Морис Дрюон
Лилията и лъвът (5)

V. ИСПОЛИНЪТ С ОГЛЕДАЛАТА

Той искаше да се покаже, но и сам да се види. Искаше съпругата му, красивата графиня, както и тримата му сина — Жан, Жак и Робер — първородният вече осемгодишен и обещаващ да стане едър и силен, щитоносците, камериерите и целият му двор, който бе довел със себе си в Париж, да му се любуват. Но държеше също да се възхити сам от външността си.

За тази цел бе заповядал да донесат всички огледала^[1] от багажа на свитата му — сребърни, кръгли като чинии, огледала с дръжка, стъклени огледала върху калаена основа, изрязани във формата на осмоъгълник, с позлатени рамки и ги бе накачил по стенните килими в спалнята, която заемаше. Амиенският епископ едва ли щеше да бъде очарован, когато забележеше дупките от гвоздеи по красивия си гоблен! Но нима имаше значение? Един френски принц можеше да си позволи подобен лукс! Монсеньор Робер д’Артоа, владетел на Конш и граф на Бомон льо Роже, искаше да съзерцава образа си, облечен в перски одеяния за пръв път.

Той се въртеше насам-натам, обръщаше се гърбом, пристъпваше две крачки или се отдръпваше, но не успяваше да улови изображението си цяло, а накъсано като отделните части на стъклопис: вляво златната дръжка на дългата си шпага, а малко по-горе, вдясно, част от гърдите с копринена надризница с неговия герб. После рамото си и искрящата тока, с която бе закачена дългата му перска мантия, а близо до пода ресните на дългата му туника, повдигната от златните шпори. А най-отгоре монументалната перска корона с осем еднакви украшения във формата на цвете, корона, която бе окичил с всички рубини, купени от разпродажбата на вещите на покойната кралица Клеманс.

— Няма що — заяви той, — облечен съм както подобава.

Жалко щеше да бъде наистина, ако не бях пер, защото тези одежди ми отиват много.

Графиня дьо Бомон, облечена също в парадна дреха, като че ли наполовина споделяше веселото настроение на мъжа си.

— Сигурен ли сте, Робер — попита го тя загрижено, — че дамата ще дойде навреме?

— Разбира се, разбира се — успокои я той. — А дори и да не дойде тази сутрин, аз все пак ще предявя искането си и ще представя документите утре.

Единственото неудобство за Робер в хубавите му дрехи бе, че се налагаше да ги носи в горещото подранило лято. Той се потеше под дрехата си от брокат, кадифе и тежка коприна и макар че сутринта бе взел парна бяна, от него вече се излъчваше силен дъх на диво животно.

През отворения прозорец сияеше заляното с ослепителна светлина небе и се чуваха камбаните на катедралата: разлюлени с пълна сила, те заглушаваха шума от присъствието на петима крале и дворовете им в града.

Защото в този шести юни 1329 година наистина в Амиен се бяха събрали петима крале. Откакто помнеше канцлерът, такова нещо не се бе случвало. За да приеме клетвата за вярност на младия си братовчед, английския крал, Филип VI бе поканил своите роднини или съюзници, крале на Навара, Бохемия и Майорка, както и граф дьо Ено, атинския херцог и всички перове, херцози, графове, барони и маршали.

Шест хиляди конници от френска страна и шестстотин от английска. Ах, Шарл дьо Валоа не би се отрекъл от сина си, нито от зет си Робер д’Артоа, ако можеше да види това сборище!

Новият конетабъл, Раул дьо Бриен, още с встъпването си в длъжност бе натоварен да организира настаняването на гостите. Беше се справил отлично, но беше отслабнал пет фунта.

Френският крал заемаше със семейството си епископския дворец, като едно негово крило бе запазено за Робер д’Артоа.

Английският крал бе настанен в Малмезон^[2], а другите крале в домове на богати буржоа. Служителите спяха по коридорите, а щитоносците лагеруваха в околностите на града заедно с конете и товарните каруци.

Безчислена тълпа се бе стекла от близките градове и села, от съседните графства и даже от Париж. Зяпльовците спяха под стрехите на портите.

