Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (17)

17.

Ние се катерехме, а светът наоколо се променяше: назад се изравняваше и разширяваше, а напред се стесняваше, събираше се в една точка като връх на игла; край нас се появяваха необикновени, нови земи и отплаваха сякаш стояхме на неподвижна скала сред реката. И през цялото време ни въздействаха две скрити сили. Едната беше Зова на Кавнала, който чухме, а другата — присъствието на Транс между нас.

С неговото присъединяване бяхме навлезли в нова, по-страшна фаза от нашето Поклонение, дори и най-разумните го съзнаваха. Вероятно Транс не беше демон, скоро престанах да си го мисля даже на шега, но неговата Трансформация в Страната на Кавнала го бе направила същество на природната стихия, с тъмна и свирепа душа. Той се разхождаше между нас, като видение от кошмар. Неговата висока, уродлива фигура, странна и чудовищна по цвят и форма, се издигаше над нас като самата Стена.

Имаше някакво магнетично излъчване — то ни притегляше, независимо дали искаме, или не. Той не приемаше нищо на сериозно, за всяко нещо се смееше с дрезгав, груб глас, правеше хапливи забележки там, където блага дума щеше да е по-намясто. Вече знаехме как реагира и понякога дори се забавлявахме с неговото поведение. Но, че този мъж с огромна сила и издръжливост носи и нещо героично — никой не се съмняваше. Ала той беше също и своенравен, труден, винаги недоволен и толкова размирен, колкото Мурмут бе предсказал.

Постоянно си избираше любимци измежду нас, но непрекъснато ги сменяше. Един ден търсеше моята компания, на другия — компанията на Киларион, после се движеше само между Гали и Тул Клоуна. Ако не се интересуваше от теб, направо ти се сопваше:

— Разкарай се, досаждаш ми.

Каза го на Мурмут, каза го и на Накса, а също и на Джайв — добрия чистосърдечен Певец, и Джайв така и не разбра защо.

Жените, освен Тиса — тя така и не се приближаваше до него — бяха особено очаровани. Грисиндил бе неестествено силно привлечена от него и това довеждаше Мурмут до полуда. Виждах я често да се бута, за да бъде до Транс, докато Мурмут мърмореше и ругаеше далеч назад. Но нощем Транс винаги спеше сам, поне в първите дни от пътуването. Известно време ми се струваше, че той не проявява интерес към Промени, в обикновения смисъл на думата. Със самия него бе извършена Промяна и то доста голяма, което твърде го различаваше от нас. Но се оказа, че греша в това отношение.

Никога не говореше за живота си в селището, за съдбата на Четирийсетте, тръгнали към Стената с него преди толкова много години или за каквото и да било от своето минало. Прекрасният Транс от моето детство, когото бях наблюдавал толкова често в зимни надбягвания, в хвърляне на копие или как печели в скок на височина, бе умрял и заровен някъде дълбоко в промененото му, деформирано тяло. Разговорите с него изобилстваха с присмехулство, насмешка и подигравки или сарказъм и загадъчност. Но най-мистериозно бе непостоянството на настроението му. Беше ту възторжен и контактен, подскачаше по пътя въпреки куция си крак и ни подвикваше весело да го догоним, ту рязко ставаше мрачен, смазан и изпепелен, безкрайно далеч от нас. Сякаш от време на време го обсебваше някакъв бог или зъл дух, а когато богът или духът си отидеше, от него оставаше само черупката. Тези резки промени в настроението му можеха да настъпят три пъти за пет минути и никога не беше известно с кой Транс ще си имаш работа в следващия момент.

Една-две седмици след като се присъедини, той успя да прокуди Мурмут.

Така и не разбрах какво точно се случи. Едно беше сигурно — в основата на всичко е Грисиндил. Очевидно тя беше отишла при Транс през нощта и той я бе приел, въпреки теорията ми, че няма нужда и желание да прави Промени. И после — според Кат, който спял наблизо и чул част от разпрата — Мурмут дошъл да си я вземе.

