Морис Дрюон
Лилията и лъвът (18)

III. КЪМ БЕСИЛКАТА ЗА ПРОСТОЛЮДИЕТО

Казват, че гарваните на Лондонската кула живеят дълго, повече от сто години. Същият огромен гарван, бдителен и коварен, който седем години по-рано се мъчеше да изкълве очите на затворника през решетките на малкото прозорче, се бе върнал на пост пред килията.

За да се подиграят ли с Мортимър, му бяха определили същата тъмница? Там, където бащата го бе държал затворен в продължение на седемнадесет месеца, на свой ред го бе затворил синът. Мортимър си казваше, че в неговия характер, в неговата личност нещо го подтиква да не търпи кралската власт. Така или иначе, един крал и той самият не можеха да съжителствуват в една и съща страна и трябваше един от двамата да изчезне. Той премахна един крал, друг крал щеше да премахне него. Голямо нещастие е да се родиш с душа на монарх, когато не си предопределен да царуваш.

Този път Мортимър нямаше нито надежда, нито желание да избяга. Струваше му се, че след Нотингам е вече мъртъв. За хора като него, у които гордостта стои над всичко друго и чиито високи амбиции са били за момент задоволени, падането е равностойно на смърт. Истинският Мортимър беше вече за вечни векове вписан в хрониките на Англия и килията на кулата пазеше само неговата плътска обвивка, на която й беше все едно.

Нещо странно, тази обвивка си беше възвърнала някои стари навици. Както когато се връщаш след двадесет години отсъствие в дома, където си живял като дете, и машинално, с някаква памет на мускулите натискаш с коляното вратата, която някога не се е поддавала, или стъпваш по средата на стълбата, за да избегнеш изтъркания ръб на стъпалото, по същия начин Мортимър повтаряше жестовете от предишното си задържане. Нощем той можеше да направи няколко стъпки до прозорчето, без да се удари в нещо. Още с влизането си бутна трикракото столче на старото му място; отново разпознаваше обичайните шумове, смяната на пазачите, камбаните на черквата Сент Питър и то без никакво напрягане на вниманието. Знаеше часа, в който му носят яденето. Храната беше малко по-добра, отколкото по времето на гнусния сержант Сигрейв.

Отказаха да му изпратят човек да го бръсне, защото първия път бръснарят Оугъл бе послужил на Мортимър като пратеник за организиране на бягството му. На бузите му бе пораснала брада от един месец. С изключение на тая подробност всичко бе еднакво, дори гарванът, който Мортимър наричаше някога „Едуард“, се преструваше, че спи, като от време на време отваряше кръглите си очи, преди да промуши голямата си човка през решетките.

А, да! Нещо липсваше: тъжните монолози на Чърк, стария лорд Мортимър ъф Чърк, легнал на дъската, която му служеше за легло… Сега Роджър Мортимър разбираше защо чичо му бе отказал някога да го последва в бягството му. Не от страх от риска, нито от телесна слабост: човек намира винаги достатъчно сили да тръгне по пътя, даже ако трябва да загине. Чувството, че животът му е свършен, бе задържало лорд Чърк и го накара да предпочете да чака края си върху този одър.

Смъртта нямаше да дойде по естествен път за Роджър Мортимър, който беше едва четиридесет и пет годишен. Той чувствуваше неясна тревога, когато гледаше към центъра на Грийн, където обикновено поставяха дръвника. Но човек свиква с наближаващата смърт. Затова помагат поредица простички мисли, които насочват към меланхолично примирение. Мортимър си казваше: лукавият гарван ще го надживее и ще се присмива над други затворници; плъховете също ще живеят, големите мокри плъхове, които нощем се изкачваха по тинестите брегове на Темза и пробягваха по камъните на крепостта: даже бълхата, която го хапе под ризата, ще скочи върху палача в деня на екзекуцията и ще продължи да живее. Всеки живот, който изчезва, оставя живота на другите недокоснат. Няма нищо по-банално от смъртта.

