Морис Дрюон
Лилията и лъвът (13)

VII. ДОМЪТ БОНФИЙ

Приживе епископ Тиери д’Ирсон притежаваше на улица Моконсей в Париж един частен дворец, долепен до двореца на графиня д’Артоа. Той го бе уголемил, като купи къщата на един свой съсед на име Жулиен Бонфий. Беатрис предложи на Робер д’Артоа именно тази къща, получена в наследство, за убежище на любовните им срещи.

Перспективата да се позабавлява с придворна на Мао, досам двореца на Мао, в къща, платена с парите на Мао, известна при това под името Бонфий, задоволяваше напълно вродената склонност на Робер към шегобийство. Съдбата ни поднася понякога подобни развлечения…

И все пак отначало Робер си го позволяваше изключително предпазливо. Макар самият той да бе собственик на дворец на същата улица, в който не живееше, но отиваше от време на време, той предпочиташе да отива в дома Бонфий само когато се стъмнеше. В тези квартали близо до Сена, чиито тесни улици бяха задръстени от многолюдна, бавно придвижваща се тълпа, благородник като Робер д’Артоа, който лесно се разпознаваше по ръста си и при това бе придружен от щитоносци, не можеше да мине незабелязано. Затова Робер очакваше да се мръкне. Винаги караше Жийе дьо Нел и трима свои служители, избрани измежду най-дискретните и най-яките, да идват с него. Жийе бе мозъкът на охраната му, а тримата лакеи с юмруци на убийци заставаха при изходите на дома Бонфий, без ливрея, като обикновени зяпльовци.

По време на първите им срещи Робер отказваше да пие подсладеното вино, което му предлагаше Беатрис. „Госпожичката преспокойно може да е натоварена да ме отрови“ — казваше си той. Със съжаление сваляше надризницата си, подплатена с тънка желязна броня, и докато се забавляваше, не сваляше поглед от сандъка, върху който оставяше камата си.

Проявата на подобни опасения забавляваше Беатрис. Значи тя, дребна буржоазка от Артоа, неомъжена, преминала тридесетте години и която се бе търкаляла в леглото на кого ли не, можеше да вдъхва страх на такъв колос и при това толкова могъщ пер на Франция?

За Беатрис много повече отколкото за Робер това приключение притежаваше парливата сладост на перверзността. В къщата на чичо си — владиката! И със смъртния враг на госпожа Мао, на която тя трябваше да разказва все нови измислици, за да извини отсъствието си… Жана Дивион бил костелив орех… Тя нямаше да отстъпи изведнъж и щеше да бъде чиста лудост да й брои сума пари, срещу което тя може би ще й продаде някаква голяма измишльотина… Не, трябваше да я вижда често, да й изтръгва малко по малко намеренията на монсеньор Робер, да я накара да издаде името на услужливите свидетели, а после да провери думите й, да намери сеньор Жувини в Лувъра или Мишле Геру, прислужника на нотариуса Тесон. А всичко това изискваше труд, време, пари. Би трябвало, госпожо, да дадем парче плат на този писар за жена му; така ще развържем езика му… Ще ми дадете ли няколко ливри?

И какво удоволствие да гледа в очите госпожа Мао, да й се усмихва и да си мисли: „Преди по-малко от дванадесет часа аз се предлагах на месир вашия внук, както майка ме е родила.“

Като виждаше с какво усърдие я обслужва нейната придворна, Мао я ругаеше по-малко, показваше й отново своята обич и не й скъпеше благоволението си. За Беатрис да мами Мао, като в същото време се старае да завладее Робер, бе двойна наслада. Защото да прекараш един час в леглото с един мъж не означава още, че си го завладяла, както когато си господар на див звяр само защото си го купил и го гледаш през решетките на клетката му.

Притежанието не означава власт.

Ставаш истински господар на хищника само когато така си го дресирал, че той ляга в краката ти, като чуе твоя глас скрива ноктите си и погледът ти замества за него клетката.

Недоверието на Робер бе за Беатрис като нокти, които трябваше да изпили. През цялата си кариера на ловджийка не бе имала никога случая да улови толкова едър дивеч, при това с пословична репутация на жестокост. Тя изпита първата си победа в деня, когато Робер се съгласи да приеме от ръката й чаша вино. „Можех да туря и отрова и той щеше да я изпие…“

А когато един път той заспа, както говедарят от приказките, тя почувствува истински триумф. Колосът имаше на врата си ясен белег там, където се закопчаваше дрехата или бронята; обгорелият цвят на лицето му, брулено от чистия въздух, свършваше внезапно на това място и под него почваше бялата кожа, изпъстрена с лунички и обрасла на раменете с рижи косми като четина на прасе. Тази линия се струваше на Беатрис, като да е нарочно начертана за острието на секира или кама.

