Хафез
Забравил всичко, неспокоен…

Забравил всичко, неспокоен, река от сълзи ще създам

и в топлите води ще хвърля сърцето си и своя срам.

 

Адам и Ева с грях създали за мъка този хорски свят;

аз своя въздух ще прекъсна, скръбта си ще развея сам.

 

За нас е радост само дето се смее нашата любов —

край тоя смях ли съм — тогава за мъките ще бъда ням.

 

Ах, като слънце до луната развей златистия си шал —

щом паднат черните ти къдри, и аз ще падна като в храм

 

пред теб. Съзвездие Близнаци ми е изпратило стрела,

но ще я счупя аз, когато съгледам чашата едвам.

 

От виното ще сипя глътка край моя бягащ земен трон

и с чанг, със струните му звънки ще оглася света голям.

 

И след като аз нямам вяра, Хафез, във нашата съдба —

защо ли днешното веселие на утрешния свят да дам?