Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (4)

4.

Беше отново дванайсетия ден от Елгамор и още Четирийсет тръгнаха към Стената. Наблюдавах ги с уважение — вече ме обучаваха втора година и знаех през какво бяха минали, за да стигнат до този момент.

Тази година в селището се завърнаха още двама. Това винаги е било забележителен момент, защото се случваше много рядко. Единият се казваше Кайто и беше прекарал в планината девет години. Другият беше жена на име Брил, заминала преди шест години. Видях ги как несигурно вървят по площада, мръсни и окъсани, но с онзи победоносен поглед, който имаха всички Завърнали се. Децата тичаха да ги докоснат за късмет, възрастни жени хлипаха на улицата. Извикаха един от Светците, за да ги отведе в Кръглата Къща, където живеят Завърналите се. По-късно чух да говорят, че Брил е изминала половината от пътя нагоре по Стената, а Кайто успял да стигне почти до Върха, но аз се питах колко истина имаше в това. Слушах ги как бръщолевят на улицата и започвах да разбирам истината за Завърналите се. По време на Пътуването повечето — по-точно почти всички — изгубваха разсъдъка си и се връщаха празни, неспособни да мислят. Дори самият факт, че се завръщат беше чудо. Но беше глупаво да очакваме, че ще могат да ни опишат разумно къде са били или какво са видели. Затова всяка нова група Пилигрими тръгваше с толкова малко реални знания какво има там и какво ги очаква.

За мен това нямаше значение. Каквото и да стане, аз бях определил своя път, бях му се посветил. Възнамерявах да успея там, където на другите не им бе провървяло.

Признавам обаче, че независимо от всичко, се опитах да разпитам Кайто какво е видял и направил. Беше три дни след завръщането му. Още не се бе установил в Кръглата Къща и се шляеше из улиците. Намерих го близо до винарната на Бату Майт, хванах го под ръка и го въведох вътре, за да изпием по няколко купи младо златисто вино. Изглеждаше доволен — смееше се, намигаше ми, сръгваше ме с лакът. След втората купа се наведох към него и прошепнах с тих глас, така че Бату Майт да не разбере какъв грях вършех:

— Кажи ми, Кайто, какво видя там горе? Как изглежда?

Кайто сграбчи здраво китката ми, три пръста отгоре и три отдолу, точно както Трайбън правеше понякога и разклати ръката ми толкова силно, че аз разлях виното.

— Богове! — изкрещя той — Дървета! Въздух! Огън!

— Да, зная, но…

— Огън! Въздух! Дървета! Богове!

И после с мек умоляващ глас добави:

— Купи ми още вино и ще ти кажа останалото.

Очите му светеха с блясъка на лудостта.

Купих му още вино. Но той не каза нищо, което можеше да ми е от полза, нищо по-различно от вече чутото.

Споделих с Трайбън какво съм направил. Той ме смъмри.

— Завърналите се са свещени — напомни ми той. — Трябва да ги оставим да вървят необезпокоявани по своя път.

— Зная. Исках само да разбера как изглеждат нещата на Стената.

— Ще почакаш и ще видиш.

 

 

ВРЕМЕТО минаваше, навлизахме в последните години от втората десятка, наближавайки средата на нашия живот — годината, когато се извършва Поклонението. Бяхме достатъчно големи, за да извършим церемонията на Печата, достатъчно възрастни, за да имаме деца вместо просто да се съвокупляваме за удоволствие. Но за мен Поклонението беше всичко. Поклонението и тайнствата от Кралствата на Стената.

Отново дойде десетият ден на Оргулет — ден за поредното Пресяване. Останахме хиляда и осемстотин — все още значителен брой, но по-малко от половината Кандидати, които бяхме в началото. На Полето на Пилигримите стояхме в редици от по дванайсет дузини, Учителите минаваха между нас и ни докосваха както преди. Но този път не се страхувах. Бях се справил с всички изпитания до тук, бях усъвършенствал всички умения: щеше да бъде лудост да ме отстранят от Поклонението. И наистина, Учителя мина край мен, мина и край Трайбън. Но двеста от нас бяха отстранени без никакви обяснения.

Беше ми мъчно за тях. Те не бяха проявили страх, не бяха показали физическа слабост, не се бяха разколебали в целта. И въпреки всичко, ги докоснаха. Бяха страдали в предпланинската местност, както бях страдал и аз, бяха се катерили по въжета и бяха забивали нокти в голите скали, и все пак ги докоснаха. Наистина ми беше мъчно за тях, но не много. Още двеста си отидоха и аз бях с двеста места по-близо до избора на Четирийсетте.

