Мери Шели
Франкенщайн (11) (Или новият Прометей)

Глава VI

И Клервал ми подаде следното писмо. То беше от милата ми Елизабет:

„Скъпи братовчеде,

 

Ти си бил болен, много болен, и дори честите писма от нашия мил Анри не можеха да ме успокоят. Забранено ти е да пишеш, да държиш писалка в ръце, но една дума от теб, мили Виктор, е достатъчна да разсее страховете ни. Дълго се надявах, че следващата поща ще донесе тъй очаквания ред, и успях да убедя чичо да не предприема пътуване до Инголщат. Не му разреших да се подлага на неудобствата или дори на опасностите от едно такова продължително пътешествие, ала колко пъти съм съжалявала, че не съм в състояние самата аз да го осъществя. Страхувам се, че за теб се грижи срещу заплащане някоя стара милосърдна сестра, която не предусеща желанията ти, нито ги изпълнява грижовно и с любов, както би сторила това бедната ти братовчедка. То всичко, слава богу, е минало; Клервал пише, че вече си по-добре. Горещо се надявам, че скоро ще потвърдиш това с писмо, написано лично от теб.

Оздравявай и се върни при нас. Тук ще намериш щастливо, жизнерадостно семейно огнище и приятели, които много те обичат. Баща ти е в добро здраве и желае само едно — да те види и да се убеди, че си добре, и тогава никаква грижа няма да омрачи благодушното му лице. Колко ли ще се зарадваш, като видиш как е пораснал нашият Ернест. Вече е на шестнадесет години и е безкрайно енергичен. Иска да бъде истински швейцарец и да постъпи като наемен войник в чуждестранна армия; ала ние не можем да се разделим с него, поне докато не се е завърнал у дома по-големият му брат. Чичо не одобрява идеята за военна кариера в чужда страна, но Ернест никога не се е отличавал с твоето прилежание. За него учението е досадно бреме, времето си прекарва на открито, катери се по планините или гребе из езерото. Страхувам се да не се превърне в безделник, ако не му разрешим да се посвети на професията, която сам си е избрал.

Откак си заминал, тук почти нищо не се е променило, ако не смятаме, че децата пораснаха. Синьото езеро и снежните планини не се изменят никога, а мирният ни дом и доволни сърца се управляват от същите неотменими закони. Дребните грижи поглъщат времето и ме развличат, а трудът ми е възнаграден стократно, като гледам около себе си щастливите мили лица. Откак си ни напуснал, в нашия дом е настъпила една-единствена промяна. Спомняш ли си как постъпи на служба в нашето семейство Жюстин Мориц? Може да си забравил, затова ще ти разкажа накратко, с няколко думи, нейната история. Майка й, госпожа Мориц, останала вдовица с четири деца, от които Жюстин била третото. Момичето било любимка на бащата, но по силата на някакво странно противоречие майка й не можела да я понася и след смъртта на господин Мориц започнала много зле да се отнася с нея. Леля забелязала това и когато Жюстин навършила дванадесет години, убедила майка й да й позволи да живее у нас. Републиканските порядки в нашата страна породиха по-прости и здрави нрави, отколкото в съседните велики монархии. Тук границата между различните съсловия и по-низшите класи не е така рязко изразена, тъй като не са нито толкова бедни, нито са презрени, имат по-изтънчени и цивилизовани маниери. Прислужник в Женева не означава същото, като прислужник във Франция или Англия. Жюстин, веднъж приета в нашето семейство, пое задълженията на камериерка; положение, което в нашата щастлива страна не включва представата за невежество или загуба на човешко достойнство.

Жюстин бе твоя любимка, спомняш ли си? Сетих се за едно твое подмятане, че когато си в лошо настроение, ти стига един неин поглед, за да го разсее, защото, както и Ариосто описва красотата на Анжелика^[1], лицето й е безкрайно радостно и открито. Леля силно се привърза към нея и поради това й даде много по-добро образование, отколкото възнамеряваше първоначално. Жюстин стократно се отплати за това благодеяние — тя се оказа най-благодарното създание на земята. Не става дума за някакви излияния — никога не съм чула от нея такова нещо, но в погледа й светеше безгранично обожание към покровителката й. Макар и весела по нрав и донякъде лекомислена, тя за всичко слушаше леля и я гледаше право в очите. Смяташе я за самото съвършенство и се опитваше да й подражава в приказките и обноските, така че сега често ми напомня за нея.