Докато канцлерите на двете кралства обсъждаха за последен път формулата на клетвата за вярност, за да признаят в крайна сметка след дълги препирни, че им е невъзможно да се споразумеят за нещо съвсем точно, цялото благородничество на Западна Европа от шест дни се забавляваше със състезания и турнири, спектакли, жонгльорски номера, танци и фантастични пиршества, сервирани в градините на дворците: започваха, щом се вдигнеше слънцето и завършваха под звездите.

От градините на цялата Амиенска провинция пристигаха плоскодънни лодки, карани с прътове по тесните канали, с купища перуники, лютичета, зюмбюли и кремове. Разтоваряха ги по кейовете на водния пазар, а после ги пръскаха по улиците, дворовете и залите, където трябваше да минат кралете. Градът бе преситен от аромата на смазаните цветя и прашеца, който се полепваше по подметките и се примесваше към острия мирис на коне и простолюдие.

Ами храните! Ами вината! Ами месата! Ами брашното! Ами подправките! Караха стада волове, овце и свине към кланиците, които работеха ден и нощ. Непрестанни върволици коли докарваха в кухните на дворците сърненца, елени, глигани, диви кози, зайци, всякакви морски риби — есетра, сьомга, лаврак, както и улова от реките — дълги щуки, платики, линари, раци; какви ли не птици — угоени петли, тлъсти гъски, фазани, лебеди, снежнобели чапли, пауни с очи по опашката. Навсякъде отпушени бъчви с вино.

Всеки, който носеше ливрея на знатен дом, па макар и последен лакей, си придаваше важност. Момичетата бяха обезумели. Италиански търговци се бяха стекли на приказния панаир, устроен от краля. Фасадите на Амиен бяха изцяло закрити от копринени и брокатови драперии, прозорците бяха празнично окичени с килими.

Колкото щете камбанен звън, фанфари и крясъци, колкото щете парадно стъкмени коне и кучета, колкото щете храна и напитки, феодали, крадци, проститутки, колкото щете лукс, злато и крале! Да ви се завие свят.

Кралството се опияняваше от гледката на мощта си, както Робер д’Артоа се опияняваше от собствения си образ в огледалата.

Старият му служител Лорме, облечен в нови дрехи от глава до пети, но въпреки това начумерен сред цялата тази веселба… ех, с основание, защото Жийе дьо Нел го изместваше в дома, защото около господаря му постоянно изникнаха нови лица… се приближи до Робер и му прошепна:

— Дамата, която очаквате, дойде.

Исполинът мигом се извърна към него.

— Доведи я при мен.

Той погледна многозначително графинята, после замаха с ръце и изтика хората си вън от стаята, като викаше:

— Излизайте и се наредете в двора за шествието!

Той застана за миг сам пред прозореца, загледан в струпалата се около катедралата тълпа, дебнеща с възторг всяко появяване и задържана с мъка от кордон стрелци. Камбаните горе продължаваха, да огласят със звъна си небето. Внезапно до него долетя мирис на топли вафли. Всички улици наоколо бяха пълни. Каналът на Оке бе така задръстен с лодки, че само тук-там проблясваше вода.

Робер д’Артоа тържествуваше и щеше да тържествува още повече след малко, когато пристъпеше в катедралата към братовчед си Филип и произнесеше няколко думи, които непременно щяха да извикат трепет на изненада у събраните крале, херцози и барони. И никой от тях нямаше да си отиде така радостен, както бе дошъл. И най-напред милата му леля Мао и бургундският херцог.

Ах, Робер наистина щеше да чествува перския си костюм! Двадесетгодишната му настървена борба щеше да бъде възнаградена този ден! И все пак сред завладялата го бурна радост се прокрадваше някаква пукнатина, някакво съжаление. На какво можеше да се дължи това усещане, след като всичко му се усмихваше, след като всичко отговаряше на въжделенията му? Внезапно си даде сметка: миризмата на вафлите. Един френски пер, който ще предяви претенции за графството на дедите си, не може да слезе на улицата с корона с осем златни листа на глава, за да си купи вафла. Един френски пер не може да живее като нехранимайко, да се смесва с простолюдието, да щипе момите, а вечер да си дере гърлото, седнал между четири уличници, както бе правил, когато беше беден и на двадесет години. Самото съжаление му подействува ободрително: „Горе главата! Кръвта ми не е още угаснала!“

Посетителката се бе спряла смутено до вратата и не смееше да прекъсне размишленията на благородник с такава огромна корона.