Тази трета година от нашите изпитания беше най-тежка — сякаш плувахме в огнено море. Всички наши недостатъци и грехове бяха изпепелени. Измършавяхме, загрубяхме, покрихме се с белези, болеше ни всеки мускул от тялото.

Ставахме със зората и се катерехме по страховитите зеленокаменни чукари между Ащен и Глей, в източния край на Стената, раздирайки се до кръв на хиляди места по назъбените хребети. Ловяхме с голи ръце дребни животни и ги ядяхме сурови. Изравяхме корени и ги глозгахме заедно с пръстта. С камъни замеряхме птички, за да ги повалим и ако не успеехме да ги уцелим, оставахме гладни. Пълзяхме в кал и треперехме под бръснещи дъждове. Биехме се с чепати сопи, за да се научим да се отбраняваме от зверовете и демоните, за които разправяха, че обитавали тази планина. Измърсени до степен да не понасяме собствената си миризма, се къпехме в реки толкова ледени, че водата сякаш обгаряше кожата ни, а нощем лежахме будни върху голите нащърбени камъни, все едно, че бяха постеля от меки листа.

Мнозина умряха. Падахме от издадени оголени скали, силни потоци ни влачеха и ни отнасяха надалеч, по погрешка ядяхме отровни плодове, в дивата пустош чезнехме в агония с подути кореми, повръщахме черна жлъчка. Самият аз станах свидетел на най-малко пет-шест смъртни случая. Две от момчетата познавах от детството си.

Други не можаха да понесат напрежението и се оттеглиха от изпитанията. Нашите наставници непрекъснато ни повтаряха:

— Не е срамно да се оттеглиш.

Всеки, който можеше да повярва на тези думи, се възползваше с радост от шанса. До края на четвъртата година останахме само четиристотин. Само че сега в десетия ден на Оргулет нямаше Пресяване. В този момент щеше да бъде много жестоко да отпратят когото и да било. Вече ние сами се пресявахме — всекидневно редовете ни оредяваха поради изтощение, болест, страх или просто лош късмет.

Още веднъж моето самочувствие бе разколебано. Преживях толкова тежки моменти, че почти бях сигурен, че ще се проваля. Обсебен от съмнения, накрая отидох в магазина на Тиса Магьосницата да си купя заклинание за успех. Самата Тиса беше Кандидат и всички смятаха, че тя има добри шансове. Предполагах, че би се радвала да ме види сред Четирийсетте, затова ще ми даде добро заклинание.

В началото обаче Тиса се държа студено с мен. Беше заета и се движеше нагоре-надолу из магазинчето, местеше разни неща по тезгяха и се правеше, че няма време.

— Сега съм заета с едно проклятие, трябва да го приготвя преди да падне нощта — промърмори тя и погледна встрани.

Но аз настоявах.

— Моля те, Тиса, моля те. Иначе Учителите сигурно ще ме докоснат при следващото Пресяване.

Погалих ръката й и сврях лице в косата й. Носеше тънка лека дреха с втъкана златна нишка и обточена с мистични знаци, която добре подчертаваше формите на рамената и бедрата й. Изразих възхищението си от стройното й гъвкаво тяло, от красивите й кехлибарени очи. До този момент няколко пъти бяхме заедно като мъж и жена, макар че тя винаги идваше с неохота. Имаше нещо особено в прегръдките й, нещо, което ме караше да изтръпвам, нещо, от което оставах по-скоро озадачен и неспокоен, отколкото задоволен. Но независимо от всичко тя беше красива по свой изящен начин и аз й го казах.

Тя ме посъветва да си спестя ласкателствата, както впрочем беше правила много пъти преди. И все пак изглежда, че омекна малко. На края, след много увещания я придумах, и тя направи магията: трябваше да смеси моя и нейна урина и да я разпръсне зад Ложата на Пилигримите, нашепвайки специални слова. Знаех, че това е едно добро заклинание. И наистина беше. Дори не ми взе пари.

