Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (25)

25.

Разбира се, въпреки всичко, Трайбън отишъл на древния кораб още същата нощ. Щом станало достатъчно тъмно, за да не го види никой, той се измъкнал. Трябваше да го предвидя. От онази страна на полето дежуреше Киларион, но Трайбън е успял да мине някак си незабелязано и бързо притичал в тъмнината.

Разбрах го едва след като чух гласове някъде наблизо, приглушен вик, шум от боричкане, писък от болка.

— Пусни ме, идиот такъв! — извика някой.

Беше гласът на Трайбън.

Отворих очи. Лежах, сгушен самотно на спалната рогозка в края на лагера нито заспал, нито буден и се опитвах да превъзмогна студа. Нямаше жена при мен. След Трансформацията на Хенди не бяхме спали на едно място и не бях правил Промени.

Скочих в просъница и на лунната светлина различих очертанията на Трайбън: той се мяташе здраво заловен за врата от някой много по-голям от него. Разбрах, че е Талбол — на пост в тази част на лагера.

Изсъсках остро:

— Какво става? Какво правите вие двамата.

— Кажи му да се махне — изръмжа Трайбън със сподавен глас.

— Тихо! Ще събудите целия лагер!

Спуснах се към тях и плеснах ръката на Талбол, за да го пусне. Трайбън отстъпи няколко крачки като гледаше навъсено.

Талбол също беше сърдит:

— Промъква се в лагера посред нощ без да каже дума. Откъде да знам, че не е някоя от онези маймуни, дошла да ни нападне?

— На маймуна ли ти приличам? — засегна се Трайбън.

— Не искам да ти казвам на какво…

Махнах му да млъкне и го изпратих отново да продължи обиколките. Трайбън разтърка гърлото си. Бях ядосан, но ми стана смешно, все пак бях повече ядосан.

— Е? — попитах след малко.

— Ходих там.

— Да, въпреки изричната ми забрана. Ти ме смайваш, Трайбън.

— Трябваше да го видя.

— Да. Разбира се. Е, и?

Вместо отговор, той тръсна пред мен някакъв тъмен, безформен предмет.

— Ето! Това е божествен предмет. Корабът е пълен с такива неща, Полър!

Взех го. Беше разядена метална плочка с размери три на четири пръста. Вдигнах я към слабата лунна светлина на Тибиос и макар трудно, успях да различа надпис със знаци, каквито не бях виждал.

— Това е писменост на Земяните — обясни Трайбън. — Изрових я от пода на кораба.

— Какво пише?

— Откъде да знам? Не мога да разчитам техните знаци. Но разбери, Полър, там има цяло съкровище от предмети на боговете. Разбира се, всичко е изпочупено, ръждясало, негодно за употреба, но ти просто трябва да видиш колко са старинни. Сигурно са ги използвали истинските Земяни! Онези, които ние боготворим като Креш и Тиг и…

— Не говори така — раздразнено го прекъснах. — Земяните са учители, не богове. Боговете са много по-висши създания и от Земяните, и от нас.

— Както искаш — сви рамене Трайбън. — Утре сутринта ще дойдеш ли с мен да проучим кораба, Полър?

— Вероятно.

— Най-добре е да отидем всички. Земяните може да ни създадат неприятности. Имам предвид онези от бърлогите в скалите. Докато бях там видях няколко да се спотайват около кораба. Струва ми се, че за тях той е някаква гробница. Направили са нещо като олтар, украсен с клончета и струпани около него боядисани камъчета и когато се приближих да го разгледам, видях, че те горят стръкчета суха трева и пеят нещо монотонно.

Погледнах го втрещен.

— И ти се напъха право при тях? Те можеха да те убият.

— Не мисля така. Подозирам, че са по-изплашени от нас, отколкото ние от тях. Сигурно са имали горчив опит с Пилигрими преди. Щом ме забелязаха, скочиха и се втурнаха да бягат. Така че влязох безпрепятствено в кораба и никой не се появи. Но скоро ще проумеят, че не сме кой знае каква заплаха за тях и тогава…

— Полър? — чу се друг глас.

