Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (18) (Всемирът, боговете, хората)

Златният век: хора и богове

Зевс е заел престола на всемира. Светът вече е подреден. Боговете са се били, едни от тях са победили. Всяко зло, което се е намирало в етера на небето, е пропъдено оттам, като или е заключено в Тартара, или е изпратено на земята, при смъртните. А хората, какво става с тях, какви са те?

Историята започва не съвсем от началото на света, а в момента, когато Зевс вече е цар, т.е. по времето, когато божественият свят е стабилизиран. Боговете не живеят само на Олимп, те споделят с хората някои области на земята. В частност има едно местенце в Гърция, близо до Коринт, равнина в Мекона, където богове и хора живеят заедно, смесено. Те ядат на едни и същи пиршества, сядат на едни и същи маси, празнуват заедно. Това значи, че сред смесените хора и богове всеки ден е празник, ден на радост. Всички ядат, пият, забавляват се, слушат как Музите възпяват Зевс и приключенията на боговете. Накратко, всичко е наред.

Равнината Мекона е земя на богатство и изобилие. Всичко расте там само по себе си. Според поговорката достатъчно е да имаш една леха земя в тази долина, за да забогатееш, защото тя не зависи от капризите на климата и сезоните. Златен век, когато хората и боговете още не са били разделени, златен век, който понякога наричат също време на Кронос, време, предхождащо началото на борбата между Кронос и титаните срещу Зевс и олимпийците, когато божественият свят още не се е отдал на грубо насилие. Цари мир; това е време преди времето. И хората имат там своето място. Как живеят те? Не само, както стана ясно, пируват заедно с боговете, а при това и не познават нито една от злините, които днес са бреме за човешкия род, рода на еднодневките, живеещи ден за ден без да знаят какво ще стане утре, нито да усетят истински връзката със станалото вчера, които непрестанно се сменят, раждат се, растат, влизат в сили, губят сили, умират.

По онова време хората остават млади, с ръце и крака, които изглеждат постоянно еднакво от самото начало. За тях няма раждане в буквалния смисъл на думата. Може би те са пониквали от Земята. Може би Гея, майката земя, ги е родила така, както е родила и боговете. Може би просто, без да се задава въпросът за произхода им, те са си били там, смесени с боговете, както боговете. Та по онези времена хората, вечно млади, не познавали нито раждането, нито смъртта. Те не са били изложени на действието на времето, което изхабява силите и те прави да старееш. След стотици, а може би десетки хиляди години те, изглеждайки все така, както в разцвета на младостта си, са заспивали и изчезвали така, както са се появили. Вече ги нямало, но това не било истинска смърт. Тогава също не съществувал нито труд, нито болести, нито страдание. Хората нямало нужда да обработват земята: в Мекона всички храни, всички блага им били на разположение. Животът им приличал на това, което се говори в някои разкази за етиопците: всяка сутрин под слънцето ги чака трапеза, където намират храна и питиета, готови и поднесени. Не само храната, месото е винаги налице и житото расте без да го сеят, но освен това блюдата се представят вече сготвени. Природата поднася спонтанно, естествено всички благини на най-изтънчения, най-цивилизования домашен живот. Така живеят хората в онези далечни времена. Те познават щастието.

Жените още не са били сътворени. Женското съществува, съществуват богини, но няма смъртни жени. Хората са само мъже: така, както не познават болестите, старостта, смъртта и труда, те не познават и връзката с жени. Откакто един мъж, за да има дете, трябва да се свърже с жена, която му е едновременно подобна и различна, раждането и смъртта стават жребий на човечеството. Раждането и смъртта образуват две фази на съществуването. За да няма смърт, трябва да няма и раждане.

В Мекона хората и боговете живеят заедно, те са събрани, но настава време да се разделят. Това става след като боговете се разделят помежду си. Отначало те решават с насилие въпроса за полагащите се на всеки от тях почести и привилегии. Разпределянето между титани и олимпийци в е резултат на битка, в която водеща роля имат силата и грубото налагане на воля. Щом като първото разпределение приключва, олимпийците изпращат титаните в Тартара и заключват зад гърба им портите на този мрачен подземен затвор, а самите те се настаняват в най-горната част на небето. Трябвало е да уредят проблемите помежду си. Зевс има за задача да извърши разпределението на пълномощията, без вече да използва груба сила, но благодарение на консенсус между всички олимпийци. Сред боговете разпределението става или в резултат на открит конфликт, или със съгласие, ако не между равни, то поне между съюзници и роднини, солидарни за една и съща кауза, участници в една и съща битка.