Тя беше около тридесет и пет годишна жена с триъгълно лице и изпъкнали скули, спуснатият капюшон на наметката й скриваше наполовина оплетените й коси и доста закръглените й сочни гърди под белия ленен нагръдник се повдигаха от тревожното й дишане.

„Умеел е да се забавлява този женкар, епископът!“ — помисли си Робер, веднага щом я видя.

Жената направи реверанс. Той протегна голямата си ръка, отрупана с рубини.

— Дайте!

— Нямам ги, монсеньор — отвърна жената.

Лицето на Робер стана неузнаваемо.

— Как? Нямате документите? — извика той. — Нали ме уверихте, че ще ги донесете днес!

— Идвам от замъка Ирсон, монсеньор, където се вмъкнах вчера със сержант Масио. Отидохме да отворим с подправените ключове желязното ковчеже, което бе зазидано в стената.

— И какво?

— Някой вече го бе отварял. Намерихме го празно.

— Отлично! Прекрасна новина! — каза Робер и страните му пребледняха. — Цял месец ме разигравате. „Монсеньор, мога да ви предам актовете, които ще ви възвърнат собствеността над графството! Зная къде са скрити. Дайте ми земя и рента и ще ви ги донеса след една седмица.“ А после минава една седмица, втора седмица… „Роднините на Ирсон са в замъка. Не мога да вляза, докато са там.“ „Отидох, монсеньор, но ключът, който бях взела, не беше същият . Имайте малко търпение…“ А в деня, когато трябва да представя двата документа на краля…

— Трите, монсеньор: брачният договор на граф Филип, баща ви, писмото на граф Робер, дядо ви, и писмото на монсеньор Тиери…

— Още по-добре! Трите! А вие идвате и най-наивно ми заявявате: „Не са у мен, ковчежето беше празно!“ И си въобразявате, че ще ви повярвам?

— Но попитайте сержант Масио, който беше с мен! Нима не виждате, монсеньор, че за мен това е още по-неприятно, отколкото за вас?

Лошо подозрение проблесна в погледа на Робер д’Артоа, който попита с променен глас:

— Я ми кажи, жено, да не би да ме изнудваш? Да не би да се опитваш да ми измъкнеш повече или си ми изменила в полза на Мао?

— Монсеньор! Как можете да си помислите! — извика жената, готова да избухне в ридания. — След като всичките ми мъки и мизерията, в която изпаднах, се дължат на графиня Мао, която ми открадна всичко, оставено ми със завещание от монсеньор Тиери! О! Аз пожелавам на госпожа Мао поне толкова зло, колкото вие можете да й сторите! Помислете си, монсеньор: цели дванадесет години бях близка приятелка с Тиери и много хора ме сочеха с пръст заради това. Макар че епископът си е мъж като другите! Но хорската проклетия е толкова голяма…

И младата жена заразказва отново своята история, която Робер бе чул вече най-малко три пъти. Тя говореше бързо, повдигнала вежди, с обърнат навътре поглед като хората, които непрестанно предъвкват собствените си грижи и не обръщат внимание на нищо друго.

Явно тя не можеше да очаква нищо от мъжа си, с когото се бе разделила, за да живее в дома на епископ Тиери. Признаваше, че мъжът й бил по-скоро отстъпчив, може би защото самият той много рано престанал да бъде мъж… Монсеньорът разбира какво иска да каже… За да я предпази от оскъдица, за да й благодари за приятните години, които му била дарила, епископ Тиери я бил вписал в завещанието си за няколко къщи, злато в брой и ренти. Но той нямал доверие в госпожа Мао, която бил принуден да посочи като изпълнителка на завещанието му.