Отново ме обхвана оптимистично настроението. Всичко вървеше добре. Никога не се бях чувствал по-щастлив и по-изпълнен с живот. При тези изпитания недъгавият ми крак нямаше никакво значение. Изобщо не беше препятствие, защото вместо грация аз притежавах сила, вместо бързина — ловкост и самоотверженост за трима. Трайбън все още беше сред нас. Вече не се учудвах — през тези години той изненадващо възмъжа, дори загрубя и никой вече не можеше да го нарече слабак, макар че на мен още ми се струваше крехък и лесно уязвим. Вътрешният му пламък го тласкаше напред. И двамата знаехме, че ще оцелеем и ще издържим до края.

Но както и преди Трайбън показваше своите чудатости. Един ден най-неочаквано ме попита:

— Кажи, Полър, животът има ли някакъв смисъл?

Винаги в такива случаи ми идват на ум редове от катехизиса:

Нашата цел е да отидем при боговете на Върха, да им засвидетелстваме нашата почит, така както Първия Катерач ни е учил да правим — издекламирах аз. — И да научим полезни неща от тях, както Той е направил, и да ги донесем тук долу, за да обогатим нашата раса.

— Какъв е смисълът да го правим?

Катехизисът не ни даваше отговор. Озадачен, аз се впуснах в размишления:

— Хм, за да можем да живеем по-добър живот.

— А какъв е смисълът?

Започваше да ме ядосва. Смушках го с ръка.

— Престани — сопнах се аз. — Като децата си — непрекъснато питат „Защо, защо“, колкото и да им обясняват. Какъв е смисълът наистина? Ние искаме да живеем по-добре, защото е по-хубаво, отколкото да живеем зле.

— Да, да, разбира се.

— Защо се изтощаваш с такива безсмислени въпроси, Трайбън?

Той замълча, после рече:

— Нищо няма смисъл, Полър. Всичко е безсмислено, ако го погледнеш отблизо. Ние казваме „Това е добро или това е зло, или боговете желаят това, или онова“, но откъде го знаем? Защо едното е добро, а другото е зло? Защото го казваме ние? Или защото боговете казват така? Откъде знаем какво казват те? Никой от моите познати не ги е чувал да говорят.

— Достатъчно, Трайбън!

Когато тези настроения го обхванеха, започваше да води безкрайно и непонятно разследване — на никого не хрумваха такива мисли — и нямаше спиране, докато не стигнеше до заключение, което сякаш нямаше никаква връзка с първоначално поставените въпроси.

Сега той заключи:

— Въпреки че нищо няма значение, убеден съм, че сме длъжни да търсим смисъла. Съгласен ли си?

Въздъхнах.

— Да, Трайбън.

— Трябва да се изкачим на Стената, защото мислим, че боговете го желаят, а ние се надяваме да придобием знания, които ще направят живота ни по-добър.

— Да, разбира се. Това е общоизвестно.

Очите му пламнаха:

— Но сега проумях, че има трета причина, за да се качим. Тя е да се опитаме да разберем какви същества са боговете. По какво се различават от нас и в какво се състои тяхното превъзходство.

— Какъв е смисълът да го правим?

— За да можем самите ние да станем богове.

— Нима искаш да бъдеш бог, Трайбън?

— Защо не? Доволен ли си от това, което представляваш?

— Да. Много — отсякох аз.

— А какво си ти? Какви сме ние?

— Ние сме същества, създадени от боговете, за да изпълняват повелите им. Свещените книги ни го казват. Ние сме създадени, за да бъдем смъртни, те са създадени, за да бъдат богове. За мен това е достатъчно. Защо не е достатъчно за теб?

— Не е достатъчно, защото не е. Деня, в който кажа „Това е достатъчно за мен“ ще бъде денят, когато започвам да умирам, Полър. Аз искам да знам какъв съм. А после ще искам да разбера какъв мога да бъда. И тогава ще поискам да стана такъв. Ще искам да продължа да ставам нещо все повече и повече.

Спомних си моя Звезден сън, как лежах, напълно обладан от видението, как се мятах и протягах ръце към Небесата. И мисля, че разбрах думите на Трайбън, защото нали след това започнах да изгарям от страст да се кача до най-високата точка на планината. Исках да застана пред светите същества — обитателите на най-високи части — и да се предам на тяхната воля, за да мога да стана нещо повече отколкото съм?

Но аз поклатих глава. Той беше прекалил.

— Не, Трайбън. Според мен е ужасна глупост да бръщолевиш как смъртните ще станат богове. Във всеки случай, аз не искам.

— Предпочиташ да останеш смъртен?

— Да. Аз съм смъртен, защото волята на боговете е такава.

