Морис Дрюон
Лилията и лъвът (9)

III. ФАЛШИФИКАТОРИТЕ

Когато човек тръгне по пътя на лъжата, винаги си въобразява, че ще го измине бързо и лесно. Преодолява с лекота и с известно удоволствие първите препятствия, но скоро гората се сгъстява, пътят се заличава, разклонява се в пътечки, които се губят в тресавища; спъва се на всяка крачка, затъва или губи почва под себе си. Почва да се дразни. Изразходва силите си в напразни ходове, всеки от които е ново неблагоразумие.

На пръв поглед нищо по-просто от подправяне на стар документ — лист от велен^[1], изложен на слънце, за да пожълтее, и захабен в пепел, опитната ръка на подкупен писар, няколко печата, прикачени на копринени шнурове: това като че ли изисква малко време и скромни разходи.

Но на първо време Робер д’Артоа беше принуден да се откаже от възстановяването на брачния договор на баща си. Не само защото трябваше да се издирят имената на дванадесетте перове, но и защото той трябваше да бъде написан на латински, а не всеки писар беше годен да намери използваната някога формула в брачните договори на лица, близки до короната. Бившият дворцов свещеник на кралица Клеманс Унгарска, вещ по тези въпроси, все още се бавеше и не бе дал началната и крайната формула на договорите. Не смееха да го насилят да побърза, за да не би да се усъмни в нещо.

Поставяше се и проблемът за печатите.

— Накарайте някой гравьор да ги копира по стари печати — бе препоръчал Робер.

Гравьорите на печати бяха заклети експерти; дворцовият гравьор бе заявил, че не може да се имитира точно печат, тъй като нямало два еднакви калъпа, а восък, подпечатан с фалшив калъп се разпознавал лесно от всеки експерт. Колкото до оригиналните калъпи, те били винаги унищожавани, когато умирал собственикът им.

Трябваше, значи, да си набавят стари документи, снабдени с печатите, които им бяха нужни, да отлепят съответните печати, съвсем не лека операция, и да ги поставят под фалшивия документ.

Робер посъветва Дивион да съсредоточи усилията си над не толкова мъчен документ, който имаше при това не по-малко значение.

На 28 юни 1302 година, преди да замине за войната с Фландрия, в която загинал, пронизан на двадесет места с копие, старият граф Робер II бе поставил в ред работите си и бе потвърдил с писмо нарежданията си относно наследяването на графство Артоа от внук му.

— А това е вярно, всички свидетели го удостоверяват! — повтаряше Робер на жена си. — Симон Дурие си спомня дори кои васали на дядо ми присъствували и кои байита са го подпечатали. В случая ще блесне само истината!

Симон Дурие, бивш нотариус на Робер II, ги запозна със съдържанието на писмото, доколкото можеше да си го спомни. То бе написано от един писар на графиня дьо Бомон на име Дюфур. Само че Дюфур беше задрасквал на много места, пък и почеркът му се разпознаваше.

Дивион отиде в Артоа и занесе текста на някой си Робер Росиньол, някога писар при Тиери д’Ирсон. Той преписа писмото и то не с гъше перо, а с бронзово, за да преправи по-умело почерка си.

Този Росиньол, комуто предложиха едно пътешествие до Сен Жак дьо Компостел, където обеща да отиде, за да изпълни някакъв обет за здраве, имаше зет, Жан Олиет, който добре умеел да отлепва печати. Това семейство явно разполагаше с неизчерпаеми ресурси! Олиет запозна с изкуството си Жана Дивион.

Тя се връща в Париж, затваря се с госпожа дьо Бомон и само една прислужница, Жана ла Мескин. И ето че трите жени се упражняват да отлепват восъчните печати от стари документи посредством нагрят бръснач и конски косъм, натопен в специална течност, за да не се къса. Разрязват печата на две, загряват едната половина и я долепват до другата, като прищипват помежду им копринения шнур или края на пергамента на новия документ. После загряват леко ръба между двете половинки, за да изчезне следата на слепването.

Жана дьо Бомон, Жана Дивион и Жана ла Мескин се упражниха по този начин над повече от четиридесет печата. Никога не работеха на едно и също място. Криеха се ту в някоя стая на двореца Артоа, ту в двореца Егъл, ту в някоя полска къща.

Робер се вмъкваше понякога в стаята, за да хвърли поглед на заниманията им.

— Значи, моите три Жани са на работа! — подхвърляше им той в добро настроение.

Най-сръчна от трите беше графиня дьо Бомон.

— Ръце на жена, ръце на фея — казваше Робер и целуваше галантно пръстите на жена си.

Ала всичко не се свеждаше само до отлепване на печати. Трябваше да си набавят точно онези, които им бяха нужни.

Лесно можеха да намерят печата на Филип Хубави. Той се срещаше навред върху какви ли не кралски документи. Робер помоли епископ д’Еврьо да му даде уж за справка едно писмо относно владението му Конш и никога не го върна.

Жана Дивион възложи на приятелите си Росиньол и Олиет, както и на други две мошенички, Мари Бялата и Мари Черната, да издирят стари печати на байита и феодали.

Скоро събраха всички печати с изключение на един, най-важния: на покойния граф Робер II. Можеше да изглежда абсурдно, но беше така: всички семейни документи бяха прибрани в регистрите на Артоа, под охраната на служителите на Мао, а Робер, непълнолетен по време на смъртта на дядо си, не притежаваше нито един.

Благодарение на една своя братовчедка Жана Дивион установи връзка с някой си Урсон Едноокия, който имал някакво разрешение от покойния граф, подпечатано с печата му. Той изглеждаше склонен да го преотстъпи срещу триста ливри. Графинята бе казала да купят документа на каквато и да е цена, но Жана Дивион нямаше толкова пари в Артоа, а месир Урсон Едноокия не се съгласявал да даде разрешението срещу голи обещания.

Като се чудела какво да прави, Дивион си спомни, че има мъж, който си живее кротко в Бетюн. Той никога не се беше показвал кой знае колко ревнив към нея, а сега, след като епископ Тиери бе умрял… Тя прибягна до него. Безспорно вече много хора знаеха тайната, но нямаше как. Мъжът не пожела да й даде пари, но се съгласи да даде един добър кон, с който бил на турнир, и Дивион го даде като залог на месир Урсон, като му остави и няколкото бижута, които носеше със себе си.

А Жана Дивион не се жалеше! Не пестеше нито време, нито сили, нито увещавания, нито разкарване. Нито пък езика си. Освен това вече внимаваше да не загуби нещо. Спеше с ключовете под възглавницата си.

С изтръпнала от вълнение ръка тя отлепи с бръснач печата на покойния граф Робер. Печат, костващ триста ливри! Пък и как би намерила друг такъв, ако случайно го счупеше?

Монсеньор Робер губеше вече търпение, защото всички свидетели бяха вече изслушани и кралят доста любезно, в знак на заинтересованост, го питаше скоро ли ще представи документите, за чието съществуване бе положил клетва.

Още два, още един ден търпение. Монсеньор Робер щеше ла бъде доволен!