ми беше да се запозная с процеса на естественото разпадане и гниене на човешкото тяло. Възпитавайки ме, баща ми бе взел специални мерки да ме предпази от впечатлителност спрямо свръхестествени ужаси. Не си спомням някога да съм треперал, слушайки суеверни разкази, или да съм се боял от духове и призраци. Страхът от тъмнината ми беше непознат, а гробището значеше за мен само място, където са погребани изгубили живота си тела, които от източник на красота и сила са се превърнали в храна на червеите. А сега ми предстоеше да проуча причините и хода на това разлагане и бях принуден да прекарвам дни и нощи в гробници и костници. Съсредоточавах вниманието си върху явления, непоносими за деликатните усещания на човека. Виждах как гниеше и тлееше прекрасното човешко тяло, наблюдавах как цветуща красота отстъпва място на разрухата на смъртта, видях как червеят наследява чудото на очите и мозъка. Аз изследвах и анализирах всички причинни връзки на прехода от живота към смъртта и от смъртта към живота, докато внезапно сред тая тъмнина блесна светлина — толкова ярка и ослепителна и същевременно тъй ясна, че макар и потресен от мащабите на възможностите, които ми се разкриха, аз не можех да проумея защо, след като толкова гениални мъже бяха правили проучвания в тази област, именно на мен се падна да открия великата тайна.

Напомням ви, че тук не става дума за бълнувания на луд човек. Това, което ви разказвам, е също толкова вярно, колкото и фактът, че слънцето свети на небето. Може действително откритието да е било предизвикано от някакво чудо, но въпреки това етапите му бяха отчетливи и напълно правдоподобни. След дни и нощи на усилен труд и умора аз успях да открия причината за зараждането на живота; нещо повече — бях в състояние сам да вдъхна живот на неодушевената материя.

Изумлението, което изпитах в началото, скоро отстъпи място на безумен възторг. Да се издигна направо до върха на моите мечти след толкова време на мъчителен труд, беше най-голямата отплата за всичките ми усилия. Откритието ми беше толкова велико и изумително, че всички стъпки, довели ме до него, моментално се изличиха от паметта ми и единственото, което виждах, беше крайният резултат. Държах в ръцете си онова, за което бяха работили и мечтали най-мъдрите мъже, откакто свят светува. Не мога да твърдя, че всичко ми се разкри изведнъж, като върху вълшебна сцена: получените познания трябваше по-скоро да насочат усилията ми към заветната цел, отколкото да ми я връчат наготово. Приличах на арабина, който бил погребан жив заедно с мъртвите и намерил изхода само с помощта на мъждукаща и на пръв поглед нереална светлина.

Виждам по пламналите ви от учудване и надежда очи, приятелю мой, че копнеете да ви издам тайната; това е невъзможно; изслушайте ме внимателно до края и сам ще се убедите защо съм толкова сдържан по този въпрос. Виждам колко сте непредпазлив и възторжен, какъвто бях и аз по онова време, и не искам да ви поведа към вашата разруха и неизбежна гибел. Поучете се ако не от моите наставления, то поне от примера ми за опасностите, които крие познанието; знайте, че онзи, за когото светът е само родният му град, е по-щастлив от другия, ламтящ за величие извън рамките на човешката природа.

Когато видях в ръцете си тази безмерна власт, аз дълго се колебах как да я употребя. Макар и да имах способността да вдъхвам живот, за мен оставаше непосилна задачата да създам тяло, което да поеме живота с цялата му сложност от преплетени нерви, мускули и вени. Колебаех се отначало дали да се опитам да сътворя себеподобно същество или някой по-прост организъм; ала въображението ми беше превъзбудено от първия успех и не ми позволяваше да се усъмня в способността си да даря с живот такова сложно и възхитително създание, каквото е човекът. Материалите, които имах на разположение, ми се струваха недостатъчни за едно толкова трудоемко начинание; но не изпитвах никакво съмнение в крайния успех. Подготвих ума си за безброй неудачи; пречки можеха да възникнат непрестанно, а и резултатът можеше да се окаже несъвършен; ала пред вид откритията, които стават всеки ден в науката и техниката, аз се надявах настоящите ми опити да положат поне основите на бъдещите ми успехи. Сложността и дързостта на замисъла ми не бяха доводи против неговата изпълнимост. С такива идеи в главата аз пристъпих към сътворяването на човешко същество. Тъй като нищожните размери на различните части биха спъвали до голяма степен работата, аз се отказах от първоначалното си намерение и реших да създам гигант, висок около два метра и половина и със съответното телосложение. След като взех това решение и прекарах няколко месеца в събиране и систематизиране на материалите, аз пристъпих към работа.

Никой не е в състояние да разбере сложните чувства, които ме обзеха след първото опиянение от успеха и ме понесоха като вихър напред. Аз пръв щях да прекрача границата между живота и смъртта и щях да озаря нашия тъмен свят с ослепителна светлина. Един нов вид щеше да ме благослови като свой създател и родител, безброй щастливи и съвършени същества щяха да ми дължат живота си. Нито един баща нямаше да има такива права върху признателността на своето дете. А започна ли веднъж да съживявам мъртвата материя, продължавах да мисля аз, ще бъде само въпрос на време (макар за момента да ми беше невъзможно), преди да съм в състояние да възвръщам живота там, където смъртта очевидно е започнала да разлага тялото.

