Мери Шели
Франкенщайн (15) (Или новият Прометей)

Глава X

На следващия ден бродих из долината. Постоях до извора на Арвейрон, бликащ от ледника, който бавно се плъзга надолу по върха на планината и прегражда цялата долина. Пред мен се извисяваха стръмните склонове на необятните планини, над главата ми висеше ледената стена на глетчера, наоколо имаше полегнали стволове на премазани борове и тържествената тишина на тази възхитителна тронна зала на царствената природа се нарушаваше единствено от бученето на потока, срутването на някоя скала, гръмоподобния звук на лавина или кънтящия пукот на дебелите ледове, които, подчинявайки се на някакви неписани, ала неотменими закони, се трошаха от време на време в ръцете им като крехка играчка. Тези величествени и прекрасни гледки ми доставяха най-голямото успокоение, което можех да получа. Те ме издигаха над дребнавостта на чувствата и макар да не премахваха скуката, поне я смекчаваха и уталожваха. Освен това донякъде ме отвличаха от мислите, които ме бяха терзали през изминалия месец. Оттеглих се да поспя и сънищата ми бяха споходени от величавите гледки, съзерцавани през деня. Те се трупаха около мен: неопетнените снежни планини, сияйните върхове, боровите гори, скалистото голо дефиле, орелът, зареян сред облаците — всички те ме обкръжиха и ми пожелаха спокойни сънища.

Но къде се скриха, когато се събудих на другата сутрин? Заедно със съня се разбягаха вдъхновяващите красоти и мрачна меланхолия забули мисълта ми. Дъждът се лееше като из ведро и плътна мъгла се стелеше над планинските върхове, така че не можех да различа лицата на тези всесилни приятели. Но аз бях готов да проникна през мъгливите им завеси и да ги потърся в облачното им убежище. Какво бяха за мен дъждът и бурята? Доведоха ми мулето до вратата и аз реших да се изкача на връх Монтанвер. Спомних си какво впечатление ми направи първата среща с огромния, вечно движещ се ледник. Тя ме изпълни с неописуем възторг, който окрили душата ми, позволи й да се извиси над тъжния ни свят и да полети към светлина и радост. Всяка величествена и внушителна природна гледка ме настройваше тържествено и ме караше да забравя преходните земни грижи. Реших да тръгна без водач, защото добре познавах пътеката и присъствието на друг човек би нарушило мрачното величие на тези пустинни места.

Склонът бе изключително стръмен, но пътеката се виеше спираловидно, което помагаше да се преодолее перпендикулярното изкачване. Местността наоколо е страховита и дивна. На всяка крачка се срещат следите от зимни лавини — изпочупените дървета лежаха в безпорядък по земята, някои на трески, други изкривени, подпрени на издадените скали или повалени от други дървета. Колкото повече се изкачваш по пътеката, толкова по-често тя се пресича от заснежени дефилета, по които непрекъснато се търкалят камъни; едно от тях е особено опасно, защото и най-малкият звук, дори една произнесена дума предизвиква въздушно движение, достатъчно, за да погуби говорещия. Боровете не са високи, но строгите им силуети подчертават суровия пейзаж. Погледнах надолу към долината: плътна мъгла се стелеше над реката, която я пресича, виеше се на кълба около отсрещните планини, с върхове, скрити в еднообразни облаци, а дъждът се лееше от черното небе и допълваше меланхоличното впечатление, навивано от всичко наоколо. Уви! Защо човек така се гордее с чувствата си, които го извисяват, над животните? Та те само множат броя на нашите нужди. Ако се ограничаваха само с глада, жаждата и похотта, щяхме да сме почти свободни, а ето че сме подвластни на всеки повей на вятъра, на всяка случайно произнесена дума или спомен, предизвикан от нея.

Когато спим, сънят всевластен покоя ни отравя.

Когато станем, случайна мисъл осквернява ни деня.