Когато скъпата ми леля почина, ние всички бяхме прекалено погълнати от собствената си мъка, за да забележим бедната Жюстин, която я бе гледала по време на боледуването с грижовна обич. Горкото момиче също се разболя, но оказа се, че това не е краят на нейните изпитания. Братята и сестра й умряха един след друг и майката остана сама, като се изключи пренебрегнатата й дъщеря. Съвестта я мъчела и тя започнала да мисли, че смъртта на любимите деца е наказание от всевишния за нейното пристрастие. Тя била католичка и изповедникът й, доколкото разбрах, потвърдил идеята, която вече си била втълпила. Ето защо няколко месеца след твоето заминаване за Инголщат разкаялата се майка повика дъщеря си. Горкото момиче! Как плака на раздяла. Толкова жизнена преди, сега мъката по леля я бе направила меланхолична и тъжна. А и пребиваването под майчиния покрив не възвърна веселия й нрав. Бедната жена била много неустойчива в своето разкаяние. Молела Жюстин да й прости несправедливостта, но по-често я обвинявала за смъртта на братята и сестра й. Постоянното раздразнение подкопало накрая здравето на госпожа Мориц, а от това нравът й не станал по-добър; но сега вече почива навеки. Тя умря в началото на миналата зима, при първия полъх на студа. Жюстин се завърна при нас и аз нежно я обичам. Много е умна и мила и е изключително красива — както споменах вече, държането и начинът й на говорене постоянно ми напомнят милата леля.

Трябва да ти кажа, скъпи братовчеде, и няколко думи за сладкия малък Уилям. Само ако можеше да го видиш. Много е висок за годините си, със засмени сини очи, тъмни мигли и къдрава коса. Когато се усмихва, на румените му от здраве бузи се появяват две трапчинки. Вече на два пъти се жени, но определено предпочита Луиза Бирон — едно хубаво петгодишно момиченце.

А сега, скъпи Виктор, предполагам, че ти се иска да чуеш малко клюки за добрите ни женевци. Хубавата госпожица Мансфийлд вече приема поздравления за насрочена сватба с един млад англичанин, Джон Мелбърн. А грозната й сестра се омъжи миналата есен за господин Дювилар, богатия банкер. Откак замина Клервал, любимият ти съученик, Луис Маноар го сполетяха няколко любовни неудачи. Но вече се е утешил и чух, че щял да се жени за някаква хубавичка французойка, мадам Таверние. Тя е вдовица, доста по-възрастна от Маноар, но на всички много се харесва.

Описвайки ти всичко това, аз се поразсеях, скъпи братовчеде, обаче сега, като привършвам, отново ме обзема тревога. Пиши ни, скъпи Виктор — един ред, дори една дума ще са за нас благодат. Хиляди благодарности на Анри за неговата доброта, обич и многото писма — искрено сме му признателни. Прощавай, мили братовчеде, грижи се за себе си и пак те моля — пиши.

 

Елизабет Лавенца

Женева, 18 март 17…“

— Милата, мила Елизабет! — възкликнах аз, като прочетох писмото. — Веднага ще пиша и ще разсея тревогите им.

Написах писмото и усилието ме изтощи, но вече бях започнал да се оправям и оттук нататък оздравяването ми потръгна по-бързо. След още две седмици можех да излизам.

Една от първите ми грижи, след като се излекувах, бе да представя Клервал на някои от университетските професори. При това, без да искам, засегнах душевната рана, която още не бе напълно заздравяла. От онази фатална нощ, когато сложих край на продължителния си труд и положих началото на бедата, започнах да чувствувам дълбоко отвращение дори към названието „естествени науки“. Макар и да бях напълно оздравял, видът на химическа апаратура бе достатъчен, за да се възобновят болезнените нервни симптоми. Анри бе забелязал това и скри от погледа ми всички прибори. Той дори смени квартирата, защото забеляза отвращението, което изпитвах към бившата си лаборатория. Но всичките му усилия се оказваха напразни, когато посещавах професорите. Господин Валдман ми причиняваше истинско страдание, когато изразяваше с присъщата си доброта и топлота възторга си от учудващия ми напредък в науката. Той скоро забеляза, че тази тема ми е неприятна, но тъй като не можеше да се досети за истинската причина, отдаде това на моята скромност и смени темата за моите успехи със самата наука, с явното желание да ми даде възможност да блесна. Какво можех да сторя? Той искаше да ми достави удоволствие, а ме изтезаваше. Имах чувството, че без да бърза, ми демонстрира един по един инструментите за мъчение, с които впоследствие бавно и болезнено ще ме умъртви. Гърчех се от неговите думи, ала не смеех да изразя страданието, което изпитвах. Клервал, който винаги бързо улавяше с поглед и усет чуждите настроения, предложи да сменим темата на разговора, използувайки като предлог своята крайна неосведоменост; така че разговорът се прехвърли върху по-общи неща. Мислено благодарих на приятеля си от все сърце, но нищо не казах. Виждах ясно неговото недоумение, но той никога не се опитваше да ми изтръгне насила тайните, а макар безкрайно да го обичах и уважавах, не се решавах да му доверя онова, което толкова често спохождаше паметта ми, но което се страхувах да споделя, за да не би още по-силно да се разстроя.

С господин Кремпе ми беше още по-трудно да се справя, а при моето тогавашно състояние на почти непоносима чувствителност преките му грубовати похвали ми причиниха повече болка, отколкото благата доброжелателност на господин Валдман.