Огледах се. Беше Тиса. Дори в лунния полумрак можех да видя страха, блеснал в очите й. Ноздрите й потрепваха сякаш подушваше опасността във въздуха.

— Какво има?

Тя погледна Трайбън с безпокойство.

— Трябва да ти кажа нещо — промълви тя.

— Кажи.

— Но той…

— Можеш да говориш пред Трайбън. Знаеш, че му имам доверие, Тиса. Не се отнася лично до него, нали?

— Не. Не.

Тя се приближи по-близо, разтвори ръката си и показа малък блестящ талисман.

— Докосни го — прошепна Тиса.

Трайбън започна да си мърмори нещо и с любопитство се наведе да го разгледа. Раздразнен го изблъсках встрани и сложих върха на пръста си върху малката гравирана скъпоценност. Повърхността бе топла.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това е талисман Санта-Нила. Принадлежал е на майка ми, а преди това на нейната майка. Когато наблизо има опасност, започва да свети.

— Искаш да кажеш, че това е мисловно-сетивно съоръжение, което може да улови… — подхвана Трайбън.

— Не сега, Трайбън — прекъснах го нетърпеливо, а Тиса попитах:

— Каква опасност? От кого?

Отдавна вече се бях научил да приемам на сериозно предчувствията на Тиса. Посочих звездния кораб на Земяните и попитах:

— От тях ли?

— Не, не мисля. Струва ми се, че е от нас. Но не съм сигурна. Полър, чувствам предателството във въздуха. Това е всичко, което знам.

— Можеш ли да направиш заклинание, за да ти подскаже нещо? Как мислиш?

— Ще се опитам.

— Иди тогава. Виж какво можеш да научиш.

Тя тръгна. Седях смутен до спалната си рогозка нямаше да мога да заспя повече — и се чувствах обсаден от неразрешими проблеми, проблеми извън възможностите ми да ги проумея. Известно време Трайбън остана с мен, утешаваше ме, засвидетелстваше приятелство си и тълкуваше проблемите. Правеше го за добро, но самият той бе изпълнен с противоречиви мисли, така че накрая получих главоболие и твърде малко успокоение. Затова скоро го отпратих.

После дойде Хенди. Тя също не можеше да спи тази нощ.

Коленичи и пъхна ръка в моята — бе странно променена ръка, безплътна, суха и хладна, ръка на скелет. Задържах я, макар да се боях да не я стисна прекалено силно. Радвах се, че дойде при мен, но умът ми бе изтерзан от смут и безпокойство от разкритията горе на Върха. Не можах да й кажа нищо. Бях потопен в хаос от мисли.

— Трябва да се махнем от тук още при изгрев-слънце — каза тя. — Тук няма нищо друго за нас, освен скръб, Полър.

— Изглежда е така — съгласих се аз.

Едва разбирах какво ми казва.

— И усещам, че още по-голяма мъка ни очаква.

Без да я гледам, с безизразен глас, без любопитство я попитах:

— Така ли? И Тиса каза същото. Да не си се Трансформирала в Санта-Нила, Хенди?

— Винаги съм притежавала малко сила — призна тя. — Само малко.

— Така ли? — попитах аз, без особен интерес.

— Усили се, откакто се Трансформирах.

— Тиса казва, че има предателство.

— Да. И аз мисля същото.

— Откъде ще дойде според теб?

— Чувствам го навсякъде около нас — каза Хенди. Разговорът не вървеше. Потънах в мълчание, искаше ми се да заспя. Но тук не можеше да се спи. Седяхме един до друг в полуздрача на лунната нощ и часовете се изнизваха. Изглежда съм дремнал. Бях изгубил чувство за време, но съобразих, че е твърде късно през нощта, по-скоро към сутринта. Звездите бяха променили местоположението си, Молибос — втората луна — бе изгряла и се открояваше като ярък метален диск върху източния хоризонт и изпращаше снопове студени лъчи към Върха.

Изведнъж Хенди сграби ръката ми.

