Морис Дрюон
Лилията и лъвът (7)

I. СВИДЕТЕЛИТЕ

Една току-що вързала круша, не по-голяма от палец, висеше извън живия плет от овощни дръвчета.

Трима души бяха седнали на каменната пейка — старият граф дьо Бувил, когото разпитваха, в средата, а от двете му страни рицарят Вилбрем, кралски комисар, и нотариусът Пиер Тесон, който записваше показанията.

Нотариусът Тесон носеше шапчица на духовник върху огромното си издуто теме, изпод която падаха кичури права коса. Острият му нос, прекалено дългата му извита напред брадичка напомняха в профил първата четвъртинка на луната.

— Монсеньор — каза той с дълбоко уважение, — мога ли сега да ви прочета вашите показания?

— Четете, месир, четете — отвърна Бувил.

И ръката му несигурно посегна към малкия зелен плод, за да провери твърдостта му. „Градинарят е трябвало да привърже клончето“ — му мина през ум.

Нотариусът се наведе към дъсчицата за писане, опряна на коленете му, и зачете:

— Седемнадесети ден от месец юни 1329 г. ние, Пиер дьо Вилбрем, рицар…

Крал Филип VI бе пуснал в ход анкетата. Само два дни след скандала в Амиен и произнесените в катедралата клетви той бе назначил комисия, която да проучи случая, и не бе изминала и седмица от завръщането на двора в Париж, а анкетьорите бяха започнали работата си.

— …и ние, Пиер Тесон, кралски нотариус, дойдохме да изслушаме…

— Метр Тесон — обади се Бувил, — да не би вие да сте същият Тесон, който някога служеше на монсеньор Робер д’Артоа?

— Да, аз съм, монсеньор…

— А сега сте станал кралски нотариус? Много добре, много добре, моите поздравления…

Бувил се понадигна и скръсти ръце върху дебелия си корем. Беше облечен в стара кадифена роба, прекалено дълга и демодирана, каквито се носеха по времето на Филип Хубави; с нея работеше в градината си.

Той въртеше палци, три пъти на една страна, три пъти на друга. Денят беше ясен, топъл, но в утринта все още се чувствуваше нощната прохлада…

… дойдохме да изслушаме високопоставения и могъщ граф Юг дьо Бувил и разговаряхме с него в овощната градина на двореца му, разположен недалеч от Пре-о-Клер…

— Колко се промени околността, откакто баща ми построи това жилище! — обади се повторно Бувил. — Тогава от абатството Сен-Жермен-де-Пре до Сент-Андре-дез-Ар имаше само три частни двореца — Нелският на брега на реката, Наварският малко по-навътре и полското жилище на графовете д’Артоа, а наоколо имаше само ливади и ниви… А виждате колко застроено е всичко днес!… Всички новобогаташи пожелаха да се заселят насам. Селските пътища се превърнаха в улици. Някога през оградната стена виждах само треви, а сега със слабото зрение, което ми е останало, забелязвам само покриви. Ами шумът! Колко шумен е този квартал! Сякаш сме в сърцето на Сите. Ако имах още малко години пред себе си, бих продал тази къща и бих си построил дом другаде. Но може ли и въпрос да става…

И ръката му пак посегна колебливо към малката зелена круша над него. Да дочака узряването на един плод — само на толкова кратка отсрочка можеше да се надява и това беше най-дългосрочният проект, който си разрешаваше. От много месеци вече зрението му отслабваше все повече. Светът, живите същества, дърветата му се показваха като през водна стена. Бил си деен, влиятелен, пътувал си, заседавал си в кралски съвети, участвувал си във важни събития. И свършваш в градината си със забавена мисъл и замътен поглед, самичък и почти забравен освен когато по-младите трябва да се позоват на спомените ти…

Метр Пиер Тесон и рицарят дьо Вилбрем се спогледаха отегчени. Ах! Много мъчен свидетел беше старият граф дьо Бувил, който постоянно се отклоняваше с най-банални забележки. Само че той беше голям благородник и много стар, за да си позволят да проявят нетърпение. Нотариусът поде четенето:

— …който лично ни заяви следните неща, които сме записали, а именно: когато бил шамбелан на нашия сир Филип Хубави, преди той да стане крал, знаел за брачния договор, сключен между покойния монсеньор Филип д’Артоа и госпожа Бланш Бретанска, държал в ръцете си споменатия договор, в който било изрично писано, че графството Артоа по право ще бъде наследено от споменатия Филип д’Артоа, а след него на мъжките му наследници, родени от споменатия брак…

Бувил размаха ръце:

— Не съм твърдял това. Държах договора в ръце, както ви казах и както казах на самия Робер д’Артоа, когато той дойде при мен онзи ден, но честно казано не мога да си спомня дали съм го чел.