Бакърените му коси, обикновено навити на руло върху бузите му, се бяха отметнали назад и откриваха малко ухо, деликатно оформено, детинско, затрогващо. „Човек би могъл, мислеше Беатрис, да вкара в това ухо желязо чак до мозъка.“

След няколко минути Робер се събуди внезапно неспокоен.

— Е добре, монсеньор, както виждаш не съм те убила.

Смехът разкриваше тъмночервените й венци.

Като че ли за да й благодари, той започна с нова сила любовната игра. Трябваше да признае, че тя го подпомагаше добре, изобретателна, находчива, без да се щади, нито да се мръщи, викаща от наслада. Робер, който бе повдигал всякакви фусти, копринени, ленени или конопени, и се смяташе за истински майстор в разврата, трябваше да признае, че тук имаше работа с по-силен партньор.

— Ако на магьосническото сборище си научила всички тези фокуси, миличка моя — й казваше той, — би трябвало да пращаме там повече девойки!

Защото Беатрис често му говореше за магьосничество^[1] и за дявола. Тази мома, наглед мудна и мекушава, с вълнуваща пододка и провлечен говор, разкриваше истинската си необузданост в леглото, така както нейният говор ставаше бърз и оживен само когато ставаше дума за демони и магьосничество.

— Защо никога не си се омъжвала? — я питаше Робер. — Съпрузи не ще да са ти липсвали и особено ако си им дала този предвкус на брака.

— Защото сватбите стават в черквите, а черквата ми е неприятна.

Коленичила върху леглото, с ръце над коленете, със сенки в гънките на корема и широко отворени очи Беатрис казваше:

— Разбираш ли, монсеньор, поповете и папите от Рим и Авиньон не проповядват истината. Няма само един бог. Има двама: богът на светлината и богът на мрака, владетелят на доброто и владетелят на злото. Преди създаването на света народът на мрака се бунтувал срещу народа на светлината и васалите на злото, за да могат истински да съществуват, понеже злото е небитие и смърт, погълнали част от елементите на доброто. И понеже у тях са били двете сили на доброто и на злото, те са могли да създадат света и хората, а в тях са се смесили и са във вечна борба двете начала и злото управлява, защото е елементът на първородените. Че има два елемента, се вижда добре, защото съществуват мъжът и жената, направени като тебе и като мене по различен начин — продължи тя с алчна усмивка. — И злото гъделичка нашите утроби и ги кара да се свързват. И така, хората, у които злото е по-силно от доброто, трябва да почитат сатаната и да сключат договор с него, за да бъдат щастливи и да преуспяват в делата си и да не правят нищо за господаря на доброто, който е техен противник.

Тази странна философия намирисваше на сяра, в нея се чувствуваха неасимилирани веяния от манихейство, нечисти елементи от доктрината на катарите, зле предадени и зле разбрани, но тя имаше повече привърженици, отколкото смятаха властващите. Беатрис не беше изолиран случай, но за Робер, чийто ум никога не бе докосвал тоя род проблеми, те разтваряха дверите на един мистериозен свят. Да чува подобни разсъждения от устата на една жена го изпълваше със смущение.

— Ти имаш повече мозък, отколкото мислех. От кого си научила всичко това?

— От бивши тамплиери — отговори тя.

— А! Тамплиерите! Наистина те знаеха много неща.

— Вие ги унищожихте.

— Не аз, не аз! — извика Робер, — Филип Хубави и Ангеран, приятелите на Мао. Но Шарл дьо Валоа и аз самият бяхме против тяхното унищожение.

— Те останаха силни чрез магията; всички злини, сполетели царството оттогава, дойдоха поради договора, който тамплиерите сключиха със сатаната, защото папата ги бе осъдил.

— Нещастията на кралството, нещастията на кралството… — казваше Робер, без да е убеден. — Някои от тях не са ли по-скоро дело на моята леля, отколкото на дявола? Защото тя изпрати на оня свят братовчеда ни Вироглавия, а после и сина му. Ти не си ли помогнала малко за това?

Той често задаваше този въпрос, но Беатрис се измъкваше. Тя или се усмихваше неопределено, като че ли не е чула, или отговаряше уклончиво.

