Морис Дрюон
Лилията и лъвът (14)

VIII. ЗАВРЪЩАНЕ В МОБЮИСОН

Случва се така, че дълго време замислен заговор се проваля още от началото поради недомислие.

Робер осъзна внезапно, че катапултите, които бе така добре разположил, можеха да се разпукат чисто и просто в момента на стрелбата по негова грешка, само защото той не бе помислил за главния механизъм.

Той бе удостоверил пред краля, своя шурей, и се бе заклил върху светото писание, че притежава документите за наследството; бе накарал да изготвят писма по възможност най-подобни на изчезналите документи; бе събрал многобройни свидетелски показания, за да подкрепи достоверността на тези книжа. И така всички основания като че ли бяха налице, за да бъдат приети доказателствата му без разискване.

Но имаше едно лице, което знаеше несъмнено, че всички актове са фалшиви: Мао д’Артоа, защото тя бе изгорила истинските актове: най-напред тези от парижките регистри, откраднати двадесет години по-рано благодарение на угодничеството на антуража на Филип Хубави, и после, съвсем скоро, копията, намерени в касетката на Тиери д’Ирсон.

Ако един фалшив документ може да мине за автентичен пред хора благосклонно разположени и които никога не са виждали оригиналите, това съвсем не е така за този, който е предупреден за фалшификацията.

Без съмнение Мао нямаше да заяви: „Тези документи са лъжливи, защото аз хвърлих в огъня истинските“, но поне тя знае, че те са измамнически, ще тури всичко в действие, за да докаже това; в това може да не се съмняваме! Арестуването на помощничките на Жана Дивион потвърждава убедително това. Прекалено много хора вече бяха участвали във фабрикуването, та все щеше да се намери някой, способен да издаде било от страх, било подмамен от печалба.

Ако се промъкне грешка като това нещастно „1322“ вместо „1302“ в писмото, четено в Рьойи, Мао сигурно щеше да я открие. Печатите може да изглеждат съвършени, но Мао щеше да изиска подробно повторно изследване. А на всичко отгоре покойният граф Робер II имаше като всички князе навика да съобщава в своите официални актове името на писаря, който ги е писал. Очевидно при фалшивите писма това нарочно не бе уточнено. Такъв пропуск върху един документ можеше да мине, но върху четирите, които щяха да представят? Нищо по-лесно за Мао от това да накара да отворят регистрите на Артоа: „Сравнете — щеше да каже тя — и между всички писма, подпечатани от баща ми, потърсете ръката на някой от неговите писари, която да напомня на тези писания.“

От всичко това Робер бе дошъл до заключението, че тези документи, които за него имаха стойност на истински, могат да бъдат използвани само когато лицето, което бе унищожило оригиналите, изчезне самото то. Или, другояче казано, той щеше да спечели процеса само при условие че Мао е мъртва. Това вече не бе пожелание, а необходимост.

— Ако Мао умре — каза той един ден на Беатрис замислено с ръце под главата и като гледаше към тавана на къщата Бонфий, — да, ако тя умре, бих могъл да те вкарам в моя палат като придворна дама на жена ми. Понеже ще получа наследството на Артоа, всички ще разберат, ако взема и някои от хората на леля си. Така ще мога да те имам винаги при себе си.

Стръвта бе голяма, но бе хвърлена към риба с отворена уста.

Беатрис не лелееше по-сладка надежда. Тя се виждаше настанена в дома на Робер. Ще крои интриги, ще бъде най-напред тайна метреса, а после призната, защото това са неща, които с времето се уреждат… И кой знае?… Госпожа дьо Бомон като всяко човешко същество не е вечна. Наистина тя беше седем години по-млада от Беатрис и се радваше на здраве, което изглеждаше отлично, но какъв триумф е точно това, по-стара жена да измести по-младата. Дали някаква добре направена магия не би могла след няколко години да превърне Робер във вдовец? Любовта премахва всички спирачки на разума, всяка граница на въображението. Имаше моменти, когато Беатрис се виждаше графиня д’Артоа с наметка на съпруга на пер.

Ако кралят умре, както това също може да се случи, и Робер стане регент? Във всяка епоха е имало жени, родени в низините, които се издигат до първия ранг благодарение на желанието, което пораждат у владетеля и защото имат изящно тяло и умна глава, които им дават по силата на естественото право преднина пред всички други. А според романите на менестрелите всички императрици от Рим и Константинопол не са били родени по стъпалата на трона. В обществото на властелините на тоя свят една жена се издига най-бързо в легнало положение.