— Полър! Полър, буден ли си?

— Разбира се.

— Погледни там!

— Какво? Къде? — премигнах и разтърсих глава. Мозъкът ми сякаш бе като оплетен в паяжина и полубезжизнен от студа.

На фона на студената светлина от Молибос, на скалата в средата на Върха, рязко се очерта фигура. Беше Тиса. Лявата й ръка бе вдигната, а двата палеца на ръката й — изпънати като при жест на обвинение.

— Виждам предателя! — викна тя с напевен глас и навярно е проехтял от единия до другия край на Върха. — Виждате ли го? Виждате ли го всички?

И тя промуши много ожесточено въздуха три пъти в посока към древния разрушен звезден кораб.

— Виждате ли го? Виждате ли го? Виждате ли го?

Аз не видях нищо, съвсем нищо.

После от сивкавата далечина неочаквано се появи разкривена фигура и закуца към нея с бясна скорост — мъж с чудовищно удължен крив крак, тичаше толкова бързо, сякаш летеше. Беше Транс, разбира се. Скочи на скалата до Тиса така умело, че мигом си спомних Транс — атлета от моето детство. Три бързи подскока и той беше до нея. Чух я, че извика името му със звънтящия глас на изобличението. Транс й отвърна нещо тихо, приглушено и заплашително. Тиса изкрещя името му още веднъж. А той вдигна тоягата си към нея и й нанесе такъв удар, че сигурно би разсякъл дърво на две. Чух точно такъв звук и я видях как се сви и падна.

За миг останах вцепенен, смразен на място, без да мога да мръдна. На Върха настана мъртва тишина. Чувах само звука от брулещия вятър, който свиреше в ушите ми.

После скочих и се втурнах.

Транс побягна пред мен бърз като сокол в небето, но аз го следвах като светкавица. Тичах още по-бързо в равнинната част край скалата, където лежеше окървавеното тяло на Тиса, минах край стройния кораб на тримата Земяни. Транс тичаше към стария звезден кораб, към мрачните, тъмни руини в отдалечената част на Върха. Стори ми се, че видях космати фигури да се крият наоколо, видях спотаените силуети на „боговете“. Дали не отиваше към тях? В какъв съюз бе влязъл Транс тази нощ? Какъв заговор готвеше с тях?

Около мен се носеше звук подобен на рев. След малко осъзнах, че идва от собственото ми гърло.

Транс почти бе стигнал развалините на звездния кораб и „боговете“ изглежда го приветстваха. Хрумна ми, че сигурно е бил при тях вечерта, тайно ги е организирал, за да ги поведе срещу нас и да ни убие докато спим.

Бързо преодолявах разстоянието между двама ни, защото колкото и бърз да беше Транс, аз тичах със силата и яростта на Отмъстителя в душата си и краката ми едва докосваха земята. Щом наближи останките на кораба, Транс зави неочаквано вляво и изтича с бърз спринт зад отдалечения му край. Последвах го и видях повечето от „боговете“, събрани край едно място с купчина клонки и боядисани камъчета — сигурно беше олтара, направен от изродените Земяни. Транс премина точно през него като разблъскваше „боговете“ на всички страни и хукна нагоре по една каменна стълба на скалата до нас.

Беше голяма грешка от негова страна, защото от другата страна на скалата се спускаше бездънна пропаст. Сам беше влязъл в клопката.

Втурна се нагоре към върха, откъдето сигурно можеше да види долу Царството на мъглата и да разбере, че под него има само огромна празнина. Той се спря там и се обърна. Погледна ме и зачака да стигна до него.

— Транс! — процедих аз. — Транс, кучи сине!

Той се усмихваше.

Краят не означаваше нищо за него. Или може би само едно нещо имаше значение — вероятно бе дошъл тук горе с нас, защото е пожелал смъртта да го стигне на най-свещеното място. Е, и щеше да си я получи. Спуснах се към него, той ме очакваше като борец, здраво закрепен и добре балансиран, като се хилеше в лицето ми. После се вкопчихме един в друг в битка, от която само един можеше да остане жив.