Това е детинщина от негова страна, защото макар Мурмут и Грисиндил да са любовници, те не са се свързали с церемонията на Печата — нещо немислимо на Коза Сааг, и Грисиндил е свободна да спи с когото си избере. Но Мурмут не могъл да го понесе. И така през нощта Мурмут и Транс си разменили реплики. Самият аз чух отдалеч гневни закани, но бях твърде изморен от прехода през деня, за да размишлявам, а и Хенди ме дръпна обратно в постелята, прегърна ме и каза сънено, че няма нищо, да не обръщам внимание. Най-лошото бе, че на сутринта Мурмут изчезна.

— Къде е той? — питах аз, защото поради едрата му фигура, присъствието му винаги правеше впечатление, а също и отсъствието му.

— Някой да го е виждал?

Транс посочи към стръмния склон зад нас:

— Той напусна нашата компания.

— Какво?

— Страхува се от неизвестността, там горе. Така ми обясни. Смята, че там душата му ще бъде разкъсана. И аз му предложих: „Така да бъде Мурмут. Иди си вкъщи, тогава. Спусни се до нашето селище, Мурмут, и им кажи да те приберат.“ Той разбра колко разумно му говоря и си отиде. Ще бъде просто един Завърнал се и това ще му отива.

Думите на Транс ме озадачиха. Мурмут никога не приемаше заповеди, нито пък някаква заплаха можеше да го стресне, за да се предаде по този начин.

— Какви са тези глупости? — негодувах аз и се оглеждах. — Къде е Мурмут? Кой го е виждал?

Никой не го бе виждал. Претърсихме за следи, а на Мент Метача — той разбира от тези неща — му се стори, че е видял следи от лагера надолу. Наредих на Газин, Талбол и Накса да тръгнат по тях и да го търсят. Транс се смееше, стоеше със скръстени ръце и продължаваше да твърди, че Мурмут си е отишъл и никой няма да го намери. Чакахме цял ден, но Мурмут не се завърна. Не можехме да направим нищо, освен да продължим. Повиках Грисиндил настрана и я помолих да ми разкаже какво се е случило, но тя уточни само, че Мурмут дошъл при нея — там, където спяла с Транс, че Транс и Мурмут си поговорили в тъмното, а после Транс се върнал. Нощта беше без звезди. Тя нямаше представа по кой път и защо е тръгнал Мурмут. Нито пък ние щяхме да го узнаем. Какво беше казал Транс на Мурмут, как го беше омагьосал — не можех да проумея. И никога нямаше да мога.

С учудваща сила усетих в душата си празнота от загубата на Мурмут. Никога не го бях харесвал, създаваше ми само грижи. Трябваше по-скоро да се радвам, че вече не е сред нас. А не беше така. Той досаждаше, но беше един от нашите Четирийсет, затова се натъжих. Беше силен и понякога — безценен за групата. Липсваше ми по странен начин. Осъзнах, че смяната на Мурмут с Транс не бе в наша полза. Макар Мурмут да бе негативна сила, можех лесно да го надхитря и контролирам. Транс беше друго: по-стар, по-упорит, обръгнал към всичко, нямаше никакви амбиции, но в същото време — изключително опасен, защото както сам признаваше, нищо вече не го интересуваше. А ние, ако вършехме нещо, обикновено се съобразявахме с последиците. Но не и Транс. За него всеки миг бе сам за себе си — нямаше минало, нямаше бъдеще. Открих, че в лицето на Транс имам много по-неразгадаем и смъртоносен съперник, отколкото Мурмут. Трябваше да не го изпускам от очи.

 

 

С ВСЕКИ изминат ден ние се приближавахме все повече до Кралството на Кавнала.

Още от момента, когато напуснахме лагера при червените шпилове, започнахме да усещаме привличащата му сила. Пръв дойде да ми се оплаче Дорн: говореше за странно чувство в главата, нещо като сърбеж или гъдел в черепа; по петите му пристигнаха две от жените — Скардил и Пен, а после и Гибилау, за да ми се оплачат от същото. Успокоиха се, като разбраха, че не са единствените, че всъщност всички изпитват същото. Събрах групата и им обясних, че това чувство е типично явление за тази област от Стената и няма защо да се страхуват, поне засега.

— Това, което усещаме, Кавнала ли е? — попитах Транс.

