Хафез
От скръб по моята любов…

От скръб по моята любов, по нейната земя красива —

ще се откажа от света, от радостта му изменчива.

 

Не съм аз чуждоземец тук. Аз съм от родствена държава.

С приятели ме събери, о боже — с милост доверчива.

 

И помогни ми някой ден над покрива на механата

да вдигна знаме пак и в мен да се разлее радост жива.

 

Отново съм се влюбил аз. И любовта ми днес е друга.

Макар и стар, ще си платя за своята душа фалшива.

 

Не се познавам с никой тук освен със северния вятър

и тихо ще му доверя как чакам срещата щастлива.

 

Да любя — туй е същността на моята човешка струя.

Повей, ширазки ветре скъп, с дъх на страст родолюбива.

 

Приятелката ми дойде. И ми разказа мойте грешки.

Кому да се оплача аз — семеен, с мъка задушлива!

 

От чанг звук чух във утринта. Зухра там свиреше смирено:

„Аз съм робиня на Хафез, че пее той с душа горчива!“