Беше силен. Винаги е бил атлет на атлетите. Усетих, че макар да е с ужасно изкривено тяло, все още притежаваше силата на стария Транс, силата на онзи Транс — победителя във всички игри: хвърляше копието най-далече от всички, скачаше през летвата сякаш имаше крила. За миг се превърнах в зяпналото момче отпреди много време, което гледа ококорено и със страхопочитание героя на всички състезания. Спомените отслабиха за миг силите ми и Транс успя да ме усуче, да ме извие така, че се надвесих напред, а лицето ми беше обърнато към пропастта. Долу видях бялата мъгла да блести на лунната светлина. Струваше ми се, че различавам големите кухини и шипове на склоновете далече надолу, под мъглата. Той продължаваше да се усмихва и ме буташе все по-напред…

Но аз не бях забравил ужасната гледка как горе на скалата Транс удря крехката и беззащитна Тиса. Мисълта за зверското злодеяние възвърна силите ми. Застопорих се стабилно в една пукнатина на скалата, стъпих твърдо със здравия си крак, а недъгавия подпрях във вертикална плоча, така че Транс не можеше да ме изблъска повече напред към ръба. Известно време, вкопчени здраво, силите ни бяха равни, без някой да може да помръдне.

Тогава започнах да го извивам.

Залюлях го силно, после го повдигнах и здравият му крак увисна, а деформираният стоеше гротескно на земята. Когато го хващах, той ме погледна и дори тогава се усмихваше, предизвиквайки ме да направя най-лошото. Преместих хватката си и обхванах гърдите му, вдигнах го още по-високо.

Той все още държеше по-дългия си крак забит в пукнатина на скалата и се държеше на него като на котва. С всичка сила го ритнах със здравия си крак и го откачих. Завъртях се на недъгавия си крак и го хвърлих от планината. Докато го вдигах и хвърлях, той издаде само един звук, но дали беше смях, дали плач от ярост или страх, не мога да кажа. Миг-два се рееше във въздуха и се взираше в мен. Изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото уплашен, после видях как започна да се снижава. Движеше се надолу като падаща звезда: бързо премина през мъглата, от него блесна някаква ярка светлина и аз успях да видя спускането му — блъскаше се в скалите ту тук, ту там, два-три пъти или повече и отскачаше от тях. После пластовете мъгла се затвориха над него, изгубих го от погледа си и за щастие не видях как е продължил да пада в мъгливите дълбини надолу към бездната. Представих си го как пада цял ден, от сутринта до пладне, от пладне до здрач, как пада и изминава цялата височина на Стената, целият обхванат от пламъци и пада докато и последната прашинка пепел от него стигне до основата, до километричния стълб Рощен, до самите граници на нашето селище. Клекнах на ръба на най-високата точка на Стената и гледах отгоре, но вече не можех да видя как Транс пада, пада, пада, през целия път.

Останал без дъх, станах, огледах се полузашеметен и изумен от стореното.

Три-четири разкривени животни, които все още наричах „богове“, се виждаха наблизо, огрени от първите лъчи на зората. Идваха бавно към мен и никак не можех да разбера какво целяха — дали искаха да ми сторят зло, или просто да видят какво представлявам.

И докато стоях срещу тях, срещу онези, които смятах, че са нашите богове, разбрах, че съм осквернил най-святото от всички места, че бях извършил убийство на самия Връх. Няма значение, че заради престъплението срещу Тиса, Транс си заслужи смъртното наказание — аз нямах правото да му го наложа.

При тази мисъл покруса и изумление помрачиха разсъдъка ми и за момент загубих представа кой съм и къде съм. Знаех, само че съм виновен, защото извърших най-чудовищното престъпление и трябва да бъда справедливо наказан. А боговете пристъпваха към мен, за да приемат изкуплението и да отсъдят възмездието.

Чаках ги с радост. Приготвих се да коленича пред тях. Въпреки всичко, което научих за тях, щях да коленича.