Той кимна, посочи нагоре към склона и се усмихна сякаш се готвеше за среща със стар приятел.

Силата на новопоявилото се чувство се увеличаваше с всеки изминат час. В началото беше, както каза Дорн, не повече от гъделичкане в черепа, леко докосване с перце, странно и малко обезпокояващо, леко, много леко. После стана по-осезаемо и се усили, както по време на разузнаването ми с Трайбън. Ясен глас звучеше в главите ни, той казваше съвсем разбираемо и отчетливо: „Ела, ела, насам, ела при мен, ела“. Усещахме определено притегляне, но то не бе неприятно, в него нямаше нищо обезпокоително или заплашително. Нещо ни приласкаваше към себе си като майка, отворила обятия за децата си.

И, ако нещо ни приканваше, то ние му откликвахме. Сега вървяхме нагоре по силно залесен наклон, с хълмове синкаво-бял камък, дълбоко прорязан от пещери. Макар пътеката да беше трудна, пробивахме си път през наклона с такова ожесточение и хъс, че изчерпихме силите си и от време на време трябваше да спираме, просвахме се на земята, за да си поемем дъх, като се смеехме и дишахме тежко. И после отново тръгвахме, разсичахме бясно храстите наоколо, катерехме се по скалите, придвижвахме се напред, захващайки се с нокти — напред, напред, движехме се по-бързо, отколкото смятахме, че можем. „Ела при мен! Ела! Ела!“

Трайбън сподели с мен тревогата си.

— Започваме да губим контрол над себе си — предупредих неспокойно Транс. — Ти каза, че ще ни предпазиш от песента на Кавнала.

— Да, ще ви предпазя.

— Не трябва ли вече да вземем някакви мерки.

— Скоро ще ги вземем. Още не е нужно.

Той не каза нищо повече, колкото и да настоявах.

И ние волю-неволю продължихме нагоре с голяма бързина. Просто тичахме по склона. Отново ме осени мисълта, че въпреки протестите си, Транс може да е същество от Кавнала и да ни води към нашата гибел.

Не само Трайбън, и другите започнаха да се съмняват. Все по-бързите ни крачки измъчваха телата ни, а болезнени въпроси терзаеха душите ни.

— Защо бързаме толкова? — питаха ме те. — Какво говори в главите ни? Опасно ли е? Кажи ни, кажи ни, кажи ни, Полър!

Но аз не можех да им кажа. Не знаех нищо повече от тях. Разбирах, че трябва да предприема нещо на своя отговорност. Но какво? Транс се изплъзваше. Често вървеше начело и се движеше забележително бързо за човек с трансформирано в толкова изкривена и несиметрична форма тяло. Гледах го да крачи енергично, но не можех да се отърся от спомена за ослепителния, млад Транс отпреди години, който сякаш изхвърча от Ложата на Пилигримите, затича се най-отпред, преди всичките Четирийсет, нагоре по пътя към Коза Сааг. Все още нещо е останало в това съсипано тяло от Транс, мислех си аз. Напрегнах се да го настигна. Той се движеше спокойно, дишаше равномерно, сякаш темпото не представляваше никаква трудност за него.

За пореден път настоявах:

— Не можем да продължаваме така. Гласът се усилва непрекъснато, хората недоволстват. Трябва да знаем какво става, Транс.

— Почакай. Има време, ще научиш.

— Не! Сега.

— Не, не сега. Още не му е времето.

Ускори крачка и отмина бързо напред. Следвах го, но ми беше трудно да вървя редом с него, а и недъгавият ми крак започна да ме боли. Как го правеше той? Сигурно бе обладан от демони. Настигнах го и го притиснах отново, но той пак ми се изплъзна с лукава усмивка, като отговори, че още не му е времето.

Кипнах от гняв. Искаше ми се да го убия. И да изведа всички от това място. Ако го оставех жив, той никога нямаше да спре да ни досажда и щеше да ни унищожи окончателно. Защото той е демон или най-малкото го носи у себе си.

Мисълта да убия Транс ме ужаси. Опитах се да я залича от съзнанието си. Още един, два или най-много три дни, мислех си и пак щях да се сблъскам с него, но повече нямаше да му разреша да мръдне — щях да го впримча в смъртоносна хватка. Това беше малодушно решение и напълно го съзнавах, но Транс ме объркваше напълно. Никога не бях имал работа с такъв като него.