— А защо, монсеньор, бихте държали този договор пред себе си, ако не за да го прочетете? — попита месир дьо Вилбрем.

— За да го занеса на канцлера на моя господар, за да го подпечата, защото това, виж, си спомням добре, договорът носеше печатите на всички перове, между които бе и моят господар като първороден син на короната.

— Трябва да отбележите това, Тесон. Всички перове били поставили печатите си… Но и без да сте чели този документ, монсеньор, вие знаете отлично, че наследството на Артоа е било осигурено на граф Филип и неговите мъжки наследници, нали?

— Чувал съм за това, но не мога да удостоверя нищо друго.

Начинът, по който този младок Вилбрем го караше да каже повече, отколкото сам искаше, го дразнеше леко. Та този хлапак не е бил още роден и даже заплануван от баща си, когато са станали събитията, за които анкетираше! Вижте ги само тези кралски служителчета, така самонадеяни с новите си функции! Един ден и те ще се окажат стари и сами под асмата в градината си… Да, Бувил си спомняше нещата, вписани в брачния договор на Филип д’Артоа. Но кога за пръв път бе чувал за тях? Дали по време на самата женитба през 1282 г., или когато граф Филип умря през 98-а от раните, получени в битката при Фюрн? Или може би чак в 1302, когато старият граф Робер II бе убит в битката при Куртре, като надживя с четири години сина си и поради тази причина възникна процесът между дъщеря му Мао и внук му, сегашния Робер III?…

Искаха от Бувил да фиксира спомен, който можеше да датира от кой да е момент на период от повече от двадесет години. И не само нотариусът Тесон и този месир Вилбрем дойдоха да изстискват паметта му, но и самият монсеньор Робер д’Артоа, цял любезност и реверанси, не може да се отрече, но все пак с високия си глас, с бурните си жестове и с цветята, които стъпка под ботушите си…

— В такъв случай ще поправим текста така — поде нотариусът, нанасяйки поправката: …и че държал в ръцете си споменатия договор, но за кратко време и си спомня, че бил подпечатан от дванадесетте перове, освен това граф дьо Бувил ни заяви, че е чул да казват тогава, че в гореспоменатия договор било изрично вписано, че графство Артоа…

Бувил кимна одобрително с глава. Той би предпочел да махнат думичките „тогава“, „чул да казват тогава“, които бе вмъкнал нотариусът във фразата, изречена от самия него. Но беше уморен да се съпротивлява. Пък и има ли голямо значение една дума?

„… ще отиде у мъжките наследници, родени от гореспоменатия брак. Той удостовери също, че договорът бил поставен в регистрите на двора и смята за истина, че бил измъкнат по-късно от споменатите регистри с хитри маневри и по заповед на госпожа Мао д’Артоа…“

— Съвсем не съм казал и това — забеляза Бувил.

— Не го казахте в тази форма, монсеньор — възрази Вилбрем, — но то се подразбира от показанията ви. Нека се върнем на казаното от вас: най-напред, че брачният договор е съществувал; второ, че сте го видели, трето, че бил поставен в регистрите…

— Подпечатан от перовете…

Вилбрем отново погледна уморено нотариуса.

— Подпечатан от перовете — повтори той, за да угоди на свидетеля. — Потвърждавате още, че този договор изключвал от наследството графиня Мао и че изчезнал от регистрите, така че не е било възможно да го представят на процеса, заведен от монсеньор Робер д’Артоа срещу леля му. Кой тогава според вас го е махнал от регистрите? Допускате ли, че крал Филип Хубави е заповядал да сторят това?

Въпросът беше вероломен. Нали често бяха разправяли, че за да фаворизира тъщата на двамата си по-малки синове, Филип Хубави любезно издал присъда в нейна полза? Скоро щяха да почнат да подмятат, че самият Бувил е бил натоварен да унищожи документите!

— Не примесвайте, месир, паметта на крал Филип Хубави, моя господар, към толкова грозно дело — отвърна с достойнство той. Над покривите и пищно разлистените дървета долетя звънът на камбаните от камбанарията на Сен-Жермен-де-Пре. Бувил се сети, че точно по това време му носят млякото. Домашният лекар му бе препоръчал да изяжда по една паница три пъти на ден.