Преди да се предаде, Беатрис използва всичкото необходимо време, за да си осигури власт над този, който искаше да я хване. За да я убеди, Робер трябваше да се обвърже доста много, да й потвърди десетки пъти, че ще влезе в двореца Артоа, както и на какви титли и предимства ще се радва и каква земя ще й бъде дадена. Чак тогава може би тя би посочила магьосник, който да изработи восъчна фигура, да я промуши с шиш, да произнесе необходимите заклинания, за да навреди на Мао. Но Беатрис все още се преструваше, че се колебае, че има скрупули, нима Мао не беше нейна благодетелка и на цялото семейство Ирсон.

Скоро на гърдите на Беатрис заблестяха златни брошки и закопчалки със скъпоценни камъни. Робер се учеше на галантни обноски. Като галеше с ръка бижуто, което току-що бе получила, Беатрис казваше, че ако искаме магията да успее, най-сигурно и най-бързо средство е да се вземе дете на по-малко от пет години, да му се даде бяла нафора и след това да се отреже главата на детето, да се изцеди кръвта върху черна нафора и после чрез някаква хитрост да се накара тоя, когото искаме да омагьосаме, да я изяде. Толкова трудно ли беше да се намери дете на по-малко от пет години? Колко бедни семейства, натоварени с дечурлига, биха се съгласили да продадат едно от тях!

Робер се мръщеше, прекалено много усложнения за несигурен резултат. Той предпочиташе добра отрова, даваме я и тя си знае работата.

Заради преданост към тоя дявол, когото обожаваше, заради нетърпение да живее близо до него в палата Артоа, заради надеждата да го вижда много пъти на ден, Беатрис най-после изглежда, че склони. За него тя би била готова на всичко… тя вече от една седмица си бе доставила толкова бял арсеник, че би могла да изтрови целия квартал, когато Робер повярва, че я побеждава, като я накара да приеме 50 ливри, за да го купи.

Сега трябваше да се изчака сгоден случай. Беатрис обясняваше на Робер, че Мао е заобиколена от лекари, които се втурват при нея при най-малкото неразположение. Кухните бяха надзиравани, виночерпците — бдителни. Начинанието не бе никак лесно.

После внезапно Робер промени намерението си. Той бе имал дълъг разговор с краля. Филип VI, прегледал доклада на комисарите, които бяха така добре работили под ръководството на тъжителя, и убеден повече от всякога в правото на своя шурей, искаше всячески да му услужи. За да избегне един процес с толкова сигурно заключение, но чийто отглас щеше да бъде неприятен за двдра и цялото кралство, той бе решил да повика Мао и да я убеди да се откаже от Артоа.

— Тя няма никога да приеме това — каза Беатрис — и ти знаеш, не по-зле от мен, монсеньор.

— Все пак да опитаме. Ако кралят успее да я вразуми, това няма ли да бъде най-добрият изход?

— Не, най-добрият изход е отровата.

Защото едно възможно уреждане на въпроса по приятелски никак не услужваше на интересите на Беатрис; влизането й в двореца Артоа се отдалечаваше. И Беатрис ще трябва да остане придворна дама на графинята до нейната кончина. Господ знае кога! Тя искаше сега да ускори нещата; спънките, трудностите, посочвани от нея, не я плашеха вече. Благоприятен случай? Ами че тя имаше няколко всеки ден, било когато носи на графиня Мао отвара от билки или лекарства…

— Но щом кралят я кани след три дни в Мобюисон? — настояваше Робер.

Двамата любовници се споразумяха така: ако Мао приеме предложението на краля да се откаже от Артоа, щяха да й подарят живота, а ако откаже, в същия тоя ден Беатрис ще й даде отровата. Какъв по-добър случай биха могли да имат? Мао, обхваната от болки на ставане от кралската трапеза! Кой би се осмелил да заподозре краля, че е накарал да я убият или даже някой да заподозре, би ли се осмелил да го каже?

Филип VI предложи на Робер да присъствува на помирителната среща, но Робер отказа.

— Ваше величество, братко мой, вашите думи ще бъдат по-убедителни, ако аз не съм там. Мао ме мрази много и моето присъствие рискува по-скоро да я заинати, отколкото да я поощри да се подчини.

Той сериозно мислеше така, а, от друга страна, искаше чрез отсъствието си да се измъкне от евентуално обвинение.

Три дни по-късно, на двадесет и трети октомври, графиня Мао, друсана от голямата си позлатена носилка, украсена с герба на Артоа, вървеше по пътя към Понтоаз. Единственото й живо дете, кралица Жана, вдовица на Филип Дългия, пътуваше с нея, Беатрис седеше върху бродирана табуретка срещу своята господарка.