Но когато бяха само на няколко крачки от мен, се вгледах в грубите им лица с увиснали бърни, взрях се в бездушните им празни очи и разбрах, без никакво съмнение, че Земянката ни бе казала истината, че това не са богове, а само изроденото поколение на боговете, ужасяващи, кошмарни подобия на богове. Не дължах никаква почит на тези същества, нито живота си. И мястото, което обитаваха, далеч не беше свято, както вярвах в началото на моето Поклонение. Може би някога е било свято, но сега със сигурност не беше. Нямаше каква вина да изкупвам.

Вече знаех какво трябва да направя. Поколебах се за миг. И тогава се появи Хенди. Вървеше към мен.

Обърнах се към нея и по лицето ми тя разбра какво се готвя да извърша. Кимна ми.

— Да, Полър! Хайде! Да! Направи го!

Беше казала да. Направи го. Това ми стигаше.

За момент изпитах жал към тези тромави същества, останки от великите си предци, които ни бяха цивилизовали. Но съжалението ми се стопи и се превърна в омраза и презрение. Бяха ми ненавистни. Бяха чудовищни. Със самото си присъствие оскверняваха това място. Втурнах се към тях и се врязах яростно помежду им. Сграбчих един, вдигнах го високо, сякаш беше безплътен — той бръщолевеше, лигавеше се и сумтеше — и го запратих далеч от мен, в празното пространство. После сграбчих втори, трети и докато те се суетяха около мен, обезумели от ужас, ги изхвърлях през ръба на скалата, долу в пропастта по протежение на Стената, за да споделят участта на Транс. Мълчаливо стоях до ръба, дишах тежко, не гледах наникъде, не мислех за нищо, не чувствах нищо. Нищо. Хенди ме докосна много нежно. Бях й благодарен.

 

 

ТАКА завърши моето Поклонение — масово убийство със собствените ми ръце на тези, при които бях дошъл да се поклоня като на богове.

Двете слънца бяха изгрели едновременно, но в двата края на небето и в мъждукащата розова светлина забелязах приятелите ми да тичат към Хенди и мен, най-отпред Киларион и Гали, след тях Талбол и Кат, после всички останали — Грисиндил, Нарил, Накса и другите. Бяха видели как умъртвявам „боговете“. Събраха се около мен и аз им разказах какво се бе случило между мен и Транс.

Тогава съзряхме как от бърлогите се показват и останалите „богове“ и тръгват към нас през равнината. Бяха по-малко отколкото предполагахме — не повече от двайсетина, няколко женски и деца. Защо тръгнаха към нас, не знам — дали да ни убият, дали да ни боготворят, не беше възможно да разберем. Тъпият им поглед и отпуснатите лица не изразяваха нищо. Щом се приближиха, се спуснахме към тях, скупчихме ги до ръба и ги бутнахме, всяка една от тези издънки, точно както преди много време убихме крилатите богове на Размекнатите в низината при платото. Сега убивахме собствените си Богове. Върха се нуждаеше от пречистване. Някога е бил свято място, после е бил осквернен и така — чак до нашето идване — никой не е имал смелостта или мъдростта, или силата да направи необходимото. Направихме го ние. Те пищяха, хленчеха, трепереха от страх, безпомощни пред гнева ни.

Ние ги унищожихме — всичките. И когато ги ликвидирахме, отидохме до бърлогите им да проверим дали не се крие още някой. Няма да описвам мръсотията и гадните нечистотии в тези пещери. Последните двама от този вид се бяха скрили под мръсотиите, цивреха и трепереха. Извлякохме ги без колебание и ги дотътрихме до ръба. И така най-после яростното кръвопролитие в Царството на боговете на Върха на Коза Сааг приключи.

Когато всичко свърши, едва можехме да говорим.

Стояхме близко един до друг, треперехме от ледения въздух, зашеметени от събитията. Бяхме сигурни, че точно това трябваше да се случи: пречистихме не само собствените си души, но и душите на цялата ни раса, освободихме Земяните-заселници от проклятието, което тегнеше над тях. Въпреки това тежко е да извършиш толкова много убийства. Порази ни въздействието на случилото се и вече не знаехме нито какво да мислим, нито какво да кажем.

