Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Frankenstein (Or, the Modern Prometheus), 1818 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Жечка Георгиева, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 63гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(14 декември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(16 декември 2007 г.)
- Допълнителна корекция
- Nomad(2012)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1981
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от NomaD
Глава I
Родом съм от Женева; семейството ми е измежду най-уважаваните в тази република. Дедите ми години наред са били съветници и съдии; баща ми с чест и достойнство е изпълнявал не един обществен пост. Той бе уважаван от всички, които го познаваха, заради своята почтеност и неотслабваща грижа за общественото благо, Цялата си младост посветил на държавните дела; различни обстоятелства му попречили да се ожени рано, така че станал съпруг и баща на семейство едва в залеза на живота си.
Тъй като обстоятелствата на неговата женитба ярко рисуват характера му, не мога да се стърпя да не разкажа за тях. Един от най-близките му приятели бил преуспяващ търговец, който след редица неудачи изпаднал в дълбока бедност. Този мъж, чието име е Бофор, имал горд и непреклонен нрав и не можел да понесе живот в немотия и забрава в една страна, където преди е бил личен човек поради положението и богатството си. Затова, след като изплатил дълговете си, той се оттеглил по най-почтен начин с дъщеря си в град Люцерн и заживял в безизвестност и злощастие. Баща ми хранел към Бофор най-приятелски чувства и бил покрусен от неговото оттегляне при такива печални обстоятелства. Той остро възнегодувал срещу зле разбраната гордост, принудила приятеля му да постъпи така непочтително към дружбата, която ги свързвала. Незабавно се опитал да го издири с надеждата да го склони отново да заработи с негови кредити и помощ.
Ала Бофор бил предприел резултатни мерки, за да се потули. Изминали десет месеца, преди баща ми да открие местонахождението му. Зарадван, той забързал към къщата в една бедна уличка, недалеч от Ройс; когато обаче влязъл, срещнал само неволя и униние. Бофор спасил нищожна част от разбитото си състояние; с тези пари се изхранвали няколко месеца, като междувременно се надявал да си намери почтена работа в търговска къща. Поради това прекарал тези месеци в бездействие; ала многото свободно време, предоставено за размишления, само изострили лютата болка; накрая тя така завладяла съзнанието му, че още преди да изтече третият месец, той легнал тежко болен, без да е в състояние да помръдне.
Дъщеря му се грижела за него с най-дълбока нежност; ала с отчаяние виждала как бързо се топят скромните им средства, а надежда за подкрепа не идела отникъде. Каролин Бофор обаче притежавала необикновен ум; тя призовала в този момент на беда цялата си сърцатост. Намерила си груба работа; плетяла изделия от слама и по най-различни начини успявала да спечели препитание, колкото да не умрат от глад.
Така изминали няколко месеца. Състоянието на баща й се влошавало, времето й почти изцяло било погълнато от грижи по него, средствата им за прехрана се топели и на десетия месец бащата починал в ръцете й и тя останала сираче, доведено до просяшка тояга. Този последен удар я довършил; когато баща ми влязъл в стаята, заварил я коленичила пред ковчега на Бофор, потънала в сълзи. Той се появил като дух-спасител за горкото момиче, което се поверило на грижите му; и след като погребал приятеля си, той я отвел в Женева и я оставил под закрилата на своя родственица. Две години след тези събития Каролин станала негова жена.
Разликата във възрастта на моите родители беше голяма, но това обстоятелство като че още повече ги сплотяваше в предана любов. Справедливият ум на баща ми го караше да одобрява безрезервно, за да обича силно. Вероятно в предишни години е страдал от късно открита непочтеност у любима жена, затова бе склонен да цени още повече изпитаното достойнство. В предаността му към моята майка се долавяше признателност и обожание, които нямат нищо общо със сляпата привързаност на старостта, защото бяха вдъхновени от преклонение пред нейните добродетели и желание да я възнагради, доколкото е в състояние, за изживените мъки; а всичко това придаваше неизразимо очарование на държането му към нея. Всичко бе подчинено на нейните желания и удобство. Той се стремеше да я закриля, както градинарят се опитва да заслони нежно екзотично цвете от всеки по-остър полъх на вятъра. Окръжаваше я с всичко, което би предизвикало удоволствие в нейната блага и милосърдна душа. Здравето й, а дори и равновесието на дотогава твърдия й дух били разклатени от преживяното. През двете години преди женитбата им баща ми постепенно се освободил от всички обществени задължения, а веднага след сватбата потърсили мекия климат на Италия. Промяната в обстановката и насладата от пътуването из тази страна на чудесата възстановили здравето й.