— Дявол да го вземе този ваш приятел! — възкликна той. — Знаете ли, господин Клервал, че той всички ни сложи в шапката си. Да, да, какво ме зяпнахте? Това е самата истина. Един зелен юноша, който само преди няколко години вярваше в Корнелий Агрипа като в Библията, сега излезе начело в университета. Ако веднага не го поставим на мястото му, съвсем ще ни засрами. Да, да — продължи той, като забеляза страдалческия израз на лицето ми, — господин Франкенщайн е скромен, чудесно качество за един млад човек. Младите не трябва да са самонадеяни, господин Клервал, аз самият бях скромен на млади години, но това бързо минава.

Тук той започна да се хвали, така че разговорът за щастие се отклони от досадната за мен тема.

Клервал никога не бе споделял моето предпочитание към естествените науки, а литературните му интереси коренно се отличаваха от моите. Дойде в университета с твърдото намерение да овладее източните езици и по този начин да осъществи в живота си пътя, който си бе набелязал. Твърдо решен да направи блестяща кариера, той бе обърнал поглед към Изтока — богато поле за неговия предприемчив дух. Вниманието му бе погълнато от персийския, арабския и санскритския език, така че лесно ме склони и аз да започна да се занимавам с тях. Безделието винаги ми е било тягостно, а сега, когато исках да избягам от мислите си и ненавиждах предишните си занимания, намерих огромно облекчение в съвместните уроци с моя приятел и открих не само поука, но и утеха в трудовете на източните автори. За разлика от него аз не се задълбочавах в техните диалекти, защото не възнамерявах да ги използувам за друго освен за временно развлечение. Четях ги единствено заради съдържанието и бях богато възнаграден за труда си. Меланхолията им е успокоителна, а радостта — възвишена, и то до степен, която не бях срещал в писатели от други страни. Когато четеш написаното от тях, започва да ти се струва, че животът се състои само от топло слънце и розови градини, от усмивките и капризите на прекрасни събеседнички, от изгарящ сърцето любовен плам. Колко е различно това от мъжествената и героична поезия на Гърция и Рим.

Така мина лятото, а късно есента бях решил да се върна в Женева; но някои непредвидени обстоятелства ме задържаха, така че зимата и снегът ме завариха в Инголщат, пътищата станаха непроходими и завръщането ми бе отложено за следващата пролет. Преживях това забавяне много тежко, защото копнеех да видя родния град и любимите приятели. Задържах се толкова дълго само защото не ми се искаше да оставя Клервал в един чужд град, преди да е опознал неговите обитатели. Впрочем зимата прекарахме много приятно и макар пролетта да се оказа необичайно късна, когато най-сетне дойде, красотата й изкупи това закъснение.

Беше май и всеки ден очаквах писмото, с което трябваше да ми съобщят датата на моето тръгване; и ето че един ден Анри предложи да се разходим пеша из околностите на Инголщат, за да се простя с местата, които толкова дълго бях обитавал. С радост се съгласих — обичах да ходя, а Клервал винаги е бил любим спътник в екскурзиите, които предприемахме из родните места.

В такива скитания изминаха две седмици: здравето и духът ми се възстановиха и даже допълнително укрепнаха от здравословния въздух, който дишах, впечатленията от разходките и беседите с моя приятел. Ученето ме бе изолирало от хората и ме бе направило необщителен, но Клервал събуди най-доброто в мен и отново ме научи на любов към природата и към засмените детски личица. Незабравими приятелю! Колко искрено ме обичаше ти, как се опитваше да ме издигнеш до себе си. Себелюбиви стремежи ме бяха принизили и стеснили моя кръгозор, докато твоята доброта и обич не ме стоплиха и не отвориха отново сърцето ми за света; и аз пак се превърнах в онзи щастливец, който няколко години преди това, обичащ и обичан от всички, не познаваше скръбта. Когато бях щастлив, природата ставаше за мен източник на най-възхитителни усещания. Безоблачното небе и зелените поля ме изпълваха с възторг. Пролетта тази година бе наистина вълшебна; нейните цветя бяха разцъфнали по живите плетове, а летните вече бяха напъпили. Най-после си отдъхнах от мислите, които ме гнетяха като непосилно бреме, въпреки всички усилия да ги отхвърля.

Анри се радваше на моето добро настроение и искрено споделяше чувствата ми: правеше всичко възможно да ме развесели и делеше с мен усещанията, които изпълваха душата му. Той бе неизтощим: приказките му бяха наситени с богато въображение, а много често имитираше персийски и арабски писатели, като съчиняваше истории, изпълнени с фантазия и страсти. Друг път рецитираше любимите ми стихове или ме въвличаше в спорове, които майсторски поддържаше.

В колежа се завърнахме в неделя следобед: селяните танцуваха и навсякъде срещахме весели и щастливи хора. Самият аз бях в отлично разположение на духа, краката ме носеха леко, с необуздана радост и доволство.