Хафез
Не ще те спра, ако над мен…

Не ще те спра, ако над мен

        издигнеш меч с ръка корава.

Метни стрела към мен — смъртта

        аз ще приема като слава.

О, нека ме срази лъкът

        на твоите извити вежди

и нека да умра — но туй

        ще бъде гибел величава.

 

Когато този свят лукав

        ме преизпълни с черна мъка,

освен във виното, в какво

        ще търся своята забрава!

Хей, слънце утринно, над мен

        изгрей като надежда свята,

че моето сърце във плен

        в ръцете на нощта остава.

 

Аз съм оная птица, знам,

        в раздялата която тъжно

от покривите на света

        във мойта песен се явява.

Ти, виночерпец, в Харабат

        със пълна чаша помогни ми,

върни ми с глътка младостта,

        спаси ме в старостта дребнава.

 

Аз помня: снощи се заклех

        във твоите коси разкошни,

че всеки път на колене

        ще бъда в твоята поява.

Та докога като деца

        ще ни залъгваш, проповедник,

със ябълкови чудеса,

        с реки от мляко, с празна врява

 

Хвърли сред огъня, Хафез,

        в миг своето лукаво расо,

а мене остави, макар

        да съм потънал цял сред лава.