От Италия отпътували за Германия и Франция. Аз, най-големият им син, съм се родил в Неапол и като дете ги придружавах в пътуванията. Няколко години нямаха друго дете. Колкото и да бяха привързани един към друг, те сякаш черпеха неизтощими запаси от истинска съкровищница на любов, за да ме отрупат с обич. Първите ми спомени са свързани с нежните ласки на майка ми, благата усмивка на баща ми и истинското удоволствие, с което той ме наблюдаваше. Аз бях тяхна играчка и техен идол, но и нещо повече — тяхно дете, невинното и безпомощно създание, изпратено им отгоре, от което да отгледат добър човек. Бъдещата ми съдба бе в техни ръце — да я направляват към радост или неволя в зависимост от това как ще изпълнят своя родителски дълг. Ако се прибави дълбоката им съзнателност към човешкото същество, на което бяха дали живот, към неизтощимия дух на любвеобилност и у двамата, лесно можете да си представите, че кадифената ръкавица, с която ми се внушаваха във всеки час на моето детство уроците по търпеливост, милосърдие и самоконтрол, превръщаше всичко в едно безкрайно удоволствие.
Дълго време аз бях единствената им грижа. Майка ми копнееше да има дъщеря, но аз си оставах едничкото им отроче. Когато бях на пет години, тръгнахме на екскурзия извън пределите на Италия и прекарахме една седмица на брега на езерото Комо. Милосърдната природа на моите родители често ги караше да посещават колибите на бедняците. За майка ми това бе нещо повече от задължение — една необходимост, една страст да бъде на свой ред ангел-хранител за страдащите, защото помнеше горестите си и как е била избавена от тях. По време на една такава разходка вниманието им бе привлечено от порутена до крайност бедняшка къщурка в гънките на една долина, а големият брой полуголи дечица около нея говореше за най-страшна мизерия. Един ден баща ми замина сам за Милано, а аз придружих майка си до тази колиба. Там заварихме един селянин с жена си — отруден, прегърбен от грижи и непосилен труд човек. Той разпределяше оскъдно количество храна на петте си гладни деца. Едно от тях привлече вниманието на майка ми, защото рязко се отличаваше от останалите. Сякаш беше с друга закваска. Докато четирите бяха чернооки, жилави палавници, това момиченце бе слабичко и русокосо. Лъскавите златисти косици блестяха на главата му като царствен венец въпреки окъсаните дрехи. Челото му беше открито и чисто, очите — сини и ясни, а устните и овалът на лицето изразяваха такава чувствителност и благост, че човек от пръв поглед го възприемаше като нещо изключително — същество, изпратено отгоре с божествения печат върху всичките си черти.
Селянката, като видя, че мама не може да откъсне учуден и възхитен взор от това прелестно момиченце, охотно разказа историята му. Не било нейно дете, а дъщеря на милански благородник. Майката била германка и починала при раждането. Това добро семейство взело да отгледа детето — тогава били по-заможни. Отскоро били женени и най-голямото им дете току-що се било родило. Бащата на повереното момиченце бил от онези италианци, откърмени със спомена за старата слава на Италия — един от schiavi ognor frementi[1], отдали силите си за освобождението на своята страна. Това го и погубило. Не се знаело дали е загинал, или продължава да гние в тъмниците на Австрия. Имуществото му било конфискувано, а детето останало окаяно сираче. То израснало при приемните си родители и разцъфнало в мизерния им дом, по-прекрасно от градинска роза сред трънливи къпини.
Когато баща ми се завърна от Милано, той ме завари да си играя в хола на нашата вила с едно дете, по-русо от херувим — създание, което сякаш разпръскваше сияние около себе си, а неговите форми и движения бяха по-грациозни от тези на планинско козле. Веднага му разказахме всичко за това видение. С негово позволение майка ми убеди селяните-настойници да й отстъпят повереното им момиченце. Те бяха много привързани към милото дете. Присъствието му приемаха като дар божи; но би било несправедливо спрямо него да го задържат в бедност и лишение, когато провидението му предоставяше такава влиятелна закрила. Те се посъветваха със селския свещеник и в резултат Елизабет Лавенца дойде да живее в къщата на моите родители — повече от сестра за мен, прелестна и обожавана спътница на моите занимания и забави.
Всички обичахме Елизабет, а аз се гордеех и наслаждавах на пламенната и почти благоговейна любов, с която се отнасяхме към нея. Вечерта, преди да я доведат у дома, майка ми се обърна към мен закачливо:
— Приготвила съм чудесен подарък за моя Виктор — утре ще го получиш.
И когато на другия ден ми представи Елизабет като обещания дар, аз с присъщата за възрастта си сериозност изтълкувах думите й буквално и започнах да гледам на Елизабет като на своя — да я закрилям, обичам и тача. Всички похвали, които се сипеха по неин адрес, приемах като похвали, отправени към моя собственост. Наричахме се един друг непринудено „братовчедке“ и „братовчеде“. Ала никаква дума, никакъв израз не е в състояние да изкаже това, което тя бе в същност за мен — повече от сестра, защото до смъртта си щеше да остане само моя.