Понякога той мислеше за жена си лейди Джейн, но без носталгия, нито угризение. Той я бе държал много настрана от своята мощ, та едва ли биха имали основание да я преследват. Без съмнение ще й позволят да разполага със собствените си имоти. Неговите синове? Синовете му сигурно ще понесат последиците на омразата, която бе вдъхнал, но понеже имаше малко изгледи да станат някога толкова влиятелни и амбициозни като него, имаше ли значение, дали ще бъдат или не графове на Граничните области. Той е, или по-скоро той беше великият Мортимър. И той не изпитваше съжаление нито към жена си, нито към синовете си.

Кралицата?… Кралица Изабел ще умре един ден и от този момент нататък на земята нямаше да има човек, който да е познавал истинската му същност. Само мислите му за Изабел го свързваха още с живота. В действителност той умря в Нотингам, но споменът за любовта му продължаваше да живее, както косата продължава да расте, след като сърцето е престанало да бие. Само това щеше да отсече палачът, когато отделят тялото от главата; щяха да унищожат спомена за кралските ръце, които бяха прегръщали врата му.

Както всяка сутрин, Мортимър попита за датата. Беше 29 ноември. Парламентът навярно се е събрал и затворникът очакваше да се яви пред него. Познаваше подлостта на двете камари достатъчно, за да знае, че никой няма да го защити, напротив, лордовете и общините щяха да бързат да си отмъстят за ужаса, който им бе вдъхвал толкова дълго време.

Присъдата бе вече произнесена в спалнята в Нотингам. Нямаше да бъде подложен на нормална съдебна процедура, а само на необходимата привидност на съд, формалност, съвсем както при присъдите, за които той даваше заповед в миналото.

Един монарх на двадесет години, горящ от нетърпение да управлява, и млади лордове, нетърпеливи да получат кралското благоволение, имаха нужда, той да изчезне, за да бъдат сигурни във властта си.

„За тоя малък Едуард моята смърт е необходимото допълнение към коронясването му. А при това те няма да бъдат по-добри от мене, под техния закон народът няма да бъде по-задоволен, кой би могъл да успее там, където аз не успях?“

Какво поведение да държи по време на мнимото правосъдие? Да моли като граф Кент? Да изповяда вината си, да умолява, да предложи подчинение с боси крака и въже на шията, като изрази съжаление за грешките си? Трябва да имаш голямо желание да живееш, за да си наложиш комедията на падението! „Не съм извършил никаква грешка. Бях най-силният и останах такъв до мига, когато по-силни от мене ме свалят. Това е всичко.“

Тогава да ги обиди. Да застане още един път пред тоя парламент от овце и да им подхвърли: „Вдигнах оръжие срещу крал Едуард II. Милордове, кой от вас, които ме съдите днес, не даде помощ и пари за моето освобождение? Спасих кралица Изабел от смъртта, която фаворитите на мъжа й й готвеха, вдигнах войски, въоръжих флота, които ви отърваха от Диспенсърите, свалих от престола краля, когото мразехте и коронясах неговия син, който днес ме съди. Милордове, графове, барони и епископи и вие, господа от общините, кои от вас не ме хвалиха за всичко това и даже за любовта на кралицата към мене? Вие можете да ме укорявате само в едно, че действах вместо вас и сте готови да ме разкъсате, та чрез смъртта само на един да се забрави това, което бе дело на всички.“

Или пък да мълчи… Да отказва да отговаря при разпита, да отказва да се защищава, да не се мъчи ненужно да се оправдава. Да остави да вият кучетата, които не държи вече под камшика си. „Колко прав съм бил да ги подчинявам на страха!“

Шум от стъпки го изтръгна от тези мисли. „Моментът дойде“ — си каза той.

Вратата се отвори и се появиха въоръжени сержанти. Те се отстраниха, за да влезе братът на мъртвия граф Кент, граф Норфолк, маршал на Англия, последван от лорд-мера и лондонските шерифи, както и от много делегати на камарата на лордовете и на общините. Всички тези хора не можеха да се поберат в килията и много глави се блъскаха в тесния коридор.

— Милорд — каза граф Норфолк, — идвам по заповед на краля да ви прочета присъдата, произнесена завчера срещу вас от парламента.