Точно тогава тримата Земяни излязоха от кораба си.

Слязоха по стълбата, но останаха пред нея близо един до друг, оглеждаха се неспокойно, стиснали в ръце своите малки оръжия-тръбички, сякаш очакваха да ги атакуваме със същата необуздана ярост. Нямаше причини да го правим, а и целият ни гняв вече се бе изпарил.

Изтощен и замаян, пристъпих напред и коленичих пред тях. Един по един останалите ме последваха и всички се озовахме на колене с наведени глави.

Тогава Земянката със златната коса вдигна говорящата кутийка и проговори — тихо и непринудено сякаш и тя бе изтощена от случилото се.

— Нямаме повече работа в този Свят и затова сега ще си тръгнем. Вие трябва да се отдръпнете до най-отдалечения край на платото и да останете там докато си отидем. Разбирате ли какво ви казвам? От нашия кораб ще излезе огън и ще ви нарани, ако сте наблизо.

Казах й, че разбираме.

Тогава тя каза с още по-мек глас, че ни желае щастие и се надява с течение на времето да продължим да се развиваме и помъдряваме. Каза ни още, че не бива да се безпокоим от нова намеса на Земяните в нашия Свят.

Това беше всичко. Те се върнаха в кораба, а ние се изтеглихме към отдалечения край на платото.

Известно време не се случи нищо, после изведнъж видяхме, че около кораба се издига прах и миг по-късно под него блесна огнен стълб и го издигна нагоре. За миг малкият блестящ кораб остана неподвижен върху огнената си опашка. После изчезна. Скри се от погледа ни, сякаш никога не го е имало.

— Това бяха истинските богове. И вече ни напуснаха — заключих аз.

Никой не каза нищо повече и започнахме да се стягаме за завръщане от Върха.

 

 

ПРЕДИ да тръгнем, изкопахме гроб за Тиса и отгоре построихме могила. Тя ще остане завинаги да лежи на почетно място на Върха на Света. Построихме също и могила в памет на Транс, защото каквито и грехове да имаше, той все пак бе Пилигрим и човек от нашето селище и го заслужаваше. После известно време постояхме заедно в стегнат кръг, плътно един до друг, защото се нуждаехме от взаимната си подкрепа, защото това бе краят на нашето Поклонение, краят на всички Поклонения. Разбирахме, че сме постигнали нещо огромно, макар да не бяхме в състояние да го формулираме. Чух до мен някой да плаче, беше Малти, после Грисиндил, след нея Накса и Кат, заплаках и аз, също и Трайбън, и Гали. Плачехме всички, ние оцелелите, останалите. Никога не бях изпитвал такава любов към някого, както тогава към тези хора, с които преживях толкова много. По време на това пътуване бяхме създали нещо ново — станахме членове на една Къща. Всички го разбираха, но никой не говореше за него. Дори не смеехме да се погледнем, толкова тържествен беше моментът — гледахме в земята и поемахме дълбоко въздух, държахме се здраво за ръце и оставихме сълзите да се стичат спокойно, докато изляхме всичко от себе си. Накрая вдигнахме поглед — очите ни блестяха, лицата ни бяха озарени от светлината на ново познание — то напираше в нас, макар все още да не можехме да го изразим с думи.

Събрахме останките от оцелелия багаж и безмълвно тръгнахме надолу по пътя, по който се бяхме изкачили. Оставихме Върха зад себе си. Спускахме се към хладните дълбини на Зоната на мъглите, през Царствата на вятъра и бурите, отвъд — към нови Кралства, напред и надолу, напред и надолу, напред и надолу към мястото, откъдето тръгнахме. Хенди вървеше до мен. Тя и сега върви до мен.

Какво ни се случи по пътя надолу не е важно и ще го пропусна. Единственото, което има значение е, че се изкачихме на Коза Сааг, понесохме всички страдания и несгоди, за да стигнем до Върха и там видяхме всичко необходимо, научихме нужното и сега се връщахме към къщи с познанието, което излагам за вас в тази книга — да го премислите и изучите.

