Мери Шели
Франкенщайн (10) (Или новият Прометей)

Глава V

Беше мрачна ноемврийска нощ, когато узря плодът на моя труд. С вълнение, граничещо с агония, събрах около себе си апаратурата, необходима да запаля живот в безжизненото тяло, легнало в краката ми. Беше вече един часът през нощта; дъждът барабанеше унило по прозорците и свещта почти догаряше, когато в мъждукащата чезнеща светлина видях да се отварят мътните жълти очи; съществото задиша тежко и крайниците му конвулсивно потръпнаха.

Как да ви опиша вълнението си при вида на този ужас и чудовището, което бях сполучил да създам след такъв неимоверен труд? Крайниците му бяха пропорционални, а чертите на лицето му се бях опитал да направя красиви. Красиви! Велики боже! Жълтата му кожа плътно обтягаше мускулите и артериите, косата му се вееше, черна и лъскава, зъбите му бяха бели като бисери, но всичко това контрастираше още по-зловещо с воднистите очи, които почти не се отличаваха по цвят от очните кухини, сухата кожа и черната цепка на устата.

Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата. Две години робски труд с единствената цел да вдъхна живот в неодушевено тяло! Заради тази мечта се бях лишил от отдих и здраве. Стремях се към нея с безумна страст; а сега, когато резултатът бе налице, цялата красота на мечтата отлетя и сърцето ми се изпълни с неописуем ужас и отвращение. Не можех да понеса вида на своето създание и се втурнах вън от стаята, а после дълго крачих из спалнята, без да мога да успокоя ума си и да заспя. Най-накрая умора измести възбудата, хвърлих се върху леглото, както бях облечен, и се опитах да потъна в няколко мига забрава. Ала напразно; заспах наистина, но насън ме споходиха страшни кошмари. Видях Елизабет, прекрасна в своето цветущо здраве, да се разхожда из улиците на Инголщат. Изненадан и зарадван, аз я прегърнах, но щом я целунах по устните, те посиняха като на мъртвец, чертите й се промениха и ето че държах в ръцете си безжизненото тяло на мама, обвито в саван, а в гънките му пълзяха червеи. Скочих ужасен: студена пот покриваше челото ми, зъбите ми тракаха, а тялото ми се гърчеше в конвулсии; и в този миг на мътната жълтеникава лунна светлина, проникваща през процепите на щорите, съзрях нещастника — гнусното чудовище, сътворено от мен. Беше повдигнал балдахина на леглото ми, а очите му — ако можеха да се нарекат очи — ме гледаха втренчено. Челюстите му зинаха и той издаде някакви нечленоразделни звуци, а страните му се нагърчиха от зловеща усмивка. Може би казваше нещо, но аз не го чувах; едната му ръка се протегна, сякаш искаше да ме спре, обаче аз скокнах и се втурнах надолу по стълбите. Скрих се в двора и останах там до сутринта, като се разхождах възбуден напред-назад, вслушвах се напрегнато във всеки звук и подскачах от най-малкия шум, сякаш очаквах приближаването на демоничния труп, на когото така безразсъдно бях вдъхнал живот.

Господи! Никой смъртен не би понесъл тази чудовищна гледка. Мумията, върната към живота, не може да е толкова ужасяваща. Бях го виждал недовършен: беше отвратителен; ала когато неговите мускули и стави се задвижиха, той се превърна в нещо, което дори въображението на Данте не би могло да роди.

Прекарах кошмарна нощ. На моменти пулсът ми започваше да бие така лудо, че го усещах във всяка своя артерия; а друг път се налагаше да се отпусна на земята от изтощение и отпадналост. Чувството на ужас се примесваше с горчивината на разочарованието; мечтите, които толкова време ми заместваха хляба и почивката, се превърнаха в ад; колко внезапна при това бе промяната, колко цялостен провалът!