— Тя винаги е гледала на мен с лошо око, защото бях по млада от нея, а някога Тиери, както сам ми довери, бил минал през постелята й. Той знаеше, че тя ще ме изиграе грозно, когато няма вече да го има и че всички други Ирсон, които са против мен, начело с Беатрис, най-злата, придворната госпожица на Мао, ще направят така, че да ме изгонят от къщата и да ме лишат от всичко.

Робер бе престанал да слуша нескончаемата бъбрица.

Поставил бе върху един сандък тежката си корона и разсъждаваше, както рошеше червеникавите си коси. Хубаво скроеният му план рухваше. „Най-дребното писмено доказателство, братко, и тутакси ще разреша да апелираш присъдата от 1309 и 1318 година“ — му бе казал Филип VI. „Но разбери, че без това не мога, колкото и да искам да ти услужа, без да се изложа пред Йод Бургундски и да си навлека последиците, които сам отгатваш.“ А ето че не дребно писмено доказателство, а важни книжа, самите ценни документи бе унищожила Мао, за да пипне наследството на Артоа!

— А само след няколко минути трябва да бъда в катедралата за клетвата — произнесе той гласно.

— Каква клетва? — попита Дивион.

— И таз добра! Ами че на английския крал!

— А! Значи, затова имаше такава навалица в града, че едва си пробих път.

Значи, тази глупачка, цялата погълната от личните си беди, не си даваше сметка, нито се интересуваше от каквото и да било!

Робер се попита дали не бе постъпил много лекомислено, като бе повярвал на приказките на тази жена и дали книжата, ковчежето на Ирсон, изповедта на епископа изобщо са съществували освен във въображението й. Ами Масио л’Алман? И той ли се бе хванал на въдицата й или бе неин съучастник?

— Кажете истината, жено! Вие никога не сте виждали тези писма!

— Как не, монсеньор! — извика Дивион, притискайки с две ръце изпъкналите си скули. — Видях ги в замъка Ирсон в деня, когато клетият Тиери се почувствува болен, преди да го пренесат в къщата му в Арас. „Мила Жанет, искам да те предвардя от госпожа Мао, както съм се предвардил самият аз — каза ми той. — Подпечатаните документи, които тя накара да извадят от кралските регистри, за да обезнаследи монсеньор Робер, не са всички изгорени, както мисли тя. Хвърлих пред нея в огъня само взетите от парижките регистри. Копията, държани в регистрите на Артоа — точно така каза Тиери, монсеньор… — запазих тук, като я уверих, че съм ги изгорил и към тях съм прибавил и едно писмо от мен.“ И Тиери ме заведе до ковчежето, скрито в една дупка в стената на кабинета му, и ми даде да прочета листата, целите отрупани с печати и аз даже не можех да повярвам на очите си, че е възможна такава грозна измама. В ковчежето имаше също осемстотин златни ливри. И той ми даде ключа, в случай че с него стане нещастие.

— А когато отидохте за първи път в Ирсон?

— Бях сбъркала ключа с друг. Сигурно бях загубила истинския. Наистина злото ме преследва. Когато всичко тръгне наопаки!

И неоправна отгоре на всичко! Сигурно казваше истината. Не можеш да се представиш за такъв кретен, когато искаш да заблудиш другите. Робер охотно би я удушил, ако това можеше да послужи за нещо.

— Първото ми посещение сигурно е събудило подозрения.

Намерили са ковчежето и са насилили ключалката. Сто на сто е Беатрис…

Вратата се открехна и Лорме подаде глава. Робер го отпрати с ръка.

— Но в края на краищата, монсеньор — поде Жана дьо Дивион, сякаш се опитваше да изкупи вината си — лесно бихме могли да подправим тези книжа, не мислите ли?

— Да ги подправим?

— Че какво, щом знаем съдържанието им! Аз го знам отлично, мога да ви повторя почти дума по дума писмото на монсеньор Тиери.