— Мао не знае, не знае, че съм сключила договор с дявола. Иначе би ме изгонила сигурно.

И тя отново бързо подхващаше своите любими приказки за литургия без причастие, противоположност и отрицание на християнската литургия, която трябва да се отслужва в полунощ, в подземие и за предпочитане близо до гробищата. Идолът има глава с две лица; служат си с черни нафори, които се освещават, като се произнесе три пъти името на Велзевул. Ако свещенослужителят можеше да бъде свещеник-ренегат или хвърлил расото калугер, щеше да бъде по-добре.

— Господ от висините е фалирал. Той обещава щастие, а дава само нещастия на хората, които му служат. Трябва да се подчиняваме на долния бог. Ето, монсеньор, ако искаш документите за твоя процес да бъдат подкрепени от дявола, промуши ги с нагорещено желязо в ъгъла на листа, за да остане дупка с малко изгоряло. Или пък изцапай страницата с петно мастило във форма на кръст, като горната му част завършва с формата на ръка. Знам как трябва да се направи.

Но и Робер не се доверяваше напълно. И макар че Беатрис трябва да беше първата, която знаеше, че документите, които се хвалеше, че притежава, бяха фалшиви, той никога не би се отпуснал дотам, че да признае това.

— Ако искаш да придобиеш пълна власт над един неприятел така, че той да работи за собствената си гибел по волята на лукавия — му довери тя един ден, — трябва да накараш да го намажат под мишниците, зад ушите и по стъпалата с мехлем, направен от части от нафора и прах от кости на некръстено дете, всичко това смесено с мъжка сперма, излята върху жена по време на безпричастна литургия, и с месечната кръв на тази жена.

— Бих бил по-сигурен — отговори Робер, — ако сипят на една моя неприятелка малко от тоя прах, с който се умъртвяват плъхове и вонещи животинки.

Беатрис се престори, че това не я засяга. Но от тази идея я побиха тръпки. Не, тя не трябва да отговори веднага на Робер. Той не трябва да знае, че тя е вече съгласна да го направи. Престъплението не е ли най-силната връзка между двама любовници?

Защото тя го обичаше. Тя не си даваше сметка, че като се мъчеше да го улови в капан, тя сама попадаше под негова власт. Тя живееше вече само за мига, когато ще бъдат заедно, а после живееше, за да си спомня тоя миг и да чака нова среща. Да чака колоса от сто килограма и миризмата на менажерия, която се излъчваше от Робер особено при любовната игра, и ръмженето на тигър, което се изтръгваше от гърлото му.

Съществуват много повече жени, отколкото си мислим които имат вкус към чудовища. Дворцовите джуджета, Жан Лудия и други знаеха добре това, защото не можеха да им насмогнат! Даже една случайна аномалия е предмет на любопитство и оттам на желание. Например желанието да повдигнеш квадрата от черен плат, който покрива част от лицето на един едноок рицар.

А Робер по своему беше донякъде чудовище.

Есенният дъжд се отцеждаше по покривите. Беатрис се забавляваше, като галеше с пръсти неравния му огромен търбух.

— И преди всичко, монсеньор — казваше тя, — ти не се нуждаеш от нищо, за да получиш това, което желаеш, нито да изучиш някаква наука… Ти си самият дявол. Дяволът не знае, че е дявол.

Той мечтаеше, като слушаше това, преситен, с повдигната във въздуха брадичка.

Дяволът има очи, които изгарят като жарава, огромни нокти в края на пръстите си, за да разкъсва плътта, език, разделен на две и от устата му излиза горещ дъх като от пещ. Но дяволът можеше да има също теглото и миризмата на Робер. Тя бе влюбена в сатаната. Тя бе женската на дявола и никога не ще ги разделят…

Една вечер, когато на връщане от къщата Бонфий Робер се прибираше в своя дом, жена му му даде прословутия брачен договор, най-после написан, но без печатите.

След като го прегледа, Робер се приближи до огнището и с небрежен жест пъхна ръжена в жаравата, после, когато върхът му почервеня, той проби с него ъгъла на един от листовете, който почна да се сгърчва.

— Какво правите, приятелю — попита госпожа дьо Бомон.

— Искам само да се уверя, че пергаментът е добър.

Жана дьо Бомон погледна за момент своя мъж, а после му каза нежно, почти майчински:

— Би трябвало да си изрежеш ноктите, Робер. Каква е тая нова мода да ходиш с дълги нокти.