Мери Шели
Франкенщайн (17) (Или новият Прометей)

Глава XII

Лежах на сламата, но не можех да заспя. Размишлявах върху видяното през деня. Това, което най-силно ме бе впечатлило, бяха кротките обноски на тези хора. Копнеех да се присъединя към тях, но не смеех. Прекалено добре помнех как се отнесоха към мен предишната нощ жестоките селяни и реших, каквото и да предприема в бъдеще, за момента да остана незабелязан в укритието си, да ги наблюдавам и да се опитам да отгатна причините за тяхното поведение.

На другата сутрин те станаха преди изгрев-слънце. Младата жена разтреби къщата и приготви храната, а мъжът излезе веднага след закуска.

Деня прекараха по същия начин, както и предишния. Мъжът бе постоянно зает извън дома, а момичето шеташе в къщата. Старецът, както по-късно разбрах, бе сляп, а прекарваше времето си в свирене и размишления. Нищо не може да се сравни с любовта и благоговението, които младите показваха към своя почтен съжител. Те му оказваха с готовност безброй малки прояви на уважение и обич, а той им се отплащаше с благата си усмивка.

И все пак не бяха напълно щастливи. Младите често се уединяваха и плачеха. Не виждах причина за тази печал, но много се разстройвах. Щом такива прекрасни създания страдаха, то тогава какво странно, че страдах и аз, жалкото, самотно същество? Но защо тъгуваха тези кротки хора? Те имаха великолепна къща (такава бе тя в моите очи) и всякакъв разкош: огън да ги топли в студено време, вкусна храна, когато са гладни, облечени бяха в чудесни дрехи и което бе най-важно, имаха своята компания, разговори, всеки ден си разменяха погледи, изпълнени с обич и доброта. Какво означаваха техните сълзи? Действително ли бяха признак на мъка? Отначало не бях в състояние да си отговоря на тези въпроси, но постоянните наблюдения с течение на времето ми обясниха неща, които отначало ми изглеждаха загадъчни.

Доста време мина, преди да открия една от причините за безпокойство в това достойно семейство: крайната бедност. Храната им се състоеше изцяло от плодовете на градината и млякото на кравата, а тя през зимата почти нищо не даваше, защото стопаните й нямаха с какво да я хранят. Видях, че често ги измъчваше остър глад, особено младите, които на няколко пъти слагаха храната си пред стареца, без да оставят нищо за себе си.

Този жест много ме трогна. Бях свикнал да крада през нощта от техните запаси за собствени нужди, но като видях, че по този начин им причинявам допълнителни страдания, започнах да се задоволявам с горски плодове, ядки и корени, които събирах в близкия лес.

Открих и друг начин да им помагам. Оказа се, че младежът прекарва голяма част от деня в събиране на дърва за огъня, така че през нощта аз често вземах инструментите му, научих се бързо да си служа с тях и им набавях дърва за няколко дни.

Спомням си колко много се изненада младата жена първия път, когато отвори на сутринта вратата и видя пред прага огромна купчина дърва. Тя изрече на висок глас няколко думи и младежът също излезе и се учуди. С удоволствие забелязах, че през този ден той не отиде в гората, а се зае да постегне къщата и прекопае градината.

След време направих едно още по-голямо откритие. Разбрах, че тези хора имат начин да си съобщават един на друг мисли и чувства посредством членоразделни звуци. Забелязах, че произнесените от тях думи предизвикваха радост или печал, усмивки или огорчение по лицата на слушателите. Това бе наука на боговете и аз страстно пожелах да се запозная с нея. Но всеки опит в тази насока завърши с неуспех. Те произнасяха думите бързо и тъй като последните нямаха видима връзка с предметите, на мен не ми се удаваше да открия ключа към разбулването на тайната. Ала положих голямо старание и след като прекарах в убежището си няколко лунни месеца, открих названията на най-познатите предмети: огън, мляко, хляб и дърва. Научих също имената на самите обитатели. Двамата млади имаха по няколко имена, но старецът само едно — татко. Момичето беше сестро или Агата, а младежът Феликс, братко или синко. Не мога да опиша радостта, която изпитах, като научих значението на тези звукосъчетания и започнах да ти произнасям. Различих и други думи, без още да ги разбирам или да мога да ги използувам: добър, мил, нещастен.

Така прекарах зимата. Милите обноски и красотата на обитателите на къщата силно ме привързаха към тях — когато бяха нещастни, и аз се чувствувах потиснат, когато се радваха, и аз споделях това чувство. Освен тях почти не виждах хора, а когато някой чужд човек се появеше в къщата, грубите маниери и нескопосаният вървеж само подсилваха в очите ми превъзходството на моите приятели. Забелязах, че старецът често се опитваше да ободри децата си, както ги наричаше понякога, да не се поддават на меланхолията. Разговаряше с весел глас и лицето му изразяваше доброта, която доставяше удоволствие дори на мен. Агата го изслушваше с уважение, понякога очите й се пълнеха със сълзи и тя ги избърсваше незабелязано, ала видях, че след увещанията на баща си тя придобиваше по-весел вид и разговаряше по-бодро. Но не и Феликс. — Той бе най-тъжният от тримата и дори на мен, неопитният, ми ставаше ясно, че е страдал повече от останалите. Но ако изразът на лицето му бе скръбен, гласът му беше по-весел от този на сестра му, особено когато се обръщаше към стареца.

