Морис Дрюон
Лилията и лъвът (23)

VIII. ПЕРСКА ЧЕСТ, КРАЛСКА ЧЕСТ

Всеки състезател се намираше в палатката си от бродирано сукно, над която се развяваше знамето му, и се приготовляваше. Най-напред покритите с метална мрежа панталони, към които се прикрепваха шпорите, после железните пластинки, които покриваха краката и ръцете, след това ризницата от дебела кожа, над която се слагаше бронята, нещо като желязно буренце от отделни плочки цяла или разчленена според предпочитанието. После идваше кожената шапчица, която пазеше от ударите върху шлема, и отгоре слмият шлем с пера или емблеми, които връзваха на врата на бронята с кожени ремъци. Над бронята обличаха копринена туника в ярък цвят, дълга, развяваща се, с огромни, фестонирани ръкави, които висяха от рамената и с избродирани на гърдите гербове. Най-после рицарите получаваха шпагата с притъпено острие и широк или кръгъл щит.

Конят чакаше отвън, покрит с чул с гербове, дъвчейки намордник с дълги краища и с железен предпазител на челото, върху който закрепваха, както върху шлема на господаря, орел, змей, лъв, куличка или сноп пера. Слугите държаха трите копия с притъпени върхове, с които разполагаше всеки участник, както и боздуган — доста лек, за да не е смъртоносен.

Благородниците се разхождаха между палатките, присъствуваха на приготовлението на състезателите, отправяха последни насърчения на приятелите.

Малкият принц Жан, първороден син на краля, наблюдаваше с възторг тези приготовления, а Жан Лудия, който го придружаваше, гримасничеше под шапката с пискюли. Дружина стрелци държеше на разстояние многобройната тълпа на простолюдието, тя щеше да види само прахта, защото, след като в продължение на четири дни участниците тъпчеха тревата, тя бе изсъхнала и земята, макар и добре полята, се превръщаше на прах.

Преди още да се качат на коня, рицарите вече се потяха обилно под снаряжението си, чиито железни части се нагряваха силно от юлското слънце. Те губеха поне по два килограма на ден.

Херолдите минаваха, викайки:

— Стегнете шлемовете, стегнете шлемовете, господа рицари, вдигнете знаменцата, за да придружите знамето на краля.

Трибуните бяха пълни и съдиите, между които конетабълът, месир Мил дьо Ноайе и бурбонският херцог се намираха вече на местата си на средната трибуна.

Прозвучаха тръбите, рицарите, подпомогнати от слугите си, се качиха на конете и се отправиха кой към палатката на краля на Франция, кой към палатката на краля на Бохемия, за да образуват шествие двама по двама. Зад всеки рицар вървеше неговият знаменосец и така чак до терена на турнира, където влязоха.

Въжета разделяха арената на половина по ширината й Двете групи застанаха една срещу друга. След това свирене на тръбите кралят на турнира се приближи, за да повтори за последен път условията на турнира.

Най-после извика:

— Прережете въжетата и започнете борбата, когато пожелаете!

Бурбонският херцог никога не чуваше тоя вик без известна тревога, защото някога неговият баща — Робер дьс Клермон, шести син на Свети Луи, викаше така в кризите на лудост, които го хващаха внезапно посред обяд или в кралския съвет. Херцогът предпочиташе да бъде съдия, а не борец.

Специални хора вдигнаха брадви, въжетата се разкъсаха. Знаменосците се оттеглиха от редиците; конните слуги, въоръжени с части от копия, които не бяха по-дълги от три стъпки, се наредиха покрай парапета, готови да отидат на помощ на своите господари. После земята потрепери под копитата на двеста коня, пуснати в галоп един срещу друг, и схватката почна.

Дамите, изправени на трибуните, викаха, следвайки с поглед шлема на избрания рицар. Съдиите внимателно гледаха нанесените удари, за да посочат победителите. Сблъсъкът на копия, стремена, брони, на цялата тази железария вдигаше адски шум, прахът засенчваше слънцето.