— Ти трябва да мислиш повече по тези въпроси — натърти Трайбън. — Умът ти се върти в порочен кръг. И краката ти ще започнат да правят същото, ако не си по-внимателен.

Поклатих глава.

— Понякога си мисля, че си луд, Трайбън.

— Понякога ми се иска ти да беше малко по-луд — отвърна той.

 

 

БРОЯТ на Кандидатите намаляваше непрекъснато. Стопи се до сто, до деветдесет, до осемдесет, до седемдесет. За онези, които останаха това беше особен момент. Всичките бяхме безнадеждно обречени на Поклонението. Които можеха да се огънат и да отпаднат, вече го бяха сторили. Непохватните или недостатъчно внимателните, бяха убити или ранени по време на обучението и отдавна не бяха между нас. Ние превъзмогнахме всичко това и възнамерявахме да издържим до края. Между нас се бе развило много силно чувство за сплотеност. Но все още бяхме много, така че гледахме нашите обичани приятели с безочлива жестокост, тайно си мислехме: „Дано утре Господ те порази, дано душата ти изтече като тънка ледена струйка от тялото, дано паднеш и си счупиш и двата крака, дано те напусне целият кураж. Каквото ще да стане, само се махни от пътя ми“. И се усмихвахме, макар всеки да знаеше, че другият мисли за него същото, което и той.

Седемдесет беше критично число. Настъпи часът на Последното Пресяване — Мълчаливото Пресяване, когато щяха да бъдат избрани Четирийсетте. И така, пак стояхме на полето, там, където преди три години имаше повече от четири хиляди и Учителите се движеха между редиците ни, но сега бяхме останали само една шепа. Най-необикновеното при последното преброяване е, че няма докосване. Трийсет трябваше да бъдат отстранени, но нямаше да им го кажат. Тъкмо затова се наричаше Мълчаливо Пресяване. Още шест месеца щяха да ни оставят без да знаем дали сме отпаднали, или не, и въпреки това трябваше да продължим да понасяме изпитанията и несгодите на подготовката.

— Как мислиш, защо е направено така? — попитах Трайбън и той ми обясни:

— Винаги има вероятност някой от избраните Четирийсет да умре през време на последните месеци от изпитанията. Тогава ще го заместят с онези от Трийсетицата. Но ако се наложи да включат някой заместник, той никога няма да го разбере, защото всеки, който изкачва Стената трябва да мисли, че е бил от избраните.

— Значи и ти, и аз може да сме от Трийсетте?

— Ние сме от Четирийсетте — каза Трайбън спокойно. — Нашата задача сега е просто да оцелеем до Затварянето на Вратите.

Той наистина беше прав. Денят на преброяването дойде, десетият ден от Слит — точно половин година преди новите Пилигрими да тръгнат. Учителите ни посетиха на зазоряване, събудиха някои — включително Трайбън и мен — и ни отведоха в Ложата на Пилигримите. Така разбрахме, че сме избрани. Поради момчешкия си нрав очаквах, че ще изпитам бурна радост, но в мен само трепна искрица задоволство. Бях се трудил твърде дълго и твърде усилено, за да мога сега да реагирам по-емоционално. Един етап от моя живот бе приключил, започваше следващият, това беше всичко. След като зад нас се затворят тези големи врати от преплетена дървесина, няма да излезем на слънчева светлина и няма да виждаме жив човек, освен нас самите, до дванайсетия ден на Елгамор, когато ще започнем нашето изкачване.

Не бях учуден, че е избран Киларион Строителя. Той беше най-едрият, най-силният, с малко бавен ум, освен ако не ставаше дума за неговия занаят, но беше хубаво да е до теб на трудно място. Изборът на Джайв Певеца също ме зарадва — беше спокоен, непоколебим и на него можеше да се разчита. Но защо Учителите ни бяха дали лукавия, несигурен, малък Кат от Къщата на Адвокатите? Кат беше добър за разговор, но каква полза може да има от неговата бъбривост по склоновете на Стената; или някой като импулсивния, с гореща кръв Стан от Съдиите? Също и Накса Писаря — защо го бяха избрали? Беше умен почти колкото Трайбън, но беше противно педантичен и никой не го обичаше. И няколко други: Туйман от Металоработниците, Дорн от Къщата на Клоуните, Нарил Месаря — достатъчно поносими, но без особени достойнства или заслуги. Ако аз бях Учител, те нямаше да бъдат в моя избор. Или Мурмут от Винарите — висок, упорит, червендалест мъж, жилав и волеви, със здрави възгледи, но често своенравен и прибързан — щеше ли да има полза от него в група като нашата? Но думите на Трайбън отпреди години още горяха в съзнанието ми. „Ние Пилигримите не сме непременно най-добрите. Някои може би са изпратени на Стената просто, за да се отърват от тях. Доколкото разбирам самият аз може би съм един от тях.“