Моите спътници ставаха все по-неспокойни. След целодневно фанатично катерене, по здрач спряхме съвсем изтощени. По тъмно при мен дойде цяла делегация: Гали, Накса, Талбол, и Джайв — всичките обезпокоени и ядосани. Притеглянето беше толкова силно, че вече се катерехме от съмване до мрак и спирахме само при крайна преумора. Сега, въпреки непрекъснатото бумтене в главите ни, направихме лагер на едно място изпълнено с плитки пещери в изровената и ерозирала Стена.

За Хенди и мен избрах малка, влажна пещера. Гали подкани грубо:

— Кажи й да излезе.

— Какво е това? — изненадах се аз. — Ще ме убивате ли?

— Искаме да говорим с теб. Само ти и ние четиримата, никой друг.

— Хенди споделя моето място за спане и много други неща. Каквото имате да казвате, кажете го в нейно присъствие.

— Няма значение — меко се обади Хенди и се надигна да излезе.

— Остани — хванах я аз за китката.

— Не — възпротиви се Гали. Застанала на входа на пещерата тя изглеждаше огромна. Лицето й беше гневно. Никога не бях я виждал такава.

— Изпрати я навън, Полър.

Спеше ми се, исках да правя Промени, гласът на Кавнала в мозъка ми беше по-силен от всякога, сякаш биеше барабан в мозъка ми: „Ела, ела, ела.“, всичко това ме правеше избухлив и нервен. Обърнах им гръб:

— Ще ме оставите ли на мира? Сега не съм в настроение да разговарям с никого. Ще поговорим сутринта, Гали.

— Ще говорим сега — настоя Гали.

Тогава Талбол рече:

— Какво значение има дали Хенди ще чуе, или не? Нека остане.

Гали изръмжа, сви рамене, но не се противопостави.

— Ще ни изслушаш ли? — попита Талбол.

— Казвайте — изсумтях аз.

Талбол се извърна към мен. Спомних си, че е един от хората на Мурмут. Добре че самият Мурмут го нямаше, помислих си аз, мога да си представя какви неприятности щеше да ми създаде, ако беше тук. Вгледах се в широкото лице на Талбол, кафяво като кожа, какъвто беше и занаята на неговата Къща. Беше странен съюз — от една страна моите приятели Гали и Джайв, а от друга — Талбол и Накса, които никога не са ме обичали.

Той започна:

— Ето какво искаме да знаем, Полър. Защо сме се втурнали така напред като лунатици, без да имаме пред става къде отиваме и какво ни очаква там?

— Отиваме в Кралството на Кавнала — отговорих. — През него и отвъд него.

— Да, в него — потвърди Накса и пристъпи напред до Талбол. — Но отвъд него? Откъде си сигурен? Ами, ако Транс има за цел да ни достави на онова неизвестно нещо, което говори в мозъка ни?

— Не е така — възразих аз от неудобство, но не го гледах в очите, защото напълно споделях страховете му. Само че не можех да го призная.

— Той има начин да ни предпази.

— И какъв е този начин? — заинтересува се Гали.

— Не зная.

— Възнамерява да ни го съобщи рано или късно. Така ли?

— Когато му дойде времето, така ми каза.

— И кога ще бъде това? — не мирясвайте тя.

— Какво чака? Според мен времето вече е дошло. Той е предпазил своите Четирийсет толкова добре, че е единственият оцелял. Брат ми беше един от тях, Полър. А сега, ден след ден, ние летим право към Кавнала. Гласът му в нас става все по-силен, а Транс не ни казва нищо.

— Ще ни каже. Знам, че ще ни каже.

— Знаеш? Мислиш? Вярваш? Или се надяваш? Кое по-точно, Полър?

Огромната, яка Гали се надигна пред мен като кула, а очите й проблясваха в здрача на малката пещера.

— Защо не изискаш да ти каже веднага? Ти ли си нашият водач или той? Кога ще ни съобщи какво трябва да знаем, за да се защитим?

— Ще ни каже — повторих аз. — Когато трябва, ще ни каже.