Още при първия сблъсък четирима рицари бяха свалени от конете си, а на двадесет други се счупиха копията. Слугите, отзовавайки се на виковете, които излизаха изпод наличника на шлемовете, тичаха да занесат ново копие на обезоръжените участници или да вдигнат свалените от конете, които махаха с крака като обърнати по гръб раци. На единия бе счупен кракът и четирима мъже трябваше да го изнесат.

Мил дьо Ноайе бе в лошо настроение и макар че бе съдия, не се интересуваше особено от зрелището. Караха го само да си губи времето! Трябваше да председателствува заседанието на Сметната палата, да контролира постановленията на парламента, да надзирава цялата администрация на кралството. А за да угоди на краля, трябваше да седи тук да гледа как кресльовци чупят ясенови копия! Той почти не скриваше чувствата си.

— Всички тези турнири струват много скъпо; те са безплодно разточителство, което народът осъжда — казваше той на съседите си. — Кралят не чува какво говорят поданиците му в градове и села. Когато минава, той вижда само хора, превити да му целуват краката, но аз знам добре какво ми докладват байита и превота. Напразни разходи от гордост и празноглавие! А през това време нищо не се върши; заповеди чакат по две седмици, за да бъдат подписани; съвет се свиква само да се реши кой ще бъде крал на турнира или почетен рицар. Величието на едно кралство не се мери с тези подобия на рицарство. Крал Филип Хубави знаеше добре това и в съгласие с папа Климент бе забранил турнирите.

Конетабълът Раул дьо Бриен с ръка над очите, за да наблюдава схватката, отговори:

— Вие не грешите, месир, но пренебрегвате един аспект на турнирите, че те са добра тренировка за война.

— Каква война? — възрази Мил дьо Ноайе. — Вярвате ли, че ще отидем на война с тези сватбени сладкиши на главата и с фестонирани ръкави, които висят два аршина. Двубоите с копие, съгласен съм с вас, поддържат сръчността в боя, но турнирът загуби всякакъв смисъл, откакто не се провежда вече с бойно въоръжение и рицарят не носи истинска тежест.

Той е даже пагубен, защото нашите млади оръженосци, които никога не са служили в армията, ще мислят, че и с неприятеля нещата протичат по същия начин и че се напада само при вик „срежете въжетата!“.

— Добре е също нашите сеньори да се опознаят с оглед на кръстоносния поход — обади се бурбонският херцог със сведущ вид.

Мил дьо Ноайе вдигна рамене. Много му подхождаше на тоя херцог, легендарен страхливец, да проповядва за кръстоносен поход!

Месир Мил се бе уморил да бди над делата на Франция под ръководството на монарх, когото всички единодушно намираха прекрасен, когото той с дългия си опит на сановник смяташе за неспособен. Човек се уморява да прави усилия в посока, която никой не одобрява, а Мил бе почнал кариерата си в бургундския двор и се питаше дали скоро няма да се върне там. По-добре беше да управлява мъдро едно херцогство, отколкото безумно едно кралство; а херцог Йод му бе направил предната вечер такова предложение. Той потърси с поглед херцога в схватката и го видя, че лежи на земята, съборен от Робер д’Артоа. Тогава Мил дьо Ноайе отново загледа с интерес турнира.

Докато слугите изправят херцог Йод, Робер слезе от коня и предложи на противника си пеша битка. С боздуган и шпага в ръце двете железни кули тръгнаха една срещу друга с малко несигурна стъпка, за да си нанасят удари. Мил следеше Робер д’Артоа, готов да го дисквалифицира при първата нередност. Но Робер спазваше правилата, не нападаше по-ниско от колана, удряше само с тъпата страна на меча. С боздугана си той удряше по шлема на бургундския херцог и смачка змея, с който бе украсен. И макар че боздуганът не тежеше повече от половин кило, черепът на другия сигурно бе тежко разтърсен, защото херцогът почна да се защищава лошо и шпагата му повече удряше по въздуха, отколкото по Робер. Искайки да се измъкне ловко, Йод Бургундски загуби ринновесие; Робер постави крак върху гърдите му и допря пърха на шпагата си там, където се завързва шлемът, херцогът поиска милост. Той се предаде и трябваше да напусне борбата. Робер накара да го качат отново на коня и мина гордо в галоп пред трибуните. Една възторжена дама откъсна ръкава си и Робер го улови с върха на копието.

