Мери Шели
Франкенщайн (12) (Или новият Прометей)

Глава VII

Когато се прибрах в квартирата, намерих следното писмо от баща ми:

„Скъпи Виктор, вероятно с нетърпение очакваш писмото, което ще определи деня на твоето завръщане при нас; отначало се изкушавах да ти драсна само няколко реда, в които да спомена датата, когато ще те очакваме. Но такова малодушие би било жестоко спрямо теб, затова не смея да го сторя. Каква ще бъде изненадата ти, синко, когато вместо дългоочаквания радостен прием съзреш сълзи и горест? С какви думи да ти разкажа, Виктор, за нашето нещастие? Дългото отсъствие не може да те е направило равнодушен към нашите радости и мъки, но как да причиня болка на моя син, живял тъй дълго далеч от нас? Иска ми се да те подготвя за скръбната вест, но знам, че това е невъзможно — сигурен съм, че в този момент очите ти вече се плъзгат надолу по страницата и търсят думите, които съобщават страшната новина.

Уилям е мъртъв! — това сладко дете, чиито усмивки радваха и топлеха сърцето ми, което бе толкова нежно и същевременно жизнерадостно. Виктор! Той е убит!

Няма да правя опити да те утешавам, само ще ти разкажа обстоятелствата, при които е станало убийството.

Миналия четвъртък (7 май) аз, племенницата ми и двамата ти братя излязохме да се поразходим из Пленпале. Вечерта бе топла и тиха и ние неусетно сме извървели по-голямо разстояние от друг път. Вече се смрачаваше, когато решихме да се върнем, и тогава открихме, че никъде не можем да намерим Уилям и Ернест, които вървяха пред нас. Затова приседнахме на една пейка да ги изчакаме. След малко се появи Ернест и попита дали не сме виждали брат му; каза, че си играели двамата и Уилям изтичал да се скрие, а той напразно го търсил, после дълго го чакал, ала Уилям не се появил.

Неговият разказ доста ни разтревожи и ние продължихме търсенето, докато съвсем се стъмни; тогава Елизабет предположи, че той се е прибрал у дома. Но там го нямаше. Върнахме се обратно с факли, защото не бях спокоен при мисълта, че милото ми момче се е изгубило и е изложено на влагата и нощната роса; Елизабет изпитваше същото безпокойство. Беше около пет часа сутринта, когато открих моето прелестно дете, което предишния ден бе в цъфтящо здраве, простряно на тревата, посиняло и вкочанено; на вратлето му се бе отпечатала ръката на убиеца.

Отнесохме го у дома и мъката, изписана по лицето ми, разкри всичко на Елизабет. Тя пожела да види тялото. Отначало се опитах да я разубедя, но тя настоя и влезе в стаята, където го бяхме положили, хвърли поглед върху шията му и възкликна, плясвайки с ръце: «О, боже, аз убих милото дете.»

Тя припадна и дълго време не можа да дойде в съзнание. Когато най-сетне се съвзе, отново започна да ридае и въздиша. Разказа ми, че същата тази вечер Уилям измолил от нея разрешение да си окачи скъпоценния медальон, който й остана от майка ви. Той е изчезнал и несъмнено това именно е било изкушението, съблазнило убиеца. Засега няма никакви следи от него и всички опити да го открием се оказаха напразни; но дори и да го намерим, нищо няма да ми върне моя Уилям.

Ела си, скъпи Виктор, само ти си в състояние да утешиш Елизабет. Тя не спира да плаче и несправедливо се обвинява за смъртта на детето; думите й късат сърцето ми. Ние всички сме дълбоко покрусени, а това, синко, не е ли още една причина да се завърнеш при нас и да ни утешиш? Милата ти майка! Уви, Виктор! Сега благодаря на бога, че тя не доживя да види жестоката страшна смърт на най-малкото си дете.

Ела си, Виктор; не с мисълта да отмъстиш на убиеца, а с мир и любов в душата, които ще изцерят, вместо да разкървавят раните в душите ни. Върни се в скръбния ни дом, приятелю мой, изпълнен с любов и добрата към тези, които те обичат, а не с ненавист към врага.

