Мери Шели
Франкенщайн (24) (Или новият Прометей)

Глава XIX

Нашата цел беше Лондон и ние решихме да останем няколко месеца в този удивителен и прославен град. Клервал искаше да се срещне със знаменити за времето си хора, но за мен това бе второстепенно; занимаваше ме мисълта как да се добера до сведенията, необходими за изпълнението на поетото обещание, и незабавно представих препоръчителните писма, които носех със себе си, адресирани до най-изтъкнатите естественици.

Ако това пътешествие бе извършено по време на щастливите дни на моето учение, то би ме изпълнило с неизразимо доволство. Но животът ми бе прокълнат и аз посещавах тези учени единствено за да получа информация по тъй силно интересуващия ме проблем. Присъствието на хора ме отегчаваше; насаме можех да запълня ума си с природни картини; гласът на Анри ме успокояваше и залъгваше с краткотрайната илюзия на покоя. Ала чужди лица, загрижени, любопитни или весели, отново ме хвърляха в отчаяние. Виждах как между мен и останалите се издига непреодолима преграда, споена с кръвта на Уилям и Жюстин; всякакъв спомен, свързан с тези имена, бе за мен тежка рана.

В Клервал виждах отражение на предишното си „аз“; той бе любознателен и нетърпеливо се домогваше до знания и опит. Различието в нравите, които наблюдаваше, бе за него поучително и занимателно. Той също преследваше цел, към която отдавна се стремеше. Намерението му бе да посети Индия, уверен, че със своите познания за различните й езици и начин на живот ще може да допринесе съществено за напредъка на европейската колонизация и търговия. Само в Англия можеше да ускори осъществяването на проектите си. Беше вечно зает и единствената спънка, която му пречеше да се чувствува прекрасно, бе моето тъжно и потиснато настроение. Опитвах се, доколкото е възможно, да крия това от него, за да не го лишавам от удоволствия, естествени за човек, който едва навлиза в ново поприще на живота, необременен от грижи и горчиви спомени. Често отказвах да го съпровождам, оправдавайки се с други ангажименти, защото държах да остана сам. Вече бях започнал да събирам материали за новото си създание, а това бе за мен равносилно на изтезанието с капки вода, равномерно падащи върху главата. Всяка мисъл, посветена на новата задача, ми причиняваше непоносими страдания, а всяка дума, дори и косвено свързана с нея, караше устните ми да треперят, а сърцето ми да бие ускорено.

Бяхме прекарали няколко месеца в Лондон, когато ни писа един човек от Шотландия, гостувал ни преди в Женева. Той описваше красотите на своята страна и питаше дали това не е достатъчна съблазън, за да продължим пътуването си на север до Пърт, където той живееше. Клервал копнееше да приемем поканата, а на мен, макар и да избягвах хората, силно ми се прииска отново да видя планини, реки и всички удивителни творения, с които природата е украсила любимите си кътчета.

В Англия пристигнахме в началото на октомври, а сега беше февруари. Така че решихме да се отправим на север към края на следващия месец. Нямахме намерение да тръгнем за Единбург по главния път, а да посетим Уиндзор, Оксфорд, Матлок и Къмбърландските езера, за да достигнем крайната цел на пътуването към края на юли. Опаковах химическите си апарати и материалите, които бях събрал, като смятах да завърша работата си в някой уединен кът на северните шотландски плата.

Напуснахме Лондон на 27 март и останахме няколко дни в Уиндзор, като пребродихме прекрасната му гора. За нас, планинците, това бе необичайна природа — величествените дъбове, изобилният дивеч и стадата горди елени — всичко бе ново.

Оттам продължихме за Оксфорд. На влизане в града в нас нахлуха спомени за събитията, разиграли се там преди повече от едно столетие и половина. Тук Чарлс I е събрал войските си. Градът му остава верен, след като цялата страна се отрича от него и застава до знамето на парламента и свободата. Споменът за този нещастен крал, за сподвижниците му — добродушния Фолкланд, надменния Горинг, кралицата, неговия син — придаваха особен интерес на всяка част от града, където те вероятно бяха живели. Тук се усещаше дъхът на старото и ние с удоволствие го вдишвахме. Но даже ако въображението, вдъхновявано от тези чувства, не бе намерило тук изобилна храна, то сам по себе си градът беше достатъчно красив, за да спечели нашето възхищение. Колежите са старинни и живописни, улиците — прекрасни, а чудната Айсис тече покрай града през зелени ливади, широко и спокойно разлива водите си, в които се отразява величествен ансамбъл от кули, камбанарии и куполи, обкръжени от вековни дървета.

