Хафез
Дали от нея да заплача…

Дали от нея да заплача, или да й благодаря?

Тоз, който вече е обичал, познава странната игра,

 

наречена любов… Аз исках до гроба да й бъда роб.

О, боже, колко е жестока неблагодарната искра

 

на щастието! Сред бедата водица кой ще ми даде?

Не виждам праведни край мене! Навред — гранитна канара!

 

Но потърпи, ще се разкъса на къдрите й злия кръг!

Убитите невинни хора не мога в брой да събера.

 

Ти с таен поглед ме подведе и ме захвърли в пропастта.

От твоята душа жестока ни капка милост не изгря.

 

И в свечерената пустиня изгубих своя беден път.

О, пътеводен знак, къде си? Блесни пред мен като зора!

 

В степта безлюдна аз се скитах, на гръб понесъл своя страх

от тишината на сърцето, от неизбродните ребра

 

на пясъците, дето няма какво да търсиш и зовеш!

Над мен изгрей и в твойта сянка ме приюти като сестра.

 

Но до целта не ще достигна и — виждам: пътя няма край.

Стотици спирки аз съм минал, ала пред мен стои гора

 

от нови… И макар обиден, не ще напусна твоя праг.

Аз знам, че твоята обида от чужди гняв е по-добра.

 

Като Хафез и ти ще викаш във бедствието любовта

и в своите слова ще вникнеш, тъй както в бисерни недра.