 

Женева

12 май 17…

Твой любещ, съсипан баща

Алфонс Франкенщайн“

Клервал, който следеше израза на лицето ми, докато четях писмото, с тревога забеляза как радостта, която изразих при получаването на новини от къщи, се смени с отчаяние. Захвърлих писмото на масата и закрих лицето си с ръце.

— Скъпи Франкенщайн! — възкликна Анри, като видя горчивите ми сълзи. — Нима ти е съдено да бъдеш вечно нещастен? Какво се е случило, скъпи приятелю?

Направих му знак да прочете писмото, а самият аз закрачих напред-назад из стаята, развълнуван и потресен. Като прочете за сполетялото ни нещастие, очите на Клервал също се напълниха със сълзи.

— Не мога да ти помогна, приятелю — каза той, — мъката ти е безутешна. Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще замина веднага за Женева. Ела с мен, Анри, да поръчаме коне.

Докато вървяхме, Клервал се опита да издума няколко успокоителни слова, но единствено можа да изкаже дълбокото си съболезнование.

— Горкият Уилям! — каза той. — Милото, хубаво дете. Сега спи в прегръдките на праведната си майка. Всеки, който го е видял радостен и щастлив с цялата си детска прелест, ще оплаче преждевременната му загуба. Да умреш така мъчително, да усетиш на шията си смъртоносната хватка на убиеца. Какъв злодей трябва да си, за да погубиш тази лъчезарна невинност. Горкото дете. Единствената ни утеха е, че макар близките му да го оплакват и скърбят, той почива в мир. Страшното е отминало, страданията завинаги са свършили. Нежното му телце е в гроба и той не усеща болка. На него вече не му е нужно съжаление, да запазим това чувство за нещастниците, които са го надживели.

Така ми говореше Клервал, докато вървяхме забързани по улиците; думите му се запечатаха в паметта ми и по-късно, останал сам, аз си ги припомних. А сега, веднага щом впрегнаха конете, скочих в каретата и се сбогувах с приятеля си.

Пътуването ми бе нерадостно. Отначало бързах, защото нямах търпение да пристигна, за да утеша и уталожа мъката на моите опечалени близки, но когато наближихме града, казах на кочияша да забави ход. Не можех да надвия обзелите ме чувства. Минавах покрай скъпи на моето детство места, които не бях виждал шест години. Дали всичко се е променило? Едната от промените бе внезапна и съкрушителна, а хиляди други дребни обстоятелства сигурно са се натрупвали постепенно и са довели до изменения, които, макар и по-бавни, едва ли са от по-малко решаващо значение. Усетих страх; не смеех да продължа напред, мрачно предчувствувайки хиляди незнайни беди, и макар да не можех да ги назова, целият тръпнех от тревога.

В това болезнено състояние на духа останах два дни в Лозана. Съзерцавах езерото: водите му бяха спокойни, наоколо бе тихо, а снежните планини, тези „дворци на природата“, си бяха все същите. Лека-полека мълчаливата божествена природа възстанови душевния ми мир и аз продължих към Женева.

Пътят минаваше покрай самото езеро, което се стеснява близо до родния ми град. Вече различавах черните склонове на Юра и светлия връх на Монблан. Заплаках като дете. Милите планини! Любимо мое прекрасно езеро! Как посрещате своя скитник? Върховете ви са чисти, небето и водата са сини и ведри. Покой ли ми вещаете, или се надсмивате над моята беда?

Страхувам се, приятелю, че ще ви досадя с описанието на тези подробности; но това бяха още сравнително щастливи дни и аз с удоволствие си спомням за тях. Любима моя страна! Само чедата ти могат да разберат моята радост, когато отново съзрях твоите реки, планини и най-вече дивното ти езеро.

Ала щом наближих дома си, мъката и страхът отново ме завладяха. Нощта се спусна и когато вече не различавах очертанията на планините, на душата ми стана още по-мрачно. Всичко наоколо ми изглеждаше като огромна, тъмна арена на злото и аз смътно предусетих, че ми е отредено да стана най-злочестия от всички смъртни. Уви. Предчувствието не ме излъга и аз не познах само едно: че ужасите, и страхът, които въображението ми рисуваше, не представляваха и една стотна част от това, което ми било съдено да изтърпя.