Правило бе по време на престоя в Ложата на Пилигримите мъжете да са отделени от жените. Трудно щях да издържа толкова дълго без секс, защото от четиринайсет годишен не ми се е налагало въздържание повече от няколко дни, а тук щяхме да бъдем лишени от това половин година. Но годините на изпитания така бяха калили моя дух, че можех да се справя дори с това.

В началото нямахме представа кои са нашите партньорки в другата зала. Но Кат намери в предната част на Ложата, високо в стената между двете зали, малка пролука, през която можехме да говорим в тъмното помещение, като трима мъже стъпваха един върху друг: Джайв на раменете на Киларион, а Кат — на раменете на Джайв и така установихме контакт с жените от другата страна. Научих, че моята срамежлива стара приятелка Гали е сред Четирийсетте; че нежната Тиса с дръпнатите очи и способности на магьосница е тук; че недостижимата и меланхолична Хенди, от която бях смаян, защото в детството си била открадната и заведена в съседното селище Типкейн и се завърнала четиринайсетгодишна, е с нас. И сладката Тенилда от Музикантите, и Стам от Дърводелците, и Мин от Писарите — всички те стари мои познати — а също и други като Грисиндил Тъкачката, и Марсиел Земеделката, които изобщо не познавах.

Чакахме да настъпи часът. Беше като в затвор. Правехме някои неща, за които не ми се ще да разправям, защото само бъдещите Пилигрими имат право да ги знаят. През по-голямата част от деня мързелувахме. Така прекарвахме времето си в Ложата на Пилигримите. Този период минава главно в очакване. В Ложата на Пилигримите имахме стълба, за да тренираме и постоянно я използвахме. За забава през дългите скучни часове гадаехме каква ще бъде храната, която ни подаваха два пъти на ден през процепите на вратата, но тя неизменно беше една и съща: овесена каша, фасул и печено месо. Никога нямаше вино или листа от гейт за дъвчене.

Ние пеехме. Крачехме нагоре-надолу като затворени животни. Ставахме неспокойни и апатични.

— Това е последното изпитание — обясни Трайбън. — Ако през периода на затворничество някой се провали, ще го заместят с друг от Трийсетте. Това е последният шанс да разберем дали сме достойни да се изкачим.

— Но всеки, който бъде доведен сега, ще знае, че е заместник — протестирах аз. — Ще бъде Пилигрим от втора ръка, нали?

— Доколкото знам рядко се случва някой да бъде подменен — довери ми Трайбън.

Фактически през последните седмици от престоя ни в Ложата на Пилигримите ние се стегнахме и дори придобихме по-голяма сила. Въпреки че бях нетърпелив да започна моето Поклонение, спомням си, че успях да се овладея — придобих някакво хладно спокойствие, което ми помогна да превъзмогна лесно последните дни. Ако ме попитате как е възможно да си едновременно нетърпелив и спокоен, не мога да ви отговоря — вероятно единствено на Четирийсетте е присъщо подобно състояние. Към края дори изгубих представа за дните. Така стана с всички, освен с Накса — той отбелязваше времето по свой, писарски начин, и накрая оповести:

— Днес е единайсетия ден от Елгамор.

— Според мен е десетият — възрази меко Трайбън.

— Е, значи дори и изключителният Трайбън може да сбърка — реагира триумфално Накса. — Защото кълна се в брадата на Креш, това е единайсетият ден и утре ще бъдем на Коза Сааг.

Трайбън изглеждаше раздразнен и промърмори нещо. Ала през нощта, когато отвориха процепите на вратата, за да ни подадат таблите с храна, ние поехме купи с димящо месо, големи парчета задушен крел и огромна кана с пенливо златисто вино за празнична гощавка и разбрахме, че Накса е преброил правилно дните, а Трайбън е сбъркал за първи път, защото очевидно това беше пиршеството за Заминаване. На сутринта нашето Поклонение най-после щеше да започне.