Наслаждавах се на пейзажа, но все пак радостта ми бе помрачена както от спомените за миналото, така и от мислите за бъдещето. Аз бях създаден за мирно щастие. Като юноша не познавах недоволството; а ако понякога ме налягаше скука, то съзерцаването на природни красоти или изучаването на прекрасните и възвишени творения на човека винаги намираха отклик в сърцето ми и издигаха духа ми. Но аз съм вече ударено от гръм дърво — мълнията е изпепелила душата ми; още тогава чувствувах, че краят ми наближава, че ще се превърна само в подобие на човек, жалка картина, будеща състрадание у хората и непоносима за самия мен.

Доста време прекарахме в Оксфорд в разходки из неговите околности и в опити да разпознаем всяко кътче, което можеше да има някакво отношение към най-оживената епоха от историята на Англия. Нашите малки откривателски екскурзии често се удължаваха от успешното откриване на забележителности. Посетихме гроба на славния Хамдън и бойното поле, където е паднал. За кратко време душата ми се изтръгна от низките и жалки страхове, за да се полюбува на възвишените идеи за свобода и саможертва, увековечени в тези места. За миг се осмелих да отхвърля оковите и да се огледам наоколо със свободен и възвисен дух, но желязото се бе впило в плътта ми и пак се сгромолясах, разтреперан и обезверен, в предишното си нещастно „аз“.

Напуснахме Оксфорд със съжаление и продължихме към Матлок — следващата спирка. Местността около това село ни напомни до голяма степен швейцарските пейзажи, но всичко бе в умален мащаб. На зелените хълмове им липсваше короната от далечните бели Алпи, която винаги украсява обраслите с борове планини на моите родни места. Посетихме удивителната пещера и миниатюрните музеи по естествена история, където редките екземпляри са разположени по същия начин, както в колекциите на Серво и Шамуни. При това име, което ми припомни ужасното изживяване, потръпнах и побързах да напуснем Матлок.

От Дарби продължихме на север и прекарахме два месеца в Къмбърланд и Уестморланд. Там можех дори да си представя, че се намирам сред швейцарските планини. Малките пространства, покрити със сняг, задържал се по северните склонове на планините, езерата, бурното течение на планинските потоци — всичко това бяха познати и мили гледки. Тук също завързахме познанства, които почти успяха да ме залъжат, че съм щастлив. Удоволствията, които изпитваше Анри, бяха много по-големи от моите; умът му блесна в обществото на талантливи хора и той откри в себе си повече способности и заложби, отколкото бе предполагал, че притежава, докато се въртеше сред хора, по-низкостоящи от него.

— Бих могъл да остана тук до края на живота си — каза той. — Сред тези планини едва ли ще ми липсват Швейцария и Алпите.

Ала Анри намираше, че животът на пътешественика е придружен, наред с удоволствията, от много неудобства. Той постоянно е в напрежение, а започне ли да се отпуска, отново е принуден да остави местата, към които е успял да се привърже, и да търси нещо ново, което пак изисква внимание и което пак ще изостави заради други гледки.

Едва посетихме разнообразните езера на Къмбърланд и Уестморланд и се сдружихме с някои от техните жители, и ето, че датата на нашата среща с шотландския ни приятел наближи и ние ги напуснахме, за да продължим пътуването си. Аз самият не се огорчих. От известно време бях занемарил обещанието си и ме плашеха последствията от гнева на разочарования демон. Възможно бе да е останал в Швейцария и да стовари отмъщението си върху близките ми. Тази мисъл ме преследваше и измъчваше дори в моменти, които при други обстоятелства бих посветил на покой и отдих. С трескаво нетърпение очаквах писмата: ако се забавеха, бях нещастен и ме обземаха безкрайни страхове, а когато пристигаха и виждах адреса, написан с ръката на Елизабет или баща ми, едва се осмелявах да ги прочета и да науча съдбата си. Понякога ми се струваше, че чудовището ме следва и може да отмъсти за забавянето, като убие спътника ми. Когато ме нападаха подобни мисли, не оставях Анри сам ни за секунда, следвах го като сянка, за да го предпазя от въображаемата ярост на убиеца му. Имах чувството, че съм извършил тежко престъпление, мисълта за което не ме оставяше на мира. Бях невинен, но действително бях навлякъл върху себе си страшно проклятие, смъртоносно като истинско злодеяние.

Пристигнах в Единбург в състояние на пълна апатия, а това е град, който би могъл да заинтересува и най-нещастното същество. На Клервал той се хареса по-малко от Оксфорд — старинността на последния, му допадаше повече. Обаче красотата и архитектурното планиране на новия Единбург, романтичният му замък и околностите — по-възхитителни от които няма по света, креслото на Артур, кладенецът на свети Барнард, Петландските възвишения, поправиха първото впечатление и го изпълниха с жизнерадостен възторг. Ала аз нямах търпение да стигнем целта на пътуването.