— Госпожо, какво мислите, че ще ви предложи кралят — питише Беатрис. — Ако се касае за помирение, позволете ми ди ви дам един съвет… откажете. Много наскоро ще ви дам чудесни доказателства срещу монсеньор Робер. Дивион е готова този път да ни даде възможност да го разобличим.

— Защо не я доведеш тая Дивион, с която си толкова близка, а аз не я виждам никога — каза Мао.

— Това е невъзможно… тя се бои за живота си. Ако монсеньор Робер научи това, на следващата сутрин тя няма да чуе литургията. Тя ме посещава само нощем в къщата Бонфий и винаги придружена с няколко слуги, които я пазят. Откажете твърдо, госпожо, откажете!

Жана Вдовицата, в бяла рокля, гледаше как бяга пейзажът и мълчеше. Едва когато в далечината се появиха острите покриви на Мобюисон отвъд рижите гори, тя отвори уста и каза:

— Спомняте ли си, майко, преди петнадесет години…

Преди петнадесет години по същия тоя път, облечена в шаячена рокля и с обръсната глава, тя крещеше, че е невинна, в каруцата, която я водеше към Дурдан. Друга черна каруца отвеждаше сестра й Бланш и братовчедка й Маргьорит Бургундска към замъка Гайяр. Петнадесет години!

Тя бе помилвана, бе спечелила отново нежността на своя съпруг. Маргьорит бе мъртва. Луи Х бе мъртъв. Никога Жана не бе задавала въпроси на Мао за обстоятелствата, при които бе изчезнал Луи Вироглавия и малкият Жан I. И Филип Дългия бе станал крал само за шест години, а после и той умря. На Жана й се струваше, че е живяла три различни живота; първият свърши далече в миналото с жестокия ден в Мобюисон, през втория бе коронясана кралица на Франция в Реймс до Филип, а после, през последния си живот, тя стана вдовицата, заобиколена с почести, но отдалечена от властта и седнала в този момент в голямата носилка. Три живота и странното впечатление, че е била три различни лица, които с мъка се съгласуваха. Тя чувствуваше, че съществува още само от присъствието на величествената й властна майка, която винаги бе господствувала над нея и с която още от детството си се боеше да заговори.

Мао също си спомняше.

— И все заради този проклет Робер — каза тя. — Той именно нагласи всичко с онази кучка Изабел, чиито работи, казват, не вървели добре сега, както и тези на Мортимър, любовника й. Един ден те всички ще бъдат наказани!

Всяка от трите жени продължаваше своите мисли.

— Сега имам коса… но имам и бръчки — прошепна овдовялата кралица.

— Ти ще имаш Артоа, дъще — каза Мао, като постави ръката си върху нейното коляно.

Беатрис съзерцаваше полето и се усмихваше на облаците.

Филип VI прие Мао любезно, но с известна надменност и говори, както подобава на крал. Той искал да има мир между големите барони. Перовете, опора на короната, не трябвало да данат пример на раздори, нито да дават повод за явно безчестие.

— Не желая да съдя това, което е било извършено при моите предшественици — каза Филип, като че ли покриваше със снизхождение старите деяния на Мао, — искам да постановя съобразно сегашното състояние на нещата. Моите пълномощници завършиха работата си, свидетелските показания не са благоприятни за вас, братовчедке, не мога да скрия това. Робер ще представи своите документи.

— Подкупени свидетели и работа на фалшификатори — измърмори Мао.

Обядваха в голямата зала, където някога Филип Хубави беше осъдил трите си снахи. „Всички мислят сигурно за това“ си казваше кралица Жана Вдовицата и това й пресече апетита. Впрочем с изключение на майка й и самата нея никой не мислеше вече за това далечно събитие, всички свидетели на което бяха изчезнали. След малко, може би накрая на обеда, някой стар оръженосец щеше да каже на своя събрат:

— Спомняте ли си, месир, бяхме тук, когато госпожа Жана се качи в каруцата и ето я, че се връща като вдовствуваща кралица.

И споменът, едва събуден, щеше да изчезне. Общо заблуждение за всички хора е мисълта, че другите отдават на тяхната личност толкова голямо значение, колкото самите те, освен ако са заинтересовани, да си спомнят. Другите забравят бързо какво ни се е случило. И даже ако не са забравили, техният спомен не придобива значението, което ние си въобразяваме.