Съвсем се, бе стъмнило, когато навлязох в околностите на Женева; градската врата беше вече заключена и бях принуден да прекарам нощта в Сешрон — селце на около половин левга от града. Небето бе ясно и тъй като не бях в състояние да заспя, реших да посетя мястото, където е бил убит горкият малък Уилям. Понеже не можех да мина през града, наложи се да прекося езерото с лодка при Планпале. По време на това кратко преплуване видях как мълниите чертаят по върха на Монблан чудни рисунки. Бурята бързо приближаваше и като слязох от лодката на брега, веднага се изкачих на едно малко възвишение, за да я наблюдавам как ще се разрази. Ето, че връхлетя — небето се забули и отначало тежки пръски бавно закапаха върху мен, но силата й нарастваше със страшна бързина.

Слязох от хълма и продължих по пътя си, макар че с всяка измината минута ставаше по-тъмно, а бурята — по-силна; страшна гръмотевица раздра небето с оглушителен трясък точно над главата ми. Ехото й отвърна откъм Салев, Юра и Савойските Алпи; ярки светкавици заслепяваха очите ми, озаряваха езерото, превръщаха го в огромна огнена пелена, после всичко потъваше за миг в непрогледен мрак, докато очите ми привикнеха към него след блясъка на светкавицата. Бурята, както често се случва в Швейцария, сякаш прииждаше от всички посоки. Нейният апогей бушуваше над северния край на града, над онази част от езерото, разположена между носа Белрив и село Колет. По-слаби мълнии осветяваха Юра, а на изток от езерото островърхата планина Мол ту се скриваше в тъмнината, ту отново проблясваше.

Докато наблюдавах бурята, едновременно прекрасна и страховита, бях ускорил крачките си. Благородната война в небесата бе извисила моя дух; аз стиснах юмруци и гръмко възкликнах: „Уилям, ангел мой, това е твоето погребение, това е твоят погребален звън.“

В същия този миг различих в мрака човешка фигура, тя се открои зад едно от близките дървета; замръзнах на място и се втренчих напрегнато: грешка нямаше. Блесна мълния, освети силуета и аз ясно го видях: гигантският ръст и немислимата за друг човек уродливост не оставяха никакво съмнение, че това е изчадието, мерзкият демон, на когото бях дарил живот. Какво ли правеше тук? Възможно ли е (потръпнах при тази мисъл) именно той да е убил брат ми? Тази догадка едва се стрелна в съзнанието ми и аз вече бях убеден, че това е самата истина; зъбите ми затракаха и трябваше да се облегна на едно дърво. Той мина бързо покрай мен и изчезна в тъмнината. Никое човешко същество не би могло да погуби онова прелестно дете. Той беше убиецът. Вече не се съмнявах. Самата мисъл за това бе безспорно доказателство. Понечих да хукна след чудовището, но нямаше смисъл: в светлината на следващата мълния го видях да се катери по почти перпендикулярния скалист склон на Мон Салев, който затваря Пленпале откъм юг. Скоро той стигна върха и изчезна.

Стоях неподвижен. Гръмотевиците стихнаха, но дъждът продължи да се лее и всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак. Започнах да прехвърлям в мисълта си събитията, които до този момент се бях опитвал да забравя: всички етапи на моето откритие, появата на оживеното от мен същество до леглото ми, неговото изчезване. Бяха изминали вече близо две години от онази нощ, когато му вдъхнах живот — беше ли това първото му престъпление? Какъв ужас! Бях пуснал на бял свят едно извратено чудовище, което черпеше наслада от кървави кланета и човешки горести. Та нали той е убил брат ми!