Богове няма. Ние сме сами.

Сега знаем, че с нашите хора на Стената стават Промени, но те не са божествени, защото онези, които мислехме за наши богове бяха също Трансформирани, както и много от Пилигримите. Сега вече вярвам, че не присъствието на богове на Върха причиняват Трансформациите в обхвата на Стената чрез облъчването ни с потоци от тяхната божествена сила, а по-скоро Трансформациите са породени от природните свойства на въздуха в горните слоеве, от мощната светлина на слънцето, от силата, която се процежда от скалите и пронизва плътта ни. Това е той — Огъня на Промяната, чийто горещ дъх тлее наоколо и възпламенява нашите естествени заложби за промени, като ги прави по-силни и необуздани. Съзнавам, че изричам еретични слова, но точно така ни го обясни Земянина. Аз самият повярвах, че е така и нека бъде така. Някога е имало висши създания на Планината — Богове, разбира се, или почти Богове, но не те са сътворявали необикновените чудеса, сполетели катерачите по Стената.

Ами Кралствата? Какво са те?

Нищо повече от убежища за неуспелите да научат мъдростта на Стената. В опита си да достигнат целта, някои от катерачите на Коза Сааг са умирали, други — по-малко — са успели, но загубили разсъдъка си, а най-голямата част просто не са сполучили. Именно те създали Кралствата като междинно място за себе си, място между джунглата и облаците, защото за тях не е имало връщане назад към дома, нито път нагоре.

Не бива да ги упрекваме. Трябва да си малко луд, за да искаш на всяка цена да се пребориш с всичко, за да стигнеш Върха, какъвто беше Трайбън, каквато беше Хенди, дори Транс по свой начин. Както и аз. Повечето хора са по-елементарни, по-обикновени, те се отклоняват лесно от своята цел. Кралствата са за тях. А ще устоим ние, които дойдохме да почерпим от мъдростта и знанията на Върха. Ние сме тези, които ще оцелеем.

Сега съм у дома. От Върха донесох знания и сега ги споделям с вас, живея сред вас, белязан от Планината с рани върху плътта ми, а вие ме гледате с почуда и страх.

Ето какво ще да ви кажа — само това и нищо друго:

— Мъдростта на Стената е: не бива да се надяваме на милост и наставления от обитателите горе. Време е да оставим легендите. Тези, които мислехме за наши Богове вече не са там, за да ни помагат в житейския път. Без да разчитаме на тяхната помощ, трябва сами да стигнем до откритията, за да ни помогнат да изобретим още нови неща. Тази мъдрост бе предадена на мен и на Завърналите се с мен, за да ви открием онова, което друг не би се осмелил да разкаже. Във вените ми тече кръвта на Първия Катерач и сигурно Неговия дух ме напътстваше, докато водех моите Четирийсет към Върха.

Трябва да стигнем до извора на Познанието. Трябва сами да построим приспособления за придвижване между селищата, а после — небесни и междузвездни возила, които ще ни отведат в Небесата и тогава отново ще срещнем нашите Богове. Но този път като равни. Тези неща не са невъзможни. Земяните са ги постигнали. Преди много време те са били скални маймуни, а са направили от себе си Богове. Значи можем и ние!

Значи можем и ние!

Можем да бъдем като Богове — това е истината, която Полър Недъгавия ви разкрива. Наблизо няма други и ако не станем ние, ще трябва да изживеем живота си без Богове, което е ужасно. Тази мъдрост ви донесе Полър Недъгавия от Върха на Коза Сааг и той я изстрада дълбоко. Тази книга разказва какво преживяхме там с моите спътници, какво видяхме и какво открихме. Всичко изпитах лично върху себе си. Това научих, на това трябва да ви науча в името на вашите души — познание, което не е получено лесно, но аз ви го давам даром. Приемете го и то ще ви направи свободни. Чуйте. Чуйте и запомнете!