— Тези дни монсеньор Робер би трябвало да не се перчи толкова — забеляза Мил дьо Ноайе.

— Ба — възрази Раул дьо Бриен, — кралят го покровителства.

— Докога? — отвърна Мил дьо Ноайе. — Госпожа Мао като че ли умря много бързо, а също и госпожа Жана Вдовицата. И после къде изчезна тази Беатрис д’Ирсон, тяхна придворна дама, която цялото й семейство напразно търси… Бургундският херцог ще постъпи мъдро, ако кара да опитват ястията му.

— Много сте променили чувствата си към Робер. Миналата година изглеждахте на негова страна.

— Защото миналата година не се бях занимавал още с неговите дела, по които току-що ръководих втората анкета.

— А! Ето че напада месир дьо Ено — каза конетабълът.

Жан дьо Ено, който помагаше на краля на Бохемия, се сражаваше лудо; нямаше знатен сеньор в партията на краля на Франция, който той да не предизвика. Още отсега се знаеше, че той ще получи трофея на победител.

Турнирът трая цял един час, след което съдиите заповядаха отново да свирят тръбите, да се отворят бариерите и да се строят отново редиците. Десетина рицари и оръженосци на Артоа обаче се правеха, че не са чули и пребиваха в един ъгъл на арената четирима бургундски сеньори. Робер не беше между тях, но сигурно той бе насърчил някои от привържениците си, тупаницата рискуваше да се превърне в клане. Крал Филип VI бе принуден да свали шлема си и с гола глава, за да го разпознаят, отиде за всеобщо възмущение да разтърве настървените.

Предшествувани от херолдите и тръбачите, двете групи образуваха отново шествие, за да излязат от арената. Виждаха се само смачкани брони, разкъсани туники, олющена боя, куци коне под разкъсани чулове. Двубоят има за резултат един умрял и няколко осакатени за цял живот. Освен месир Жан дьо Ено, на когото щеше да се даде наградата на кралицата, всички състезатели щяха да получат за спомен по един подарък — висока чаша от позлатено сребро, сребърна купа или паничка.

В палатките с вдигнати врати сеньорите се освобождаваха от снаряжението си, виждаха се пламтящи лица, одрани ръце от ставите на железните ръкавици, и отекли крака. В същото време се разменяха и коментари.

— Шлемът ми се изкриви още в началото и това ми пречеше…

— Ако сър дьо Куржан не се бе хвърлил да ви помогне щяхте да видите, приятелю!

— Херцог Йод не можа да устои дълго пред монсеньор Робер!

— А! Бреси се държа добре, признавам!

Смеейки се, гневейки се, едва дишайки от умора, рицарите се отправиха към баните в близкия хамбар. В готовите качета влизаха най-напред принцовете, после бароните, след това рицарите и накрая оръженосците. Между тях съществуваше тази приятелска и здрава близост, каквато създават физическите състезания, но се чувствуваха и някои трайни омрази.

Филип VI и Робер д’Артоа се бяха потопили в две съседни каци.

— Хубав турнир, хубав турнир — казваше Филип — Ах! Братко, трябва да говоря с тебе.

— Ваше величество, братко, готов съм да ви слушам.