Никой не може да разбере мъките и страданията ми през тази нощ, която прекарах, мокър и премръзнал, под открито небе. Но аз дори не забелязвах лошото време — въображението ми гъмжеше от сцени на насилие и зло. Започнах да гледам на съществото, което бях пуснал сред хората, дарено с волята и силата да твори ужаси, като току-що извършеното престъпление, като на мой собствен вампир, мой собствен зъл дух, излязъл от гроба, за да унищожи всичко, което ми е мило и скъпо.

Разсъмна и аз се отправих към града. Градската врата бе отворена и аз забързах към бащината си къща. Първата ми мисъл бе да разкрия всичко, което знаех за убиеца, и да ги накарам веднага да организират преследването му. Но се разколебах при мисълта как ще прозвучи моят разказ: срещнал съм посред нощ сред пропастите на непристъпната планина едно същество, сътворено и оживено от самия мен. Спомних си също и нервната треска от времето, когато го създадох и която ще ги накара да сметнат и без това неправдоподобния ми разказ за бълнуване. Не се съмнявах, че ако някой друг ми разкаже подобно нещо, щях да погледна на него като на брътвеж на луд човек. Освен всичко, чудовището бе в състояние да избяга от всякаква потеря, дори ако успеех да убедя близките си да я организират. А и каква полза от такова преследване? Кой е в състояние да залови същество, способно да се изкачи по отвесните скали на Мон Салев? Тези съображения надделяха и аз реших да премълча.

Беше около пет часът, когато влязох у дома. Казах на прислугата да не будят никого и отидох в библиотеката да дочакам обичайния час, когато близките ми стават от сън. Бяха изминали шест години — незабелязано, като сън, ако не се смята едничката непоправима загуба, и ето ме на същото място, където за последен път прегърнах баща си, преди да потегля за Инголщат. Любим и уважаван родител. Такъв си оставаше той за мен. Погледнах към портрета на мама, окачен над камината. Беше поръчан от баща ми и представляваше младата Каролин Бофор, потънала в сълзи и скръб, на колене пред ковчега на мъртвия си баща. Дрехите й бяха груби, лицето бледо, но бе изпълнена с достойнство и красота, които правеха неуместно всякакво съжаление. Под този портрет имаше миниатюра на Уилям и сълзите ми рукнаха, щом го съзрях. Още плачех, когато влезе Ернест; чул ме, като съм пристигнал, и побързал да ме посрещне. Той ме поздрави с тъжна приветливост.

— Добре дошъл, скъпи Виктор — каза той. — Ах, защо не си дойде три месеца по-рано — щеше да ни намериш всички радостни и щастливи. Сега ще споделиш нашата мъка, която нищо не е в състояние да облекчи. И все пак твоето присъствие, надявам се, ще оживи баща ни, който е съкрушен от нещастието, и ще съумееш да убедиш бедната Елизабет да престане да се тормози с напразни самообвинения. Горкият Уилям! Той беше наш любимец и наша гордост.

Брат ми не можа да сдържи сълзите си и цялото ми същество се сви от болка и мъка. Преди да дойда, само си представях моя изстрадал, опустошен дом, но действителността ме връхлетя като ново, не по-малко ужасно бедствие. Опитах се да успокоя Ернест, като го заразпитвах подробно за баща си и тази, която наричах своя братовчедка.

— Тя — отговори Ернест — най-много се нуждае от утеха. Обвинява се, че е причината за смъртта на брат ни и това я съсипва. Но след като открихме убиеца…

— Открихте убиеца? Боже господи! Как е възможно? Кой е могъл да го залови? Не може да бъде, това е все едно да настигнеш вятъра или да преградиш планински поток със сламка… И аз го видях — снощи беше все още на свобода.

— Не разбирам какво говориш — изненада се от приказките ми моят брат. — Но нас това откритие съвсем ни съсипа. Отначало никой не искаше да повярва, а Елизабет и досега никой не може да я убеди, въпреки всички улики. И наистина, кой би допуснал, че Жюстин Мориц, това добро, предано на семейството момиче, е способно на такова страшно, отвратително злодеяние.

— Жюстин Мориц? Бедното момиче, нея ли обвиниха? Та това е лъжа, всеки го знае, нали никой не вярва сериозно, Ернест?

