Хафез
Признавам — и това признание ме награждава…

Признавам — и това признание ме награждава с радостта:

доволен съм от двата свята, аз съм слуга на любовта.

 

Аз съм свещена птица, дето не осъзна по своя път

раздялата във битието и на съдбата — участта.

 

Аз бях небесен ангел вчера, но где остана моят рай?

Адам отдавна ме доведе пред тази къща на скръбта.

 

За сянката на дървесата, за ангелските езера

забравих вече, завоюван от теб, от твойта красота.

 

Стои в сърцето ми записан най-скъпият за мен човек.

Какво да правя, друго име аз не научих по света!

 

О, боже мой, светата майка за щастие ли ме роди?

Все пак остана неоткрита, незнайна моята звезда.

 

От този миг, когато станах слуга на чувствата си аз —

все повече ме подчинява на новите тъги властта.

 

Ако с очите си изпиеш сърцето ми — ще бъда твой!

Ала защо ли и на други го подарих от суета?

 

Изтрий с косите си сълзите върху лицето на Хафез,

че този дъжд ще изпобрули, ще скъса моите листа.