— Тогава — поде Вилбрем — договорът трябва да е бил измъкнат без знанието на краля… А кой можеше да има интерес от изчезването му освен графиня Мао?

Младият анкетьор забарабани с пръсти по каменната пейка. Той бе доволен от убедителното си доказателство.

— О, естествено! — възкликна Бувил. — Мао е способна на всичко.

По тази точка той отдавна бе наясно. Знаеше, че Мао се бе провинила в две престъпления, много по-тежки от открадване на пергаменти. Тя сигурно бе убила крал Луи Х; пак тя, пред собствените му очи, на него, Бувил, бе убила дете на пет дни, въобразявайки си, че това е малкият посмъртно роден крал… и все за да запази графството си Артоа. Наистина глупаво е заради нея да има скрупули относно точността на показанията си! Разбира се, че тя бе откраднала брачния договор на брат си и имаше очи да отрече, дори под клетва, че изобщо е съществувал! Ужасна жена!… Заради нея истинският наследник на френските крале растеше далеч от кралството си, в някакво италианско градче, в дома на лихвар, който го смяташе за свой син!… Хайде, не трябва да мисли за това. Неотдавна Бувил бе поверил на папското ухо тази тайна. Да не мисли вече за нея, никога… за да не би да се изкуши да проговори. Пък и нека тези анкетьори си вървят по-скоро!

— Имате право, оставете всичко, както сте го написали. Къде трябва да се подпиша?

Нотариусът подаде перото на Бувил. Той едва различаваше края на хартията. Подписът му излезе малко извън листа. Чуха го да си мърмори:

— Накрая бог ще я накара да изкупи греховете си, преди да я повери на дявола.

Поръсиха малко прах, за да изсушат подписа му. Нотариусът пъхна отново листата и дъсчицата за писане в черната си кожена чанта. После двамата анкетьори станаха, за да се сбогуват. Бувил им махна с ръка, без да става. Не бяха направили и пет крачки и се превърнаха за него в две неясни сенки, които се стопиха зад водната стена.

Бившият шамбелан дрънна със звънчето, поставено до него, за да му донесат киселото мляко. Измъчваха го различни мисли. Как уважаваният му господар Филип Хубави, издавайки присъдата си относно Артоа, бе забравил ратифицирания преди това от него договор, как не бе се погрижил преди това да премахне документа? Ах! И най-добрите крале не вършат само добродетелни дела…

Бувил си казваше също, че в някой от близките дни ще отиде при банкера Толомей, за да се осведоми за Гучо Балиони… и за детето… само че без да набляга особено, сякаш просто от любезност, между другото. Старият Толомей вече почти не ставаше от леглото си. На него пък му се бяха схванали краката. Животът ни напуска така: за един се затваря ухото, за друг угасват очите или престават да се движат крайниците. Изчисляваме миналото в години, но не смеем вече да мислим за бъдещето освен в месеци или седмици.

„Ще доживея ли, докато узрее този плод и ще мога ли да го откъсна?“ — мислеше си граф дьо Бувил, като гледаше увисналата круша.

Месир Пиер дьо Машо, феодал на Монтаржи, беше човек, непрощаващ никога оскърбленията, дори и на мъртвите. Смъртта на враговете му не усмиряваше злопаметността му.

Баща му, заемащ висок пост по времето на Железния крал, бе смъкнат от Ангеран дьо Марини и материалното състояние на семейството сериозно бе пострадало. Падането на всемогъщия Ангеран беше за Пиер дьо Машо лична разплата. Най-щастливият ден в живота му беше, когато в качеството си на оръженосец на крал Луи Вироглавия бе отвел Ангеран дьо Марини до бесилото. Отвел е силно казано, той просто го бе придружил и то не на първата редица, а сред множеството много по-важни от него сановници. С годините обаче тези благородници си бяха отишли един след друг и това позволяваше на месир Пиер дьо Машо всеки път, когато разказваше за това паметно шествие през града, да минава с едно място по-напред в йерархията.

Най-напред той се задоволяваше да каже, че с поглед е отправил предизвикателство към месир Ангеран, изправен в каруцата, и с изражението си му доказал, че който навреди на рода Машо, рано или късно ще бъде сполетян от беда.