Тъжим, усмихваме се, мислим, плачем, разсъждаваме,

прегръщаме се или захвърляме пък всичко настрана,

но все едно дали тъгуваме, или обичаме,

по своя път си отминава всичко на света,

отишлият си вчера ден на утрешния не прилича

и непреходна само е преходността.^[1]

Наближаваше обяд, когато стигнах върха. Поседнах на скалата, надвесена над леденото море. То бе скрито в мъгла, както и планините наоколо. Но скоро вятърът разпръсна облаците и аз се спуснах към ледника. Повърхността му е много неравна, издига се като вълните в разбунен океан, рязко се спуска надолу, прорязана от дълбоки цепнатини. Леденото поле, е широко около една левга, ала ми бяха необходими близо два часа, за да го прекося. Отсрещната планина е само гола, перпендикулярна скала. Монтравер се падаше точно срещу мен, на разстояние една левга, а Монблан гордо се издигаше над него. Аз застанах на едно закътано място и се любувах на чудния, внушителен пейзаж. Морето или по-точно широката ледена река се виеше между планините, а светлите им върхове се надвесваха над неговите заливи, блестящи и ледени, запалени от слънчевите лъчи там, над облаците. Сърцето ми, тъжно до този момент, се изпълни с нещо подобно на радост и аз възкликнах: „О, вие, душите на умрелите, ако бродите из тези места и не почивате в тесните си гробове, дайте ми да вкуся това подобие на щастие или ме вземете със себе си, далеч от земните радости!“

В този миг съзрях на известно разстояние един човек, който се приближаваше към мен с неестествена бързина. Той прескачаше пукнатините в леда, които аз така внимателно бях заобикалял; когато наближи, ми се стори, че и на ръст е доста по-висок от обикновеното. Усетих внезапна слабост, краката ми се подкосиха, но бързо се съвзех от ледения планински вятър. Когато дойде съвсем близо, видях (о, омразна гледка!), че това бе създаденото от мен изчадие. Разтреперах се от ярост и отвращение и твърдо реших да го дочакам и да се вкопча в него в смъртна хватка. Той приближи: лицето му говореше за горчива болка, примесена със злобно презрение, а невъобразимата му уродливост го правеше непоносима гледка за човека. Ала аз почти не забелязвах това — в първия момент омразата и яростта ме лишиха от дар слово, а когато дойдох на себе си, аз го залях с поток от гневни и презрителни думи:

— Дявол! — крещях аз. — Как смееш да се приближаваш до мен? Не се ли боиш, че яростната ми ръка ще стовари върху омразната ти глава всичката възможна мъст? Махни се, гнусна твар, или не, остани, за да те стъпча в праха. О, ако можех, унищожавайки те, да възкреся нещастниците, подло погубени от теб!

— Очаквах такива думи — каза демонът. — Хората ненавиждат злощастните. Как ли мразят мен, който съм по-нещастен от всяко живо същество. Даже ти, моят създател, ме ненавиждаш и отблъскваш — мен, собственото си творение, с което си свързан така, че само смъртта на единия от нас може да ни раздели. Ти искаш да ме убиеш! Как смееш да си играеш така с живота! Първо си изпълни дълга към мен и тогава аз ще изпълня своя спрямо теб и другите хора. Ако удовлетвориш условията ми, аз ще оставя и тях, и теб на мира, но откажеш ли, ще напоя до насита смъртта с кръвта на останалите ти близки.

— Омразно чудовище! Превъплътен демон! Мъките на ада са прекалено меко възмездие за твоите злодеяния! Изчадие проклето! Упрекваш ме, че те създадох. Приближи се тогава, за да угася искрата, която така безразсъдно запалих!

Гневът ми не знаеше граници. Нахвърлих се отгоре му, обзет от всички чувства, които могат да накарат едно живо същество да жадува смъртта на друго.

Той с лекота избягна удара ми и продължи:

— Успокой се! Заклевам те да ме чуеш, преди да изсипеш яда си върху злочестата ми глава. Нима малко изстрадах, та се опитваш да умножиш моите мъки? Животът може да е пълен само с несгоди, но ми е скъп и ще го браня до последен дъх. Не забравяй, че ме създаде по-силен от самия себе си — аз съм по-висок и по-ловък. Но въпреки това няма да се боря с теб. Аз съм твое творение и съм готов покорно да служа на моя естествен господар и повелител, ако и ти изпълниш дълга си спрямо мен. О, Франкенщайн, нима ще бъдеш справедлив към всички освен към единствения, на когото най-много дължиш справедливост, милосърдие и даже обич? Помни — аз съм твое създание, би трябвало да съм твой Адам, но съм по-скоро падналият ангел, когото без вина лишаваш от радост. Навред около себе си виждам щастие и само аз завинаги съм изключен от него. Бях кротък и добър, но злата участ ме превърна в демон. Направи ме щастлив и аз отново ще стана добродетелен.