Утрото, мрачно и дъждовно, най-после настъпи и разкри пред възпалените ми от безсъницата очи църквата на Инголщат с бялата камбанария и часовника, който показваше шест часа. Портиерът отключи вратата на двора, който през тази нощ ми послужи за убежище; бързо закрачих по улицата, сякаш да избягна среща с чудовището, което се страхувах да не изскочи насреща ми от всеки ъгъл. Не смеех да се прибера в квартирата си и нещо ме гонеше напред, макар дъждът, който се изливаше от скръбното черно небе, да ме беше измокрил до кости.

Вървях така известно време, като се стремях да облекча чрез физическите усилия бремето, тегнещо на душата ми. Прекосявах улици, без да съзнавам къде в същност се намирам или какво върша. Сърцето ми туптеше в болезнен ужас и аз бързах напред с неравна стъпка и не смеех да погледна зад гърба си.

Подобно пътника самотен, който

от ужаси и страхове обзет,

по пътя крачи и не смее вече

да се извърне, а върви напред,

защото зад гърба си разпознава

той стъпките на демона проклет.^[1]

Така най-сетне се добрах до хана, където обикновено пристигаха дилижанси и пътнически карети. Спрях, сам не зная защо, и няколко минути гледах втренчено каретата, която се зададе от другия край на улицата. Щом наближи, видях, че това е швейцарският дилижанс; той спря точно пред мен, вратата се отвори и аз съзрях Анри Клервал, който скочи навън и възкликна:

— Скъпи ми Франкенщайн, колко съм щастлив да те видя! Какъв късмет, че се случи именно тук в този момент!

Нищо не можеше да се сравни с щастието ми при вида на Клервал; появата му ми напомни за татко, Елизабет и милите радости на домашното огнище. Сграбчих го за ръката и за момент забравих ужаса и нещастието си; усетих внезапна и за пръв път от много месеци спокойна и безоблачна радост. Поздравих приятеля си най-сърдечно и тръгнахме към моя колеж. Клервал ми разказваше за общите приятели и се радваше, че си е издействувал да дойде в Инголщат.

— Можеш да си представиш — каза той — колко ми беше трудно да убедя баща си, че благородното счетоводно дело не изчерпва всички знания, необходими на човека; но боя се, че не го склоних докрай, защото неизменно отговаряше на неуморните ми молби като холандския учител от „Уейкфийлдският свещеник“^[2]: „Плащат ми десет хиляди гулдена, без да знам гръцки, храня се чудесно и без да знам гръцки!“ Но любовта му към мен надделя най-накрая над неприязненото му отношение към науките и той ми позволи да потегля към страната на знанието.

— Радвам се да те видя — отговорих аз. — Но кажи ми, как са баща ми и Елизабет?

— Много са добре и всичко у вас е наред. Единствено ги безпокои, че пишеш рядко. Аз самият възнамерявам да те смъмря за това. Но, скъпи Франкенщайн — добави той, като млъкна внезапно и се загледа в лицето ми, — още не съм ти казал колко зле изглеждаш. Много си слаб и блед, сякаш няколко нощи не си мигнал.

— Позна; напоследък бях толкова погълнат от една работа, че не можех да си позволя достатъчно почивка, което ми личи; но се надявам, искрено се надявам, че съм приключил с тези занимания и най-сетне съм свободен.

Целият треперех; не смеех дори да помисля, камо ли да намекна за събитията от изминалата нощ. Вървяхме бързо и скоро стигнахме колежа. В този момент съобразих, че създанието, което оставих в квартирата си, сигурно все още е там — живо и движещо се. Ужас ме обзе при мисълта, че може да се срещна с чудовището, но още повече се страхувах да не го види Анри. Затова го помолих малко да почака долу на площадката и се втурнах към стаята си. Опомних се едва когато ръката ми сграбчи дръжката на вратата. Заковах се на място; полазиха ме студени тръпки. Рязко разтворих вратата, както правят децата, очаквайки да видят някой призрак, дебнещ от другата страна; но в стаята нямаше никой. Влязох предпазливо: квартирата беше празна, страшния гостенин го нямаше и в спалнята. Не можех да повярвам на това щастие; щом окончателно се убедих, че врагът действително е изчезнал, аз плеснах с ръце и се втурнах надолу към Клервал.

