Мери Шели
Франкенщайн (29) (Или новият Прометей)

Глава XXIV

Бях в състояние, в което не е възможно да се разсъждава разумно. Изпаднах в изстъпление и само стремежът за отмъщение ми даваше сили и успокоение; той ме караше да сдържам чувствата си и ми позволяваше да бъда пресметлив и хладнокръвен в моменти, когато ме заплашваше делириум или смърт.

Първото решение, което взех, бе да напусна завинаги Женева; родината ми бе скъпа, когато бях щастлив и обичан, но сега, в момент на несгода, ми стана омразна. Запасих се с пари, взех със себе си няколко скъпоценности, които принадлежаха някога на майка ми, и отпътувах.

Така започнаха скитанията ми, които ще свършат само с края на живота ми. Прекосил съм по-голямата част от земята и съм изпитал лишенията, на които са подложени обикновено пътешествениците в пустинните, диви места. Как съм оживял, не знам; неведнъж съм лягал изнемощял на земята и съм молил бога за смърт. Но жаждата за отмъщение поддържаше в мен живота; нямах право да умра и да оставя врага си да живее.

Първата ми грижа, след като напуснах Женева, бе да издиря следите на омразния демон. Нямах определен план; скитах се с часове из околностите на града и не знаех накъде да тръгна. На свечеряване се оказах недалеч от гробището, където почиваха Уилям, Елизабет и баща ми. Влязох и се запътих към гробовете им. Наоколо всичко тънеше в покой освен листата на дърветата, леко поклащани от вятъра; нощта бе почти непрогледна и дори за страничния наблюдател картината наоколо би била тържествена и вълнуваща. Духовете на мъртвите сякаш витаеха наоколо и хвърляха невидима, но осезаема сянка връз главата ми.

Дълбоката мъка, която това място събуди в мен отначало, бързо се смени с гняв и отчаяние. Те бяха мъртви, а аз живеех; убиецът им също беше жив и бях длъжен да влача жалкото си съществуване само за да го унищожа. Коленичих върху тревата, целунах земята и възкликнах с разтреперани устни:

— Кълна се в свещената земя, на която съм коленичил, в сенките, витаещи около мен, в дълбоката и неутешима скръб в гърдите ми, в теб, о нощ, и в силите, които те управляват, да преследвам демона, причинил всички нещастия, докато един от двама ни загине в смъртна схватка. За тази цел ще запазя живота си: да изпълня тази свята мъст, ще продължа да гледам слънцето и да тъпча зелената трева, които иначе завинаги биха изчезнали за мен. Призовавам ви, души на мъртвите! И вас, бродещи духове на отмъщението, помогнете ми и ме направлявайте в това дело! Нека проклетото пъклено чудовище изпие до дъно чашата на горестта, нека изпита отчаянието, което сега терзае душата ми!

Бях започнал заклинанието си тържествено и със страхопочитание, които някак си ми вдъхнаха увереност, че сенките на убитите ми роднини са чули и одобряват моя обет; но към края фурните на отмъщението ме обладаха и яростта задави гласа ми.

В отговор от тишината на нощта долетя гръмък, дяволски смях. Той дълго и тежко звуча в ушите ми; планинското ехо го поде и аз имах чувството, че целият ад ме е обградил с подигравка и кикот. В тази минута, в пристъп на отчаяние, бих сложил край на нещастния си живот, ако не беше клетвата и убеждението, че тя е чута и ми е съдено да живея, за да я изпълня. Смехът замря и тогава добре познатият, ненавистен глас прошепна ясно съвсем близо до ухото ми:

— Доволен съм — решил си да живееш, жалък несретнико, и затова съм доволен!

Втурнах се към мястото, откъдето се носеше шепотът, но дяволът ми се изплъзна. В този момент изгря пълната луна и освети уродливата, зловеща фигура, която бягаше със скорост, недостижима за един простосмъртен.