— Защо му вярваш, Полър? — настояваше Гали.

Не можех да й отговоря.

— Мисля, че трябва да го хвърлим от скалата — предложи Талбол внезапно. — После да се спуснем надолу и да се махнем от това място. Нека да тръгнем нагоре по друг път и то преди да открием, че е късно да се върнем. Някъде наблизо има Огън на Промените. В голяма опасност сме. А той ни води все по-близо към него.

— Точно така — подкрепи го Джайв. До този момент той стоеше отзад, без да каже дума. — Да го убием сега, докато още можем.

— Да го убием? — бях потресен. И това го казваше Джайв, най-кроткият от всички мъже?

— Да, убий го — повтори Джайв. Изглеждаше леко смутен от собствената си дързост.

Гали закима енергично:

— И още нещо, Полър. Аз бях на страната на Транс, когато дойде при нас, но казах също, че ще го убием, ако ни създава проблеми. Тогава не го мислех сериозно, но моментът е дошъл. Той е самата поквара. Създава ни само неприятности, не виждаш ли?

И Накса настояваше да се освободим от Транс, и Талбол, и изведнъж всички заговориха в хор, надвикваха се един през друг да приключим с него и да се махнем от хълма на говорещите гласове, а в дъното на тази врява в мен, като удари на барабан отекваше Зова на Кавнала и ме приканваше по-силно от всякога: „Ела, ела, ела.“

Главата ми бучеше. Ушите ми пищяха.

— Млъкнете всички! — надвиках ги с негодувание и сигурно в гласа ми е имало такава лудост, че те се смълчаха уплашено. Стояха до изхода на пещерата и ме гледаха със зяпнали уста. После с по-тих глас продължих:

— Повече да не съм чул за убийство на Транс или на когото и да било друг. Утре ще поговоря с него и ще му кажа, че е дошло време да ни научи как да се предпазим от песента на Кавнала. И той ще даде нужния отговор или ще съжалява, обещавам ви. А сега — лека нощ на всички. Вървете си.

Те ме погледнаха и си тръгнаха, без да кажат дума.

Главата ми пулсираше. Мислите ми се въртяха в кръг.

След малко се обади Хенди:

— Ами ако те са прави, Полър? Ако Транс наистина ни е враг?

— Ако е така, ще си получи заслуженото.

— Но, ако вече сме хванати в примката на Кав…

— И ти ли започваш? — прекъснах я аз. — О, богове! Значи тази нощ няма да ме оставите на мира.

Лежах скован и треперех. Пръстите й пропълзяха по раменете ми в опит ме успокои. Но мускулите ми бяха вдървени, а главата ме болеше неистово. Зовът се усилваше. „Ела при мен! Ела при мен! Ела при мен!“. Кавнала вече не приканваше, а заповядаше. Обзе ме отчаяние. Как можехме да устоим? Към устата на звяра ли бях повел всички, мислех си аз. Дали Огъня на Промяната, който пламти в неговото леговище, щеше да ни помете и ние ще загубим формата си и ще се превърнем в чудовища? Защо ги бях довел на това злокобно място? Само защото, когато бях още момче, уважавах Транс като славен герой, затова се оставих да ме измами. Трябваше да го прогоня от нас още в страната на червените шпилове. А аз го взех сред моите Четирийсет и ето как ни се отплаща сега. В този момент можех да убия Транс със собствените си ръце.

Хенди се притисна към мен и аз усетих меките й набъбнали гърди. Тя навлизаше в Промяната. Но сега удоволствията бяха далече от ума ми — дори висшето блаженство на Промените. Измънках някакво извинение, станах и излязох навън в нощта.

Валеше лек дъжд, толкова ситен, че се стелеше По-скоро като мъгла. Размазаната светлина от няколко луни едва блещукаше. Недалеч видях да се движи фигура и миг по-късно, щом очите ми привикнаха към тъмнината, разпознах гротескно удълженото тяло на Транс, очертано като негов странен, кошмарен двойник на фона на Тъмнината.

Той ми помаха.

— Искаш да ме убиеш? — подметна той. Гласът му звучеше почти весело. — Е, тогава, ето ме. Как искаш да го направиш? С нож? С тояга? Или с голи ръце, Полър? Хайде да приключи.