Качихме се в стаята и след малко прислужникът ни поднесе закуска; но аз не можех да се сдържам. Чувството ми не беше просто радост — усещах трепетна възбуда по цялото си тяло, сърцето ми бясно туптеше. Минута не ме сдържаше на едно място: прескачах столовете, плясках с ръце и се смеех на глас. Отначало Клервал отдаде оживеното ми настроение на радостта от неговото пристигане, но като се вгледа по-внимателно, забеляза див блясък в очите ми, който не можеше да си обясни, а гръмкият ми, несдържан и истеричен смях го учуди и изплаши.

— Скъпи Виктор — извика той, — какво ти става, за бога? Не се смей така! Та ти си много болен! Какво ти е?

— Не ме питай! — възкликнах аз и закрих с ръце очите си, защото ми се стори, че страшният призрак се промъква в стаята. — Спаси ме, о, спаси ме! — Видя ми се, че чудовището ме сграбчва, започнах бясно да се съпротивявам и изгубих съзнание.

Горкият Клервал! Как ли се е почувствувал? Срещата, която е предвкусвал с такава радост, се превърна по необясними за него причини в мъчително огорчение. Но аз нищо не усещах; бях в несвяст и много дълго време не дойдох на себе си.

Това бе началото на нервна треска, която ме прикова към леглото за много месеци. През цялото време Анри единствен се грижеше за мен. По-късно научих, че щадейки стария ми баща, за когото дългият път би бил непосилен, и знаейки до каква степен болестта ми ще огорчи Елизабет, той им спестил скръбта, като скрил от тях сериозното ми заболяване. Той съзнаваше, че никоя милосърдна сестра няма да е по-мила и внимателна от него и твърдо убеден, че ще се оправя, постъпил спрямо тях по най-състрадателен начин.

Но в действителност аз бях много зле и нищо освен непрестанните и самоотвержени грижи на моя приятел не можеха да ме върнат към живота. През цялото време виждах пред очите си силуета на страшилището, оживено от мен, и не преставах да бълнувам. Думите ми несъмнено учудили Анри — отначало мислел, че са плод на моето обременено въображение, но упоритостта, с която съм твърдял едно и също, го убедила, че състоянието ми в същност се дължи на някакво необичайно и страшно събитие.

Аз се съвземах много бавно и неведнъж болестта се връщаше в тялото ми, а това тревожеше и огорчаваше моя приятел. Спомням си първия път, когато се огледах наоколо си с приятно чувство: по дърветата пред прозореца ми вместо листа имаше пъпки. Беше вълшебна пролет и тя много спомогна за моето оздравяване. Усетих как в гърдите ми се възраждат чувствата на радост и любов; мрачното ми настроение изчезна и скоро се превърнах в същия жизнерадостен човек, какъвто бях, преди да ме обземе фаталната страст.

— Скъпи Клервал! — възкликнах аз. — Колко безкрайно добър си към мен! Вместо да учиш, както си беше обещал, ти прекара цялата зима до леглото на болен човек. Ще мога ли някога да ти се отплатя? Изпитвам най-дълбоки угризения за разочарованието, което ти причиних, но знам, че ще ми простиш.

— Ще ми се отблагодариш изцяло, ако престанеш да се тревожиш и се опиташ по-скоро да се възстановиш. И щом като си в такова добро настроение, мога ли да поговоря с теб по един въпрос?

Потреперах. Въпрос? Какъв въпрос? Дали няма пред вид онова, за което се страхувах и да мисля?

— Успокой се — продължи Клервал, като забеляза, че пребледнях. — Няма да го споменавам, щом това те възбужда; ала баща ти и братовчедка ти ще се почувствуват щастливи, ако получат писмо, написано лично от теб. Те нямат представа колко сериозна беше болестта ти и се тревожат от дългото ти мълчание.

— Това ли е всичко, скъпи Клервал? Как можа да допуснеш, че първите ми мисли няма да литнат към тези скъпи, скъпи мои близки, които обичам и които така заслужават моята любов.

— Щом е тъй, приятелю, тогава сигурно ще се зарадваш на писмото, което от няколко дни те чака; струва ми се, че е от братовчедка ти.