Аз се хвърлих да го гоня и от много месеци го преследвам. Попаднах на слаба следа и се спуснах по кривините на Рейн, но напразно. Показа се синьото Средиземно море и по някаква странна случайност забелязах как демонът се скриха един кораб, отплаващ към Черно море. Взех си билет за него, но той се измъкна, не знам как.

Вървях по следите му из безкрайните равнини на Азия и Русия, но той все ми се изплъзваше. Понякога селяните, изплашени от вида му, ми даваха сведения накъде е тръгнал, а друг път самият той, от страх, че ако изгубя следите му, може да се отчая и да умра, ми оставяше някакъв знак да ми служи като указание. Падаше сняг и аз откривах върху бялата пелена отпечатъците от огромните му крака. Вие, който едва навлизате в живота и не познавате грижи и неволи, не можете да разберете какво усещах и продължавам да усещам. Студът, лишенията и умората бяха най-малкото зло, което ми се налагаше да понасям; нечиста сила ме бе проклела и носех в себе си вечен ад; и все пак някакъв добър дух ме следваше и направляваше стъпките ми; когато започвах най-силно да роптая, той внезапно ме избавяше от трудности, на пръв поглед непреодолими. Случваше се тялото ми, победено от глада, да се предаде на изтощението и тогава намирах в пустинята трапеза, която възстановяваше силите ми и ми вдъхваше нови. Храната, разбира се, беше груба, каквато ядяха местните жители, но съм убеден, че ми я предлагаха духовете, които призовах да ми помагат. Често, когато всичко гинеше от суша, небето беше чисто и ме гореше жажда, изневиделица се появяваше малко облаче, проронваше няколко съживителни капки и изчезваше.

Където бе възможно, вървях по течението на реките, но демонът обикновено ги избягваше, тъй като те са най-гъсто населени. Другаде пък почти не се срещаха хора; хранех се с месото на диви зверове, пресекли пътя ми. Носех пари и печелех дружелюбното отношение на селяните, като им ги раздавах или им занасях убития дивеч, от който си вземах малко, а останалото винаги давах на онези, които ми предоставяха огън и всичко нужно, за да си приготвя храна.

Този живот ми беше много тягостен и единствено сънят ми доставяше радост. Благословен сън! Често, когато бях особено покрусен, заспивах и сънищата ми донасяха блаженство. Тези моменти, или по-скоро часове на щастие, ми бяха предоставени от моите духове-хранители, за да си запазя силите за странствуването. Ако не беше този отдих, трудностите щяха да ме смажат. През деня ме поддържаше и вдъхновяваше очакването на нощната почивка — защото само насън виждах приятелите си, жена си и любимата страна, отново гледах благото лице на баща си, чувах сребърните камбанки в гласа на Елизабет, любувах се на Клервал — в разцвета на своята младост и здраве. Често, изнемощял след непосилно труден преход, аз си внушавах, че това, което преживявам през деня, е сън, а на действителността ще се насладя с идването на нощта в прегръдките на моите близки. Каква обич изпитвах към тях! Как ги прегръщах, когато ми се явяваха понякога дори наяве, и сам себе си убеждавах, че са живи. В такива моменти пламтящата жажда за отмъщение умираше в гърдите ми и аз продължавах да преследвам демона по-скоро като по заповед отгоре, като воден от някаква неосъзната сила, отколкото по собствено страстно желание.

Не знам какво е изпитвал този, когото гонех. От време на време ми оставяше знаци по кората на дърветата, за да ме направлява и разпалва моя гняв. „Моето царство още не е свършило — гласеше един от тези надписи, — щом си жив, властта ми също е жива. Следвай ме, аз съм се запътил към вечните ледове на Севера, където ще страдаш от студ и мраз, към които не съм безразличен. Близо до това място, ако не закъснееш много, ще намериш убит заек — хапни и се подкрепи. Хайде, враг мой, предстоят ни още схватки на живот и смърт; но дотогава дълго ще се мъчиш.“

Нагъл демон! Кълна се отново, че ще ти отмъстя, отново те обричам, жалък изроде, на мъчения и смърт. Няма да преустановя преследването си, докато един от нас не падне мъртъв, и тогава с какъв възторг ще се присъединя към моята Елизабет и всичките ми близки, които вече ми готвят награда за непосилните несгоди на това ужасно странствуване.