Бих могъл да дам безброй много примери, които, макар и незначителни, характеризираха добре нрава на тези мили хора. Крайно мизерният живот не попречи на Феликс с радост да поднесе на сестра си дървото бяло цвете, показало се изпод снега. Рано сутрин, преди още да е станала, той почистваше снега, затрупал пътеката, по която тя отиваше до краварника, валеше вода от кладенеца, носеше дърва от навеса, където с голяма изненада откриваше, че запасът му е винаги подновен от невидима ръка. През деня, струва ми се, работеше за съседен фермер, защото често излизаше и не се прибираше до обяд, а дърва не носеше. Или пък се трудеше в градината, но тъй като през зимата там имаше малко работа, често четеше на глас на Агата и стареца.

Отначало това четене силно ме озадачаваше, но постепенно открих, че както при говоренето, така и тук той произнася едни и същи думи. Затова предположих, че върху хартията той вижда знаци от речта, които са му ясни, и започнах пламенно да мечтая и аз да се науча да ги разбирам; но как можех да постигна това, след като ми бяха непонятни дори звуците, които тези знаци обозначаваха? Впрочем аз чувствително напредвах в това отношение, но не дотолкова, че да следя разговора им, колкото и да напрягах ума си: беше ми напълно ясно, че макар и да копнеех да се покажа, не биваше да правя това, преди първо да овладея езика им; ако умеех да говоря, те сигурно биха ми простили отблъскващия външен вид, защото бях осъзнал и това от контраста, който постоянно биеше на очи.

Любувах се на красотата на моите приятели, на грациозните им движения, на нежния цвят на лицето, но какъв ужас изпитах, когато видях собственото си отражение в прозрачната вода на водоема. Отначало се отдръпнах и не повярвах, че огледалната повърхност отразява именно мен, но като се убедих напълно, че това чудовище съм самият аз, изпълниха ме горчиви чувства на отчаяние и унижение. Уви. Аз все още не разбирах напълно фаталните последици от това злощастно уродство.

Слънцето ставаше все по-топло, дневната светлина се задържаше по-дълго, снегът се стопи и аз видях голите дървета и черната земя. Феликс имаше повече работа и заплахата от надвисналия глад изчезна. Храната им, както разбрах, беше проста, но здравословна и можеха да си я набавят в достатъчно количество. В градината се появиха нови растения, които те използуваха за храна, и с течение на времето броят им се увеличаваше.

Всеки ден по обяд старецът излизаше навън, подкрепян от сина си, стига да не валеше, както разбрах, че се казва, когато от небето се сипеше вода. Това се случваше често, но вятърът скоро изсуши земята и времето ставаше все по-приятно.

Моят живот в укритието ми оставаше непроменен. Сутрин наблюдавах жителите на къщата, а когато те се разпръсваха, всеки по своята работа, лягах да поспя; през останалата част от деня продължавах да ги наблюдавам. Когато те се оттегляха за през нощта, аз се отправях към гората да събера храна за себе си и дърва за тях, стига да имаше луна или звезди. На връщане, ако трябваше, почиствах пътеката от снега или изпълнявах други от Феликсовите задължения така, както го бях виждал да ги върши. По-късно научих, че работата, свършена от невидимата ръка, силно ги озадачавала, а веднъж или два пъти ги чух в такива случаи да произнасят думите добър дух или чудо; тогава обаче не разбирах тяхното значение.

Започнах вече да мисля по-ясно и мечтаех да открия чувствата и подбудите за постъпките на тези мили същества; горях от любопитство да науча защо Феликс има такъв нещастен вид и защо Агата е тъжна. Мислех си (жалък глупак), че може би ще съм в състояние да възвърна щастието на тези достойни хора. Когато спях или не бях в укритието си, пред очите ми продължаваха да се мяркат образите на почтения сляп баща, милата Агата и прекрасния Феликс. За мен те бяха висши същества, в чиито ръце реших да поставя един ден съдбата си. Във въображението си виждах хиляди картини за това как ще се появя пред тях и как ще ме приемат. Мислех си, че в първия момент ще ги отвратя, но после с кроткото си поведение и ласкави думи ще спечеля благоволението, а по-късно и любовта им.

Тези планове ме въодушевяваха и ме караха още по-прилежно да се уча на изкуството да говоря. Езикът ми беше тежък, но гъвкав и макар гласът ми да не наподобяваше музикалните звуци, които те произнасяха, аз все пак извличах достатъчно лесно думите, които разбирах. Всичко това напомняше много баснята за магарето и домашното кученце, ала все пак кроткото магаре с добрите си намерения заслужаваше въпреки недодялания си вид по-добро отношение, не само побой и ругатни.

Пролетните дъждове и галещата топлина преобразиха земята. Хората, които преди тази промяна сякаш се криеха в пещери, се пръснаха по полетата и се заеха да ги обработват. Птиците чуруликаха по-весело, листата по дърветата напъпиха. О, щастлива земя! До неотдавна студена, влажна и неприветлива, тя стана достойно жилище за боговете. Душата ми се радваше на великолепната природа, миналото се изтри от паметта ми, в настоящето цареше мир и покой, а бъдещето се озаряваше с ярките лъчи на надеждата и предвкусването на радостта.