На друго място може би Мао би се показала по-податлива към предложенията на Филип VI. Монархът, който желаеше да бъде помирител, търсеше споразумение. Но тъй като Мао бе в Мобюисон и тъй като цялата й омраза се бе съживила отново, тя не беше в настроение да отстъпи. Тя щеше да накара да осъдят Робер като фалшификатор. Щеше да докаже, че е клетвопрестъпник. Такава беше единствената й мисъл.

Принудена да си мери думите, тя ядеше извънредно много, без мярка, поглъщаше всичко, което й слагаха в чинията, и изпразваше високата чаша веднага щом я напълнеха. Лицето й почервеня колкото от ярост, толкова и от виното. Та кралят не я ли караше да отстъпи драговолно своето графство на Робер, който се задължаваше да брои на своята леля четиридесет хиляди ливри годишно?

— Наемам се да получа за това одобрението на вашия племенник — казваше Филип.

Мао помисли: „Ако Робер е стигнал дотам да ми предлага това чрез своя шурей, това означава, че не е много сигурен в документите си и предпочита по-скоро да плаща рента от четиридесет хиляди ливри годишно, отколкото да покаже фалшивите си книжа!“

— Отказвам, ваше величество, братовчеде мой — каза тя. — да се ощетя по този начин и тъй като Артоа ми принадлежи, ще го запазя благодарение на справедливостта ви.

— Филип VI я погледна над своя голям нос. Този упорит отказ бе може би продиктуван от нейната гордост или от страха, че ако отстъпи, ще потвърди обвиненията. Филип предложи друго решение: Мао да запази своето графство, своите титли и права, перската си диадема, докато е жива и утвърди пред краля чрез акт, ратифициран от перовете, своя племенник като наследник на Артоа. Честно казано тя нямаше никакво основание да се противопоставя на такава спогодба: нейният единствен син й бе отнет рано от бога, дъщеря й, тук присъствуваща, беше собственица на имот, завещан й от краля, внучките й омъжени, едната в Бургундия, другата във Фландрия, третата във Виеноа. Мао можеше ли да желае нещо повече? Колкото до Артоа, то ще се падне на естествения наследник по рождение.

— Защото ако вашият брат, граф Филип, не беше починал преди баща ви, можете ли да отречете, братовчедке, че племенникът ви днес щеше да бъде притежател на графството? Така и двамата излизате с чест от спора, който ви противопоставя, и то чрез справедливо уреждане.

Мао стисна челюстите си и тръсна глава в знак на несъгласие.

Тогава Филип прояви известно раздразнение и накара да избързат със сервирането. Щом Мао постъпва така, шом тя го оскърбява, като отблъсва неговото посредничество, нека отиде на съд по своя воля!

— Не ви предлагам да се настаните тук, братовчедке, — й каза той, след като си изми ръцете. — Не мисля, че престоят в моя двор ви е приятен.

Това вече беше немилост и то ясно изразена. Преди да тръгне на път, Мао отиде да поплаче на гроба на дъщеря си Бланш в черквата на абатството. Тя самата бе изразила волята си да бъде погребана там.

— А! Мобюисон — каза тя, — това място не ни е донесло щастие. Тук е добре само да спиш мъртъв.

По целия път на връщане тя не престана да излива гнева си.

— Чухте ли го тоя голям глупак, когото лошата съдба ни даде за крал? Да се отрека от Артоа току-така, само за да му угодя! Да определя за свой наследник тоя вонящ дебелак Робер! По-скоро ръката ми ще изсъхне, отколкото да подпиша това! Отдавна трябва да са ортаци в мошеничествата и да си дължат много един на друг… И като си помисля, че без мен, ако не бях така добре разчистила някога пътя към трона…

— Майко — прошепна тихо Жана Вдовицата.

Жана би посъветвала майка си да приеме предложението на краля, ако се бе осмелила да изрази мислите си, ако не се боеше да получи груб отказ. Но това не би послужило за нищо.

— Никога — повтаряше Мао, — те никога няма да получат това от мен.

Без да знае, тя подписа смъртната си присъда и изпълнителят бе срещу нея в носилката и я гледаше през черните си мигли.

— Беатрис, помогни ми да отпусна корсета си — каза внезапно Мао, — коремът ми се подува.

Гневът бе разстроил храносмилането й. Наложи се да спрат носилката, за да може госпожа Мао да се облекчи в най-близката нива.

— Госпожо, тази вечер ще ви дам дюлена каша.

Същата вечер, като пристигна в Париж, в двореца на улица Моконсей, Мао чувствуваше стомаха си още разбъркан, но й беше по-добре. Тя хапна малко и си легна.