Колкото по на север се движех, толкова по-дебела ставаше снежната покривка, а студът беше почти непоносим. Селяните се бяха изпокрили в колибите си и само най-издържливите се осмеляваха да излязат на лов, за да се спасят от гладна смърт, която ги гонеше навън да търсят дивеч. Реките се сковаха от лед, стана невъзможно да ловя риба и това ме лиши от основния източник на препитание.

Колкото по-трудно ставаше за мен, толкова повече ликуваше моят враг. Един от надписите гласеше: „Готви се! Твоите изпитания едва започват; увий се в кожи и си набави храна; скоро ще се отправим на такова пътуване, че мъките ти ще утолят даже моята неугасима ненавист.“

Тези подигравателни думи ми вдъхнаха мъжество и упоритост; твърдо реших да не се предавам; и като призовах небето на помощ, продължих с несъкрушима енергия през снежната пустиня, докато в далечината се появи океанът и затвори напълно хоризонта. О, колко не приличаше той на сините южни морета! Покрит със сняг, от сушата го отличаваше само неравната му повърхност. Някога гърците заплакали от радост, като видели от хълмовете на Азия Средиземно море, защото това означавало край на непосилно трудния им път. Аз не заплаках, но коленичих и с преизпълнено сърце благодарих на добрия дух, довел ме благополучно дотук, където се надявах, въпреки насмешките на противника си, да го срещна и да бъдем сразени или той, или аз.

Седмици преди това се бях снабдил с шейна и кучета и те ме носеха по снеговете с невероятна скорост. Не знам дали и демонът не се придвижваше по същия начин, но ми стана ясно, че докато по-рано с всеки изминат ден все повече изоставах от него, то сега бях започнал да го настигам — дотолкова, че когато за пръв път съзрях океана, той имаше само един ден преднина и аз се надявах да го догоня, преди да е стигнал брега. Затова бързах напред с удвоени сили и след два дни пристигнах в едно мизерно селце на брега на океана. Попитах жителите дали са виждали демона и те ми дадоха точни сведения. Чудовище с гигантски ръст, казаха те, се появило предишната нощ, въоръжено с пушка и множество пистолети, и страшният му вид прогонил обитателите на една усамотена къщичка. Задигнал зимните им запаси от храна, натоварил всичко на шейна, откраднал кучешки впряг и още същата нощ, за радост на ужасените селяни, продължил през океана натам, където нямало никаква земя, затова предположили, че ще потъне, когато се пропука ледът, или ще замръзне от вечните студове.

Като чух това, в първия момент ме обзе отчаяние. Той ми се бе изплъзнал и ми предстоеше гибелен и почти безкраен преход през ледените планини на океана — при студ, на който не издържат дори и местните жители и при който аз, израснал в топла, слънчева страна, не се надявах да оживея. Но при мисълта, че демонът ще живее и ликува, яростта и жаждата за мъст отново пламнаха в гърдите ми и като мощен прилив удавиха всяко друго чувство. След кратка почивка, по време на която духовете на мъртвите витаеха наоколо и ме насърчаваха да продължа по трудния път на отмъщението, аз започнах да се готвя за пътуването.

Смених шейната си с друга, пригодена за преходи през Ледовития океан, и след като закупих големи запаси провизии, навлязох в морето.

Не знам колко дни са изминали оттогава; знам само, че понесох несгоди, които само справедливото чувство за възмездие, горящо в мен, ми помогна да издържа. Често на пътя ми се изпречваха огромни и неравни ледени планини и неведнъж чух под себе си грохота на вълните, които заплашваха да ме погубят. Но после студът пак сковаваше всичко и правеше пътя ми през морето по-сигурен.