Беше очевидно, че на Филип му тежеше много постъпката, която трябваше да направи. Но какъв по-добър момент би могъл да се намери, за да говори със своя братовчед, зет и приятел от детинство, от този, когато току-що се бяха състезавали рамо до рамо и когато виковете, които изпълваха хамбара, плесниците, с които рицарите се пляскаха по раменете, бълбукането на водата, парата, която се издигаше от бъчвите, изолираха напълно разговора им.

— Робер, процесът ти върви зле, защото писмата ти са фалшиви.

Робер извади от ведрото червената си коса и зачервените бузи.

— Не, братко, истински са!

Лицето на краля се опечали.

— Робер, заклевам те, не се инати по тоя погрешен път. За теб направих повече, отколкото можах, и то срещу мнението на семейството и съвета ми. Съгласих се да предам Артоа на бургундската херцогиня с уговорката, че имам пред вид твоите права в бъдеще. Наложих за управител Фери дьо Пикини, твой предан човек, предложих на херцогинята да откупиш Артоа, който да ти бъде предаден.

— Не е било нужно да се откупва Артоа, та то ми принадлежи!

Филип се разгневи от това упорито твърдоглавие. Той извика на камердинера си:

— Трусо! Моля още малко студена вода!

После продължи.

— Общините на Артоа не пожелаха да платят цената, за да сменят господаря си; какво можех аз?… Нареждането да започне тоя процес чака от един месец. От един месец отказвам да го подпиша, защото не искам брат ми да бъде изправен пред низки хора, които да хвърлят върху му кал, от която не съм сигурен, че ще може да се измие. Всеки може да сгреши, никой от нас не е вършил само похвални неща. Подкупили са или са заплатили свидетелите ти, твоят нотариус е проговорил, фалшификаторите са в затвора и са признали, че са написали писмата.

— Те са истински — повтори Робер.

Филип VI въздъхна. Колко усилия трябва да се направят, за да се спаси един човек въпреки него!

— Не казвам, Робер, че ти си наистина виновен в това. Не казвам, както твърдят, че ти си написал писмата. Донесли са ти ги, повярвал си, че са истински, бил си излъган…

В своята каца Робер стискаше челюсти.

— Може би даже — продължи Филип — моята сестра, твоята съпруга, те е излъгала. Понякога жените, мислейки, че ще ни услужат, вършат измамни неща! Измамата е тяхна втора природа. Гледай моята, която не се поколеба да ми открадне печата.

— Да, жените са измамни — каза Робер гневно. — Всичко това е машинация, направена от жена ти и снаха й, Бургундката. Не познавам долните хора, с чиито изтръгнати насила признания ме обвиняват!

— Искам също да вярвам, че е клевета — каза по-тихо Филип — това, което се говори за смъртта на леля ти.

— Тя обядва у тебе.

— Но дъщеря й не беше обядвала у мене, когато умря за два дена.

— Не бях единственият им неприятел, който си бяха спечелили с лошия си живот — каза Робер с престорено безгрижен тон.

Той излезе от кацата и поиска кърпи, за да се избърше. Филип направи същото. Те стояха един срещу друг, голи с порозовяла кожа и много космати. Слугите им чакаха на няколко крачки с официалните им дрехи в ръце.

— Робер, чакам отговора ти.

— Какъв отговор?

— Че се отказваш от Артоа, за да мога да потуша тая история.

— И за да можеш да си вземеш обратно думата, която ми даде преди да станеш крал, Ваше височество, братко мой. Забрави ли кой те качи на трона, кой присъедини към тебе перовете, кой ти даде скиптъра?

Филип дьо Валоа улови Робер за китките и гледайки го право в очите, промълви:

— Ако бях забравил, вярваш ли, че бих ти говорил в този момент, както ти говоря? За последен път, откажи се.

— Никога — отговори колосът, клатейки глава.

— Ти отказваш на краля?

— Да, Ваше величество, на краля, когото аз направих крал.

Филип отпусна пръсти.

— Тогава, ако ти не желаеш да спасиш своята чест на пер — каза той, — аз ще бдя да спася моята чест на крал!