Присъствуващите с учудване забелязаха, че при това съобщение Мортимър се усмихна. Усмивка спокойна, презрителна, отправена не към тях, а към него самия. Присъдата бе произнесена вече преди два дни без явяване в съда, без разпит, без защита, а само миг преди това той се безпокоеше как да се държи пред обвинителите си; празна грижа! Даваха му последен урок: могло е в миналото, значи, да не се затруднява от никакви юридически формалности за Диспенсърите, за граф д’Арундел, за граф Кент.

Придворният съдебен следовател почна да чете присъдата.

— Като се има пред вид, че бе заповядано от парламента, заседавал в Лондон веднага след коронясването на нашия господар, краля, кралският съвет да се състои от пет епископи, двама графове и петима барони, че нищо не би могло да се реши в тяхно отсъствие и че споменатият Роджър Мортимър, без да уважава волята на парламента, си присвои управлението и администрацията на кралството, размествайки и поставяйки по своя воля служителите от кралския дом и от цялото кралство, за да вкара своите собствени приятели за своя угода…

Прав, облегнат на стената с ръка върху една от решетките на прозорчето, Роджър Мортимър гледаше Грийн и изглежда, че не се интересуваше от четенето.

— Като се има пред вид, че бащата на нашия крал бе отведен в замъка Кенилуърт по заповед на перовете на кралството, за да живее там и да бъде третиран според кралския си сан, гореказаният Роджър заповяда да му се отказва всичко, което поиска и го премести в замъка Бъркли, където накрая по заповед на споменатия Роджър той бе предателски и позорно убит.

— Махай се, злобна птицо — извика Мортимър за изненада на присъствуващите, защото лукавият гарван го бе клъвнал с човката по опакото на ръката.

— Като се има пред вид, че макар да бе забранено по заповед на краля и подпечатано с големия печат да се прониква с оръжие в залата за разисквания на парламента, заседаващ в Сализбъри и това под страх да се счита за престъпление срещу краля, казаният Роджър и неговата въоръжена свита все пак влязоха, като нарушиха кралската заповед…

Списъкът на обвинението се удължаваше безкрайно. Упрекваха Мортимър за военната експедиция срещу граф Ланкастър; за шпионите, поставени при младия суверен, които го бяха принудили „да се държи по-скоро като затворник, отколкото като крал“; за заграбване на обширни земи, принадлежащи на короната; за подкуп; за лишаване от права на много барони; за скроения тайно план да накарат граф Кент да повярва, че кралят е все още жив, „което подтиква казания граф да провери фактите с най-честни и най-законни средства“; за узурпиране на кралската власт с цел да призове графа пред парламента и да го прати на смърт; за обсебване на суми, предназначени за финансиране на войната в Гаскония, както и на тридесет хиляди сребърни марки, пари, внесени от шотландците по изпълнение на мирния договор; за посегателство над кралското съкровище така, че кралят не бе повече в състояние да поддържа своя ранг. Обвиняваха още Мортимър, че е станал причина за раздора между бащата на краля и кралицата и че е отговорен за факта, че кралицата не се върна при своя господар, за да сподели леглото му, което бе голямо безчестие за краля и цялото кралство; и накрая „че е опозорил кралицата, като се е показвал като неин явен и признат любовник“.

Мортимър, вперил очи в тавана, галеше брадата си и се усмихваше отново; четяха цялата негова история и под тази странна форма тя щеше да влезе в архивите на кралството за вечни времена.

— Ето защо кралят се обърна към графовете, бароните и други лица, за да произнесат справедлива присъда срещу споменатия Роджър Мортимър. И членовете на парламента, след като се съвещаваха, заявиха, че всички изброени улики са уважителни, известни, познати на целия народ и особено членът, засягащ смъртта на краля в замъка Бъркли. Ето защо те решиха споменатият Роджър, изменник и неприятел на краля и кралството, да бъде сложен на решетка и обесен…

Мортимър потрепна леко. Значи, няма да бъде дръвникът? Докрая все нещо непредвидено.

— и също, че присъдата не може да се обжалва, така както казаният Мортимър сам някога бе решил процесите на двамата Диспенсъри и на покойния лорд Едмонд, граф Кент и чичо на краля.