— За какво говориш?

Собственият ми глас стържеше в ушите ми като пила. Транс не ми отговори направо, разхождаше се бавно, а главата му се отмяташе, люлееше и накланяше при всяка от особените му крачки.

Стегнах се, в случай, че реши да ме нападне пръв. Но, когато се приближи, забелязах, че не е въоръжен, а видът му не е на човек, готов за битка. Той сподели:

— Ясно ми е, че имам много врагове в лагера. Е, добре. Какво искаш от мен?

— Ти си подслушвал?

— Бях наблизо. Гласовете се чуваха — изглеждаше напълно безразличен към думите си.

— Тази Гали, спомням си я. Брат й ми беше приятел. Жизнерадостно момиче, но твърде дебела за моя вкус, така смятах тогава. И разбира се, твърде млада за Промените, когато напуснах Джесподар. Тогава си ги подбирах. Но това беше, когато бях красив.

Той се наклони към мен, изгърбен като арка, така че се гледахме очи в очи.

— Какво ще кажеш, Полър? Наистина ли съм толкова непоносим и жалък, колкото твърдят Гали и нейните приятели? Убий ме тогава. А после се оправяй с Кавнала, като намериш за добре.

— Няма да убивам никого. Но това нещо, наречено Кавнала ни плаши.

— Вие просто трябва да му попеете — процеди Транс студено. — Това е цялата тайна. Щях да ви я кажа утре. Но сега вече я знаеш. Пейте. Пейте. Отворете уста и пейте. Ето, това е тайната. Сега ако искаш, можеш да ме убиеш.

И той се изсмя в лицето ми.

 

 

БЕШЕ ТОЧНО както го каза и нищо повече. Единственият начин да противодействаме на примамката на Кавнала беше просто да пеем. Каквото и да било, колкото по-нехармонично, толкова по-добре. Кой би повярвал! Но се оказа достатъчно да ни защити от зловещото чудовище.

На сутринта Транс поиска да събера цялата група. Наобиколихме го и той обясни, какво да правим. Кавнала ни чака точно зад тези хълмове. Щом напуснем лагера, трябва да извисим глас и да пеем високо, с всичка сила, да крещим всички тонове, които ни дойдат наум или дори без тонове. Най-важното е шумът. Миг-два тишина щяха да са фатални. И, ако някой си загуби гласа от силното викане, другите трябва да го хванат, да го стиснат здраво и да го влачат през територията на Кавнала, докато се съвземе.

— А какво представлява самият Кавнала? — попита Трайбън.

— Потресаващо същество от Стената, стои там и примамва слабите да се отклонят от вярната пътека. Нищо повече, как да ви обясня? Огромен паразит, враг на нашия вид. Пейте и минете покрай него. Защо искате да знаете какво е? Пей, момче. Пей и премини тичешком, за да се спасиш.

От истинските Певци имахме двама — Джайв и Дахайн. Сложихме ги в началото на колоната до Транс, защото те знаеха от своята Къща тайната как да правят голям шум със сравнително малки усилия. Останалите, с изключение на неколцина, нямахме никакво чувство за мелодия и когато запяхме, прозвуча по-скоро грачене, отколкото музика. Но Транс заяви, че животът ни зависи от пеенето и ние пеехме. Шарех нагоре-надолу по редиците и се вслушвах в другите, без самият аз да спирам да пея, за да съм сигурен, че правят точно това, което каза Транс. Винаги срамежливата Тиса едва издаваше тънки, звънливи звуци. Сграбчих я за рамото и я разтърсих, крещейки:

— Пей, жено! В името на Креш, пей!