С далечен поглед, отмервайки с върха на показалеца си края на изреченията, тя започна да цитира наизуст:

„Чувствувам се много виновен, задето укрих толкова дълго този факт, че правата над графство д’Артоа принадлежат на монсеньор Робер, съгласно споразумението, постигнато при женитбата на монсеньор Филип д’Артоа и госпожа Бланш дьо Бретан, като договорът бе съставен в два подпечатани екземпляра, единият от които притежавам аз, а другият бе взет от дворцовите регистри от един от нашите големи благородници… Винаги съм имал желанието след смъртта на госпожа графинята, в угода и по заповед на която действувах, ако бог я извика преди мен, да върна на гореспоменатия монсеньор Робер това, което задържах у себе си…“

Жана Дивион губеше ключовете си, но можеше да си спомни текст, който бе прочела само веднъж. Някои мозъци са устроени така странно! И тя предлагаше на Робер като нещо съвсем естествено — да подправят книжата. Явно нямаше никакво понятие за добро и зло, не правеше никаква разлика между нравствено и безнравствено, между разрешено и запретено. Морално бе онова, което й отърваше. През четиридесет и двегодишния си живот Робер бе извършил всички възможни грехове: бе убивал, лъгал, клеветил, грабил, изнасилвал. Но никога още не му се бе случвало да си служи с фалшифицирани документи.

 

— Пък и предишният байи на Бетюн, Гийом дьо ла Планш, навярно си спомня това и би могъл да ни помогне, защото беше писар при монсеньор Тиери по онова време.

— А къде е сега този байи?

— В затвора.

Робер повдигна рамене. От трън, та на глог! Ах, той сбърка, като избърза. Трябваше да изчака да получи документите, а не да се задоволява с обещания. Но пък нали се беше явил подходящият случай с клетвата и кралят сам го бе посъветвал да не го изпуска.

Старият Лорме отново надникна през открехнатата врата.

— Да, зная! — извика му нетърпеливо Робер. — Трябвало да пресечем площада.

— Само че кралят се готви да слезе — произнесе с укор Лорме.

— Добре, идвам.

Кралят в крайна сметка беше само негов шурей и крал, защото той, Робер, бе направил необходимото за тази цел. И каква жега! Цял бе плувнал в пот под перската си мантия.

Той се доближи до прозореца и се загледа в катедралата с двете неравни ажурени кули. Слънцето осветяваше косо розетката със стъклописи. Камбаните все още биеха, заглушавайки врявата на тълпата.

Бретанският херцог, последван от свитата си, се изкачваше по стъпалата на главния вход.

Двадесет крачки зад него куцукаше бурбонският херцог и двама оръженосци поддържаха шлейфа на мантията му.

После идваше кортежът на Мао д’Артоа. Тя можеше да стъпва уверено днес, уважаемата Мао! По-висока от повечето мъже и с много зачервено лице, тя поздравяваше простолюдието, като кимаше незабележимо и властно с глава. Тя бе крадлата, лъжкинята, отровителката на крале, престъпницата, която измъква подпечатани документи от кралските регистри! Нима Робер щеше да бъде принуден да се откаже тъкмо когато се канеше да я изобличи, да спечели най-сетне победата, за която се бе борил цели двадесет години … И заради какво? Заради един загубен ключ от държанка на епископ! Не е ли редно да си служим със същите безчестни средства срещу злосторниците? Трябва ли да бъдем толкова придирчиви относно способите, когато става думада възтържествува правото?

Ако се обмисли трезво, щом Мао притежава документите, взети от ковчежето в замъка Ирсон — и ако предположим, че не ги е тутакси унищожила, както е съвсем вероятно, — тя никога няма да може да ги представи, нито да намекне за съществуването им, защото те са доказателство за вината й. Колко натясно би била Мао, ако той внезапно й противопостави документи съвсем идентични на изчезналите! Защо нямаше пред себе си на разположение целия ден, за да може да размисли, да се информира по-обстойно… Налагаше се да реши, преди да е изминал и час, при това съвсем сам.

— Ще ви видя отново, жено. Но дръжте си езика — каза й той.

Подправени книжа — това беше все пак голям риск!…

Той посегна отново към монументалната си корона, сложи я върху главата си, хвърли последен поглед към огледалата, които му препратиха накъсания му на тридесет парчета образ, после тръгна за катедралата.