Хафез
Хей, ароматен вятър, тихо…

Хей, ароматен вятър, тихо

        мини край моята любов,

развял косите й — отново

        ме приласкай със полъх нов.

Кажи й нежно: „Безсърдечна

        или надменна красота,

ела, че Шамс-ад Дин умира

        от чакане на твоя зов.

Отречена от всичко, бавно

        забрави ли го вече ти?“

Душа, от теб ли да заплача

        или от този свят суров?

Смири се, моя кръв, с тъгата!

        Изпий в спокойствие скръбта.

Очи, аз вече нямам сили

        за сълзи и за богослов!

Но нека още да живее,

        да бди тя в мен, над мен, край мен —

макар че няма да я видя

        аз пак под звездния покров.

Хафез, ти докога ще страдаш

        от мислене за тоя свят —

непостоянен в любовта си,

        но в мъките си — философ!