След една седмица потеглихме от Единбург, минахме през Кюпар и Свети Андрюс и покрай бреговете на Тей до Пърт, където ни очакваше нашият приятел. Но аз не бях в настроение да разговарям и да се веселя с когото и да било, нито да се съобразявам с любезностите, които се очакват от един гост; затова заявих на Клервал, че възнамерявам сам да обиколя Шотландия.

— Ти се забавлявай — казах му аз, — а накрая нека се срещнем тук. Може да отсъствувам месец или два, но не ми пречи, моля те — остави ме за известно време на мира и насаме, а когато се върна, надявам се да бъда весел и да споделя настроението ти.

Анри се опита да ме разубеди, но като се увери в моята непреклонност, престана да настоява. Помоли ме да му пиша по-често.

— Бих предпочел да съм с теб в самотните ти разходки — каза той, — отколкото с тези шотландци, които не познавам. Затова постарай се да се върнеш по-бързо, приятелю, за да се почувствувам отново като у дома си — нещо невъзможно в твое отсъствие.

След като се разделих с моя приятел, реших да замина за някое отдалечено кътче на Шотландия и там, в самота, да завърша работата си. Не се съмнявах, че чудовището ме следи и ще се появи веднага щом свърша, за да получи другарката си.

Стигнах до това решение, когато прекосих северните плата и избрах за работна площадка един от най-отдалечените Оркнейски острови. Мястото беше подходящо за подобни дела — висока скала, в която постоянно се разбиваха вълните. Почвата бе безплодна, тревата едва стигаше за няколкото жалки крави, а овесът — за жителите, всичко на всичко петима; техните изнемощели, измъчени тела сами говореха за нещастната им участ. Зеленчуци и хляб, когато си позволяваха такъв лукс, а дори и прясна вода си набавяха от Острова, който бе на пет мили разстояние.

На островчето имаше само три мизерни колиби, една от които заварих необитаема. Взех я под наем. Състоеше се само от две стаи с крайно беден и окаян вид. Сламеният покрив бе пропаднал, стените — неизмазани, вратата — откачена. Наредих да направят ремонт, купих някои мебели и се нанесох. Моята постъпка би предизвикала удивлението на местните жители, ако чувствата им не бяха притъпени от крайната бедност. Така че заживях, без те да ми обръщат внимание, без да ме безпокоят и почти без да ми благодарят за храната и дрехите, които им раздавах — ето как мизерията задушава в човека дори най-елементарните чувства.

В това свое убежище се посветих на работата в сутрешните часове, а вечер, когато времето позволяваше, се разхождах по скалистия морски бряг, заслушан в грохота на вълните, които се разбиваха в краката ми. Картината бе еднообразна и въпреки това непрекъснато се менеше. Мислех си за Швейцария: колко се различава тя от този неприветлив, мрачен пейзаж. Нейните хълмове са покрити с лозя, из долините й са пръснати множество къщи. Дивните й езера отразяват ведрото синьо небе, а когато вятърът ги вълнува, това прилича на детска игра в сравнение с рева на огромния океан.

Така разпределих времето си веднага след пристигането, но щом напреднах с работата, тя с всеки изминат ден започна да става все по-страшна и тягостна. Понякога не можех да си наложа с дни наред да стъпя в лабораторията, а друг път се трудех денонощно, за да свърша по-бързо. И действително заниманието ми беше отвратително. По време на първия експеримент бях заслепен от някакво възторжено безумие и не си давах сметка колко е страшно това, което върша; мисълта ми бе устремена изцяло към крайната цел и затова затварях очи пред ужасните подробности. А сега пристъпих към работа най-хладнокръвно и неведнъж ми призляваше, като знаех какво правя.

Този начин на живот, омерзителната работа, пълната самота, при които нищо не отвличаше дори за миг вниманието ми от естеството на моя труд — всичко това направи настроението ми променливо, станах нервен и неспокоен. Всеки миг очаквах да срещна преследвача си. Понякога седях с поглед, впит в земята, и се боях да вдигна очи, за да не би да съзра този, от когото изпитвах такъв ужас. Боях се да се отдалеча от хората, за да не ме завари сам и да си поиска другарката.

А междувременно продължавах да работя и много напредвах. Очаквах завършването на работата с трепетна и нетърпелива надежда. Но не смеех да споделя дори със самия себе си, че тази надежда бе примесена със злокобни предчувствия, от които сърцето ми замираше в гърдите.