— Изчезни! Не желая да те слушам! Ние двамата не можем да общуваме — ние сме врагове! Изчезни или ела да премерим силите си в схватка, в която единият трябва да загине!

— Как да трогна сърцето ти? Нима никакви молби няма да те склонят да погледнеш с добро око на своето създание, което се моли за добрина и състрадание? Повярвай ми, Франкенщайн, аз бях добър, душата ми гореше от любов към хората, но бях сам, безкрайно сам. Ти, който ме създаде, ме ненавиждаш; на какво мога да разчитам тогава от страна на останалите хора, които нищо не ми дължат? Те ме отблъскват и презират. Безлюдните планини и гибелните ледници са моето убежище. От много дни бродя из тях — ледените пещери, от които единствено не се боя, ми служат за жилище — само оттам хората не се опитват да ме прогонят. Аз се радвам на мрачното небе, защото то е по-милосърдно към мен, отколкото хората. Ако някои от тях подозираха моето съществуване, щяха да постъпят като теб и да се опитат да ме унищожат с оръжие в ръка. Как тогава да не мразя тези, които ме ненавиждат? Аз няма да се съглася на сделка с враговете си. Щом аз съм нещастен, нека страдат и те. Ти обаче си в състояние мен да ощастливиш, а тях да избавиш от беди и единствено от теб зависи дали не само твоето семейство, но и хиляди други ще загинат във вихъра на моята ярост. Смили се над мен, не ме отблъсквай! Чуй какво преживях — след като ме изслушаш, можеш да ме изоставиш или пожалиш, ако сметнеш, че заслужавам. Чуй ме! Според човешките закони, макар и жестоки, на престъпника се разрешава да говори в своя зашита, преди да го осъдят. Изслушай ме, Франкенщайн! Ти ме обвиняваш в убийство и в същото време се готвиш със спокойна съвест да убиеш сътвореното от самия теб същество. Ето каква е вашата прехвалена човешка справедливост! Но аз не прося снизхождение — чуй моята история и ако така отсъдиш, унищожи туй, що си създал със собствените си ръце.

— Защо — казах аз — ми припомняш събитията, за злополучен виновник и автор на които се признавам, макар и да изтръпвам при тази мисъл? Проклет да е денят, гнусно чудовище, когато за пръв път видя светлина! Проклети да са ръцете, които те създадоха, макар това да са моите собствени ръце. Ти ме направи безкрайно нещастен. Аз вече нямам сили да преценя справедлив ли съм към теб, или не. Махни се! Избави ме от омразната гледка, която представляваш!

— Ето как ще те избавя от гледката, създателю мой — каза той и ми закри очите с мерзките си ръце, които начаса отблъснах гневно. — Така ще те избавя от омразната ти гледка. И все пак можеш да ме изслушаш и съжалиш. Искам това от теб в името на добродетелите, които някога притежавах. Чуй разказа ми; той е дълъг и невероятен, а тукашният студ не е подходящ за изнеженото ти тяло; ела да се подслоним в хижата, на върха на планината. Слънцето е все още високо в небето. Преди да се е спуснало зад онези снежни бездни, за да освети други страни, ти ще научиш всичко и ще отсъдиш. От теб зависи дали ще напусна завинаги хората и никому няма да сторя зло, или ще се превърна в бич за човечеството и за кратко време ще унищожа и теб самия.

С тези думи той закрачи напред през ледника. Тръгнах подире му. Бях прекалено развълнуван, за да му отговоря нещо, но докато вървяхме, аз претеглих наум различните доводи, използувани от него, и реших поне да изслушам разказа му. Отчасти към това ме подтикваше любопитството, но в същност състраданието, което бях започнал да изпитвам, окончателно ме склони. До този момент го считах за убиец на брат ми и горещо жадувах да потвърди или отрече това мнение. Освен това за пръв път си дадох сметка за дълга на създателя към своето творение и че преди да започна да се оплаквам от него, трябва да го направя щастлив. Тези съображения ме убедиха да изпълня молбата му.

Пресякохме леденото поле и се изкачихме по отсрещната скала. Въздухът бе студен и отново започна да вали. Влязохме в хижата — демонът с ликуващ вид, а аз с натежало сърце и потиснат дух. Ала се приготвих да го изслушам. Седнах до огъня, който бе запалил омразният ми спътник, и той започна своя разказ.