Тези мисли крепяха духа ми, докато се отдавах на работата с неотслабващо настървение. Лицето ми изгуби цвета си и тялото ми измършавя от затворения начин на живот, който водех. Имаше моменти, когато търпях провал на самия праг на откритието, но продължавах да вярвам, че успехът ще настъпи ако не в следващия час, то поне на другия ден. Тайната, която само аз владеех, стана смисълът на живота ми и аз изцяло й се посветих. Луната съзерцаваше среднощните ми усилия, когато неуморно, задъхан от желание, преследвах природата в най-затулените й скривалища. Как да ви разкажа за ужасите на моите тайни бдения, когато аз, грешникът, се ровех в плесента на гробовете или измъчвах живи същества, за да оживя мъртвата материя? Като си спомня сега, краката ми се подкосяват и пелена се спуска пред очите ми, но тогава някакъв неудържим, почти безумен порив ме тласкаше напред; сякаш бях изгубил душа и чувства и ми бе останала единствено моята цел. Това бе временно умопомрачение; чувствата се възродиха в мен с по-голяма острота веднага щом спря да действува неестественият стимул и аз се завърнах към предишния начин на живот. Събирах кости от гробниците и безпокоях с кощунствени ръце съкровените тайни на човешкото тяло. Работилницата, където творях светотатственото си дело, разположих на тавана в една усамотена стая, по-скоро килия, отделена от останалите помещения с коридор и стълбище. Някои подробности от това, което вършех, ми вдъхваха такъв ужас, че очите ми изскачаха от орбитите си. Много от материалите си набавях от операционните зали и кланицата; и често човешката ми природа се стъписваше, погнусена пред това, което правех, но продължавах делото си и го водех към края, тласкан от едно непрестанно растящо нетърпение.

Така, в преследване на своята цел с все душа и сърце, измина лятото. Тази година то се случи необикновено красиво: не бях виждал по-рано нивите да дават по-обилно зърно, нито лозята да раждат по-прекрасни плодове. Ала очите ми бяха слепи за тези красоти. Същите чувства, които ме правеха равнодушен към природните прелести наоколо, ме караха да забравя близките си, които дълго време не бях виждал. Съзнавах, че мълчанието ми ги безпокоеше, и добре помнех думите на баща си: „Знам, че докато си доволен от себе си, ще си спомняш за нас с обич и ще ни пишеш редовно. Ще ми простиш, ако изтълкувам липсата на писма като доказателство, че си занемарил и другите си задължения.“ Затова много добре си давах сметка за чувствата на баща ми; но ми беше невъзможно да отклоня вниманието си от това, което вършех, колкото и да бе отблъскващо, защото то изцяло ме бе погълнало. Не можех да не отхвърля на заден план всичко, свързано с чувства на обич, докато не постигнех великата цел, на която се бях посветил.

Затова мислех, че баща ми е несправедлив, щом обяснява мълчанието ми с разгулен живот или леност; но сега съм убеден, че е имал право да подозира заниманията ми като далеч не безупречни. Съвършеният човек трябва винаги да запазва хладнокръвие, да не допуска страсти или преходни желания да нарушават душевния му покой. И не мисля, че преследването на знания трябва да прави изключение от това правило. Ако учението, на което си се посветил, отслабва чувствата на обич и предизвиква отвращение към обикновените, прости и чисти удоволствия, тогава в заниманията ти има нещо нередно, нещо неподобаващо на човека. Ако това правило винаги се спазваше, ако никой не принасяше в жертва на амбициите си любовта към близките хора, Гърция нямаше да бъде поробена, Цезар щеше да пощади страната си, Америка щеше да бъде открита постепенно и империите на Мексико и Перу нямаше да бъдат заличени от лицето на земята.

Аз обаче започнах да ви поучавам на най-интересното място от моя разказ и погледът ви ме умолява да продължа.

Баща ми не ме упрекна за нищо в писмата си, само искаше по-подробно да го осведомявам за естеството на моите занимания. В работа прекарах зимата, пролетта и лятото, но не забелязвах нито цъфтежа, нито разпукването на пъпките по клоните — гледки, които преди ме изпълваха с върховно блаженство, — толкова бях погълнат от труда си. Листата пожълтяха, преди да го завърша, ала сега вече всеки ден ми показваше с растяща яснота колко близо бях до успеха. Възторгът ми обаче бе примесен с безпокойство и аз се чувствувах повече роб, обречен да копае цял живот в мините или в някое друго нездравословно място, отколкото творец, зает с любимата си работа. През нощта ме избиваше студена пот и нервите ми се изпъваха болезнено; стрясках се от паднало листо и странях от останалите хора, сякаш бях гузен за някакво престъпление. Понякога се плашех, като виждах в каква развалина съм се превърнал, и ме крепеше единствено стремежът към целта: краят на работата се виждаше и вярвах, че разходки и развлечения ще прогонят започналата болест — обещах си двете веднага щом завърша труда си.