Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнатите крале (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le lis et le lion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 29гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat(2007)

Издание:

Морис Дрюон. Лилията и лъвът. Книга шеста

Първо издание

Преводач ЛИЛИЯ СТАНЕВА, 1984

Редактор ИРИНА МАНОВА

Излязла от печат м. март 1984 г.

Издателство на Отечествения фронт, София, 1984

Държавна печатница „Балкан“

 

Maurice Druon. Le lis et le lion

Librairi Plon et Editions Del Duca

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

III. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО В КУЛАТА НЕЛ

Когато епископ Хенри Бургхърш, ковчежник на Англия, придружен от Уилям Монтегю, новия граф Сализбъри, Уилям Боун, новия граф Нордхемптън, Робърт Юфърт, новия граф Сюфолк, представи на Петдесетница в Париж писмото, с което Едуард III Плантагенет отказваше да се подчини на Филип VI дьо Валоа и предявяваше правата си над френската корона, също както кралят на Йерихо пред Йешуа, Филип избухна в смях.

Добре ли бе чул? Братовчедчето му Едуард му заповядваше да му предостави короната на Франция? Филип погледна двамата си роднини — наварския крал и бурбонския херцог. Той току-що бе обядвал с тях. Беше в добро настроение. Белите му бузи и големият нос бяха порозовели и той току прихваше наново.

Ако епископът, благородно опрян на жезъла си, и тримата английски благородници, сковани в ризниците си, бяха дошли с някакво по-умерено съобщение, например отказа на господаря им да предаде Робер д’Артоа или възражение срещу декрета за секвестиране на Гийена, Филип навярно щеше да се разсърди. Но да иска короната и цялото кралство! Това посолство действително беше комично.

Но, разбира се, правилно бе чул: салически закон не съществува и коронясването му е незаконно…

— А фактът, че перовете ме избраха за крал по своя воля, че реймският архиепископ ме помаза преди девет години, и това ли не съществува, месир епископе?

— Повечето перове и барони, които са ви избрали тогава, са мъртви вече — отвърна Бургхърш, — а някои от тях се питат дали това, което са сторили тогава, е било одобрено от бога!

Все още разтърсван от смях, Филип отметна глава назад, като оголи шията си.

Ами когато крал Едуард бе дошъл да положи клетва за нярност в Амиен, нима не го бе признал за крал?

— Тогава нашият крал е бил малолетен. За да бъде валидна клетвата за вярност, положена от него, е трябвало да бъде съгласувана с регентския съвет, а тя е била дадена по заповед на предателя Мортимър, който междувременно бе обесен.

А, не ще и дума, не му липсваше наглост на този епископ, когото Мортимър бе направил свой канцлер и пръв съветник, който бе придружил Едуард в Амиен и лично бе прочел традиционния текст на клетвата!

Какво разправяше сега със същия глас? Че Филип, като граф дьо Валоа, трябва да положи клетва за вярност пред Едуард! Защото английският крал охотно признавал на френския си братовчед владението на Валоа, Анжу, Мен и дори перската титла… Преголямо великодушие наистина!

Но къде се намираха, боже мой, тези хора, за да произнасят подобни нелепости?

В двореца Нел, защото на път от Сен Жермен за Венсен кралят прекарваше деня в това жилище, подарено на съпругата му. Защото както дребните благородници казваха: „Ще бъдем в голямата зала“ или „в стаята с папагалите“, или „ще вечеряме в зелената стая“, кралят решаваше: „Днес ще обядвам в двореца Лувър“ или „в Сите“ или пък „при сина ми, нормандския херцог“ в двореца, който някога принадлежеше на Робер д’Артоа.

Така че старите стени на двореца Нел и още по-старата кула, която се виждаше през прозорците, бяха свидетели на този фарс. Изглежда, че някои места са предопределени да се разиграват в тях драмите на народите под комедийна дегизировка. В това жилище, където Маргьорит Бургундска с такова удоволствие бе мамила Вироглавия в обятията на рицаря д’Оне, без да може да си представи, че веселите й забавления ще променят хода на френската монархия, английският крал отхвърляше сюзеренството на краля на Франция, а кралят на Франция се смееше![1]

Той се смееше така от сърце, че чак се разнежи. Защото в това безумно предизвикателство разпозна въображението на Робер. Подобна постъпка можеше да бъде измислена само от него. Решително този обесник бе луд. Намерил бе друг крал, по-млад и по-наивен, за да се поддаде на невероятните му щуротии. Пред нищо ли няма да се спре този човек? Едно кралство отправя предизвикателство към друго кралство! Един крал се заменя с друг… Мине ли се известна граница на отклоненията от нормалното, не можем вече да се сърдим на хората за крайностите, които са присъщи на самата им природа.

— Къде сте настанен, монсеньор епископе? — попита любезно Филип VI.

— В замъка Фетю, на улица Тироар.

— Отлично! Приберете се в дома ви, забавлявайте се няколко дни в нашия приятен Париж и елате пак при нас, ако искате, но с по-разумно предложение. Не ви се сърдя, искрено ви казвам. Нещо повече, щом сте се нагърбили с подобна мисия и я изпълнявате съвсем сериозно, както виждам, смятам, че сте най-добрият посланик, когото някога съм приемал…

Той не си даваше сметка до каква степен думите му съответствуваха на истината, защото Хенри Бургхърт се бе отбил във Фландрия на път за Париж. Водил бе тайни разговори с граф дьо Ено, тъст на английския крал, с граф дьо Гелдър, с брабанския херцог, с маркиз дьо Жулиер, с Якоб Ван Артевелде и с кметовете на Ганд, Ипър и Брюж. Изпратил бе част от свитата си при германския император Лудвиг Баварски. Разменени бяха мисли, сключени бяха съглашения, за които Филип VI нямаше никаква представа.

— Сир, връчвам ви писмата, с които английският крал предявява исканията си.

— Много добре, връчете ги — отвърна Филип. — Ще запазим тези интересни писания, за да ги препрочитаме и да прогонваме лошото настроение, ако ни налегне. А сега ще ви поднесем да пийнете нещо. След толкова приказки сигурно гърлото ви е пресъхнало.

И той плесна с ръце, за да повика един щитоносец.

— Не е угодно богу — възкликна епископ Бургхърш — да стана предател и да пия вино от враг, на когото от все сърце съм готов да сторя най-голямото зло!

Тогава вече Филип се разсмя гръмогласно и без да обръща повече внимание на посланика и на тримата лордове, прегърна през раменете наварския крал и се прибра в покоите си.

Бележки

[1] Въображението на белетриста би се поколебало пред подобно съвпадение, което изглежда прекалено невероятно, ала самите факти му го налагат. Странната участ на Нелския дворец не приключва с връчването на предизвикателството на Едуард III, с което юридически се слага начало на Стогодишната война. Конетабълът Раул дьо Бриен е живеел в него, когато е бил арестуван през 1350 година по заповед на Жан Добрия, а после осъден на смърт и обезглавен. Там е живял и Шарл Злия, наварски крал (внук на Маргьорит Бургундска), който обявил война на френския крал. По-късно Шарл VI Безумния го подарил на жена си Изабо Баварска, която предала с договор Франция на англичаните, разобличавайки собствения си син, престолонаследника, като прелюбодеец. Анри II го превръща в монетен двор, който функционира и до днес.