Съдейки по количеството храна, което съм изразходвал, мога да предположа, че са изминали три седмици, откак тръгнах през океана. Измамената ми надежда често изтръгваше от очите ми горчиви сълзи на безсилие и мъка. Отчаянието ме овладя и в най-скоро време щях да се поддам на тази неволя. Веднъж, след като горките животни, които ме теглеха, преодоляха с неимоверни усилия стръмния склон на една ледена грамада и ме изкачиха на нейния връх, при което едното умря от прекомерно напрежение, аз се загледах с болка в безкрайния простор и изведнъж съзрях тъмно петънце върху потъващата в здрач ледена повърхност. Напрегнах зрението си, за да разбера какво може да бъде, и извиках тържествуващо: различих шейната и в нея добре познатата уродлива фигура. Живителната струя на надеждата отново се вля в сърцето ми. Топли сълзи изпълниха очите ми, но аз бързо ги изтрих, за да не ми пречат да виждам демона; въпреки това обаче горещата влага замъгляваше погледа ми, докато накрая се поддадох на вълнението и заплаках на глас.

Но време за бавене нямаше; освободих кучетата от мъртвия им другар и ги нахраних до насита; след едночасов отдих, който ми бе абсолютно наложителен, макар да ми се стори тягостно бавене, продължих гонитбата. Шейната все още се виждаше и вече не я губех от поглед освен когато отпреде ми се изпречваше някоя ледена скала. Аз явно я настигах и когато след близо два дни преследване видях врага си на не повече от миля разстояние, сърцето лудо заигра в гърдите ми.

И именно тогава, когато той беше почти в ръцете ми, надеждите ми рухнаха отново и аз изцяло изгубих следите му — нещо, което преди не ми се бе случвало. Дочу се мъртвото вълнение; все по-зловещо и по-силно ставаше бученето на вълните, които се плискаха и напираха под мен. Аз продължих да се движа напред, но напразно. Вдигна се вятър, морето ревна, внезапно страшно се разтърси като при земетресение и се разцепи с оглушителен трясък. Всичко стана много бързо — след няколко минути между мен и врага ми бушуваше водна стихия и ме носеше върху откъснат леден блок, който непрестанно намаляваше, готвейки ми по този начин ужасна смърт.

Така изминаха много страшни часове; няколко от кучетата ми измряха, а и аз самият изнемогвах под бремето на неволите, когато съзрях кораба ви, застанал на котва и обещаващ надежда за помощ и спасение. Не бях допускал, че корабите навлизат толкова далеч на север, и тази гледка ме изуми. Бързо разглобих част от шейната, за да си направя весла, и по този начин с мъчителни усилия можах да придвижа ледения си сал до вас. Бях решил, че ако се движите на юг, ще се доверя по-скоро на милостта на вълните, отколкото да се откажа от целта си. Надявах се да измоля от вас лодка, с която да продължа преследването. Но се оказа, че държите курс на север. Качихте ме на борда, когато силите ме бяха напуснали; изнемощял от лишенията, щях всеки момент да се предам на смъртта, от която все още се боя, защото задачата ми не е изпълнена.

О, кога моят ангел-хранител ще ме срещне с чудовището, та да намеря жадувания покой? Нима ще умра, а той ще продължи да живее? Ако стане така, закълнете се, Уолтън, че няма да позволите да се изплъзне, че ще го намерите и ще отмъстите за мен. Но какво е това? Нима се осмелявам да ви моля да продължите странствуването ми и да изтърпите трудностите, през които минах? Не, не съм толкова себелюбив. И все пак, ако той се появи след моята смърт, ако духовете на отмъщението го доведат при вас, закълнете се, че няма да го оставите жив, та да тържествува над безбройните ми злощастия и да продължи списъка на черните си престъпления. Той е красноречив и убедителен; някога думите му имаха власт над мен — но вие не му вярвайте. Душата му е уродлива като тялото и е изпълнен с коварство и пъклена злоба. Не го слушайте, повтаряйте си имената на Уилям, Жюстин, Клервал, Елизабет, баща ми и клетия Виктор и го промушете със сабята си право в сърцето. Духът ми ще е наблизо и ще направлява стоманеното острие.