Писарят бе свършил и навиваше листата. Граф Норфолк, брат на граф Кент, гледаше Мортимър в очите. Каква бе заслугата на този човек, който бе кротувал през последните месеци, за да се яви сега с вид на отмъстител и съдник? Поради неговия поглед на Мортимър му се прииска да говори… О! Кратко, само за да каже на графа-маршал и чрез него на краля, на съветниците, на лордовете, на общините, на духовенството, на целия народ:

— Когато в кралство Англия се яви мъж, способен да извърши тези деяния, които току-що изброихте, вие отново ще му се подчините, точно както се подчинихте на мен, но не вярвам да се роди скоро. Но време е да свършваме. Сега ли ще ме отведете?

Той сякаш отново даваше заповеди и командуваше собствената си екзекуция.

— Да, лорде — каза граф Норфолк, — сега. Ще ви отведем към бесилката на простолюдието^[1].

Бесилото на простолюдието, бесилото на крадците, бандитите, фалшификаторите, продавачите на момичета, бесилото на развратниците.

— Добре тогава! — каза Мортимър.

— Но най-напред трябва да ви съблекат за влаченето.

— Много добре, съблечете ме.

Съблякоха му дрехите, като му оставиха само парче платно около кръста. Той излезе така, гол под ръмящия ноемврийски ден между топло облечените си пазачи. Високото мускулесто тяло образуваше светло петно сред тъмните роби на шерифите и железните брони на охраната.

Решетката беше направена от грапави летви върху нещо като шейна и закачена за впрегнат кон.

Мортимър изгледа с презрителна усмивка това съоръжение. Колко грижи, колко прилежание, за да го унижат! Той легна сам и вързаха китките и глезените му за дървените пръчки. После конят тръгна и решетката почна да се плъзга първо леко по тревата на Грийн, после стържейки чакъла и камъните по пътя.

Маршалът на Англия, лорд-мерът, делегатите на парламента, комендантът на кулата вървяха отзад. Охрана от войници, с копия на рамо, правеше път и пазеше процесията.

Шествието излезе от крепостта през Вратата на предателите, където чакаше любопитна, бурна, жестока тълпа, струпана по протежение на пътя.

След като си наблюдавал тълпите, яхнал коня или от естрада, прави странно впечатление да ги гледаш внезапно от нивото на земята, да забелязваш всички тези възбудени лица, тези уста, разкривени от викане, хилядите отворени ноздри. Наблюдавани така, мъжете имат наистина грозни лица, жените също смешни и зли лица, ужасни муцуни на паплач, които не си налагал достатъчно, когато си бил прав! И ако не беше слабият дъжд, който падаше върху очите му, Мортимър, разтърсван и друскан вурху решетката, щеше по-добре да вижда тези лица, изкривени от омраза.

Нещо лигаво и мокро докосна бузата му и потече по брадата; Мортимър разбра, че е храчка. А после остра, пронизваща болка го прободе целия; подла ръка бе хвърлила камък ниско върху корема му. Ако не бяха копиеносците, тълпата, опиянена от собствените си викове, щеше да го разкъса на място.

Той, който преди шест години по всички пътища на Англия чуваше само приветствени възгласи, сега се придвижваше под звучен свод от ругатни и проклятия. Тълпите имат два гласа, един за омраза, а друг за радост; цяло чудо е, че толкова гърла, ревящи заедно, могат да произведат два толкова различни крясъка.

И внезапно настъпи тишина. Бяха ли вече стигнали до бесилото? Не, бяха влезли в Уестминстьр и прекарваха бавно решетката под прозорците, където се трупаха членовете на парламента. Те мълчаливо съзерцаваха, влачен като цепеница, мъжа, който месеци наред ги бе прегъвал под волята си.

Мортимър, с очи замъглени от дъжда, търсеше един поглед. Може би като връх на жестокостта бяха принудили кралица Изабел да присъствува на мъчението му? Не я забеляза.

После шествието се отправи към Вратата на предателите. Когато стигнаха до бесилото на простолюдието, развързаха осъдения и набързо го изповядаха. За последен път от ешафода Мортимър бе пак над тълпата. Не страда дълго, защото въжето на палача, повдигайки го рязко, пречупи прешлените му.

Кралица Изабел този ден се намираше в Уиндзор, където бавно се съвземаше, след като бе загубила в едно и също време и любовника си и детето, което чакаше от него.

Крал Едуард съобщи на майка си, че ще дойде да прекара с нея коледните празници.