После, тъй като споменът разкрасява случилото се, той твърдеше, че по време на последната си разходка Марини не само го познал, но се обърнал към него и казал тъжно:

— А, вие ли сте Машо? Сега вие тържествувате. Навредих ви на времето, сега се разкайвам.

Днес, след като бяха изминали четиринадесет години, изглеждаше, че Ангеран дьо Марини, отивайки към смъртта си, е имал думи само за Пиер дьо Машо и от затвора чак до Монфокон му разкрил напълно душевното си състояние.

Дребен, със сключени над носа вежди и вдървен крак след лошо падане по време на турнир, Пиер дьо Машо все още караше да смазват грижливо броните, които никога вече не слагаше на гърба си. Беше колкото злопаметен, толкова и тщеславен и Робер д’Артоа знаеше отлично това, щом се бе потрудил да отиде два пъти при него, за да говорят именно за прочутото му яздене до каруцата с месир Ангеран.

— Отлично! Разкажете всичко това на кралските комисари, които ще поискат да свидетелствувате по моето дело — му каза Робер. — Мнението на доблестен мъж като вас е от голямо значение. Вие ще осветлите краля и ще си спечелите неговата, както и моята признателност. Получавали ли сте някога пенсия за услугите, оказани от баща ви и вас на кралството?

— Никога.

Каква несправедливост! След като толкова много интриганти, най-обикновени буржоа, парвенюта са си издействували през последните години да фигурират в списъците за дарения от двора, как са могли да забравят човек с такива добродетели като месир дьо Машо? Съзнателно недоглеждане, не ще и съмнение, внушено от графиня Мао, която открай време е била съюзница на Ангеран дьо Марини!

Робер д’Артоа щял лично да бди за изправянето на подобна неправда.

Така че когато рицарят дьо Вилбрем, и този път придружен от нотариуса Тесон, отиде при бившия щитоносец, той се престараваше в отговорите си, както анкетьорът — във въпросите.

Разпитът се състоя в една съседна градина, защото според тогавашния обичай в правосъдието показанията трябваше да се дават на открито място, навън.

Пиер дьо Машо разказваше така, сякаш екзекуцията бе станала предната вечер.

— Та, значи — поде Вилбрем, — вие сте били, месир, пред каруцата, когато свалили месир Ангеран близо до бесилото?

— Аз се качих в самата каруца и по заповед на крал Луи Х попитах осъдения, за кои свои прегрешения пред кралството се обвинява, преди да се яви пред бога.

В същност Тома дьо Марфонтен бе натоварен на времето с това задължение, но Тома дьо Марфонтен бе отдавна мъртъв…

— А Марини продължи да се представя за невинен и да отрича всички обвинения, отправени му на процеса, но все пак призна… това са собствените му думи, от които личи измамничеството му… че „за справедливи каузи извършил несправедливи постъпки“. Тогава аз го попитах кои са тези постъпки и той ми изреди не една, както например, че уволнил баща ми, месир дьо Монтаржи, и че измъкнал от кралските регистри брачния договор на покойния граф д’Артоа, за да облагодетелствува госпожа Мао и дъщерите й, снахи на краля.

— Ах, значи, той го е измъкнал? Сам си признал! — извика Вилбрем. — Това е много важно. Запишете го Тесон, запишете.

Нотариусът нямаше нужда да бъде подканван и стържеше усърдно хартията с перото. Какъв услужлив свидетел се оказа месир дьо Машо!

— А знаете ли, месир — попита Тесон, вземайки на свой ред думата, — дали е бил възнаграден за това престъпление?

Машо леко се поколеба, сбръчвайки сивите си вежди.

— Естествено, че е бил — отговори той. — Защото аз го попитах още дали е вярно, че е получил, както се разправяше, четиридесет хиляди ливри от госпожа Мао, за да издействува от краля да се произнесе в нейна полза. И Ангеран наведе глава в знак-на съгласие и голям срам, като промълви: „Месир дьо Машо, молете се на бога за мен!“ И това беше все едно признание.

При тези думи Пиер дьо Машо скръсти победоносно и презрително ръце.

— Сега всичко е съвсем ясно — каза Вилбрем със задоволство.

Нотариусът записваше последните думи на свидетеля.

— Изслушахте ли много свидетели вече? — попита бившият щитоносец.

— Четиринадесет, месир, а ни остава да чуем още два пъти по толкова — отвърна Вилбрем. — Но ние сме осем анкетьори и двама нотариуси, та си разпределяме работата.