— Отначало никой не вярваше, но изплуваха няколко обстоятелства, които почти ни убедиха. А и нейното собствено поведение е доста противоречиво и засилва уликите по толкова убедителен начин, че за жалост не остава място за съмнение. Впрочем днес ще я съдят, така че ще можеш всичко сам да чуеш.

И той ми разказа, че сутринта, след като открили убития Уилям, Жюстин се разболяла и останала няколко дни прикована към леглото. През това време една от прислужниците случайно взела да почисти дрехите, които Жюстин носела в деня на убийството, и открила в джоба й медальона с портрета на мама, за който смятат, че е изкушил убиеца. Прислужницата незабавно го показала на останалите слуги, които, без да уведомят семейството дори с една дума, отишли при съдията и след като ги изслушали, Жюстин била арестувана. Когато й съобщили обвинението, с крайното си смущение и обърканост горкото момиче до голяма степен потвърдило подозренията.

Всичко това ми прозвуча много странно, но не разколеба убеждението ми, затова казах твърдо:

— Всички вие грешите — аз познавам убиеца. Жюстин, милата клета Жюстин е напълно невинна.

В този момент влезе баща ми. Страданието бе оставило дълбоки отпечатъци върху лицето му, но той направи усилие да се здрависа с мен сърдечно и след като си разменихме тъжни поздрави, сигурно щяхме да подхванем тема, различна от общото ни нещастие, ако Ернест не бе възкликнал:

— Боже, мой, татко! Виктор твърди, че знае кой е убиецът на бедния Уилям.

— За жалост и ние го познаваме — отвърна баща ми. — Искрено предпочитах никога да не го науча, отколкото да открия колко извратеност и неблагодарност има в човека, когото така ценях.

— Мили татко, ти си заблуден. Жюстин е невинна.

— Ако е така, да не дава господ да пострада като виновна. Днес ще я съдят и се надявам, искрено се надявам, че ще я оправдаят.

Неговите думи ме успокоиха. Бях твърдо убеден, че Жюстин, както и всеки друг човек, няма нищо общо с това убийство. Затова не се боях, че ще намерят достатъчно убедителни косвени улики, които да я осъдят. Не можех публично да оповестя моя разказ — тълпата би погледнала на тези ужасии като на безумни халюцинации. Кой освен мен, неговия създател, щеше да повярва, без да го е видял с очите си, че съществува жив паметник на моята самонадеяност и безотговорно невежество, пуснат свободно да се скита по света от самия мен?

Скоро към нас се присъедини и Елизабет. Времето я бе променило, откак я видях последния път: нейната хубост превъзхождаше сега детската й прелест. Същата чистота, същата духовна оживеност, но вече съчетани с повече разум и интелект. Тя ме посрещна с нежна ласка:

— Твоето присъствие, мили братовчеде, ме изпълва с надежди. Ти сигурно ще намериш начин да оправдаеш моята клета, невинна Жюстин. Ако и нея я осъдят като престъпница, то кой от нас е застрахован срещу подобно обвинение? Вярвам в нейната невинност като в моята собствена. Нещастието ни стана двойно: ние изгубихме не само милото си дете, но и това бедно девойче, което искрено обичам, го заплашва още по-жестока участ. Ако я осъдят, никога вече не ще изпитам радост. Но това няма да стане, сигурна съм, че е невъзможно, и тогава отново ще мога да се зарадвам въпреки тъжната кончина на моя малък Уилям.

— Тя не е виновна, Елизабет — уверих я аз, — и това ще бъде доказано. Не се бой, гледай по-бодро и вярвай в нейното оправдаване.

— Колко си добър и великодушен! Всички смятат, че тя е виновна, и това ме терзае, защото знам колко е невъзможно. Бях се отчаяла, като гледах как всички са предубедени по такъв ужасен начин.

Тя заплака:

— Мила племеннице — обади се баща ми. — Избърши сълзите си. Ако тя е невинна, както вярваш, осланяй се на справедливостта на нашите закони, а аз самият ще направя всичко да я съдят без всякакво пристрастие.