Малката Билар от Къщата на Учените, предполагам от страх, с мъка скимтеше едва издавайки жални, хрипливи звуци. Застанах до нея и заревах с пълно гърло просташка пиянска песен, макар че едва знаех и половината думи, и й правех окуражителни знаци, докато тя смогна да събере малко сили и да изтласка въздух от дробовете си. Приближих Накса — той повтаряше монотонно, но много силно един и същ досаден тон; после при Тул, подхванал на висок глас шеговита и весела песен, като на моменти добавяше и пронизителни тонове; при Гали, бумтяща с неприлично силен глас, та можеше да срине Планината върху нас; при Грисиндил, която пееше почти толкова силно; при Кат, чието бърборене на химни от тяхната Къща се редуваше с бързи, кресливи фрази; при Киларион, който зачервен и усмихнат надаваше дрезгави викове до небесата. Песента на Транс беше груба, беззвучна като стържене на пила, като търкане на метал в метал, твърде болезнено за слушане. И така, ние продължавахме да пеем. Ако Транс си правеше шега с нас, сега можеше да й се наслади с пълна сила.

Едва ли през цялата човешка история е вдиган подобен шум, какъвто ние издавахме онази сутрин на Коза Сааг.

Но Транс не се шегуваше. В дъното на този ужасяващ шум се прокрадваше примамливата песен на Кавнала.

Оттук, оттук… ела, ела…

Ала тя бе погребана под звуците на нашите силни викове. Беше дълбоко в съзнанието ни, но вече бе малка, слаба и гъделичкаща. Нали знаете израза — толкова голям шум, че не можеш да чуеш собствените си мисли. Точно това постигнахме. А ако не мислехме, нямаше да се поддадем на привличането, което усещахме в съзнанието си. С целия този лудешки шум и крясък потискахме призива на Кавнала.

Докато прехвърлихме билото на белите хълмове, пеехме весело и шумно, надавахме магарешки викове и виехме като глутница луди. Намерихме се в едно широко корито, оградено от леко наклонени, полузасипани с пясък жълтеникави склонове. Както винаги, при преминаване на гранична равнина, пред нас се извисиха нови върхове, този път зловещо черни, пробождащи дълбоко като остро шило леденосиньото небе. Тъмни птици, вероятно с огромни размери, но оттук изглеждащи не по-големи от точици, кръжаха около далечните настръхнали каменни остриета.

Вляво от нас, съвсем близо до ръба на жълтия склон, видях пещера с нисък дълъг свод, с широк и тъмен отвор, а по пясъка — следи навътре. Нямаше нужда да ми казват, че в тази пещера са намира източникът на тайнствения глас, който чувахме през цялото време на изкачването ни. Транс проследи накъде се взирам и изквака в ухото ми:

— Там е Кавнала, там е Кавнала!

— Да — отговорих в тон аз. — Чувствам привличането, привличането.

Уплашен и очарован забих поглед в тъмнината.

— Кажи ми — изпях, — ще излезе ли то, ще излезе ли?

В отговор Транс ми изпя:

— Не, не. Кавнала не ходи никъде, никъде, той лежи вътре и чака ние да отидем при него.

И точно в този момент Учената Билар изхвърча от грубата — вече не пееше, а само мънкаше — и се затича нагоре по пясъчния склон към отвора на пещерата. Мигом схванах какво си е наумила и се втурнах да я догоня, Транс — също. Хванахме я по средата на пътя. Стиснах я за рамото, обърнах я към себе си, взрях се в лицето й, застинало в странна гримаса с помрачен поглед.

— Моля те… — несвързано шептеше тя. — Пусни ме…

Без да спирам да пея, я ударих — не много силно, но това я стресна. Билар ме погледна озадачена. Мигаше и клатеше глава. Лицето й се озари от блясъка на съзнанието и тя проумя всичко. Кимна ми, измърмори няколко благодарствени думи и поде гайдарската песен, която пееше по пътя. Пуснах я и тя избяга при другите, като пееше с всичка сила.

Върнах се при Транс. Той се смееше. Странна дяволска искрица проблесна в очите му и със същата омразна, стържеща като пила песен изпя:

— Нека ти покажа Кавнала, нека ти покажа Кавнала!

— Какво казваш, какво казваш? — попитах в ритъма на Транс, напрягайки дробовете си докрай.

Беше абсурдно да ревем така един срещу друг. Зад мен бе спряла цялата група и също се взираше в тъмния отвор на пещерата. Стори ми се, че някои не пеят:

— Пейте! — изкрещях. — Не спирайте нито за миг! Пейте!

Транс ме сграбчи за рамото, наведе глава към мен и изпя:

— Ние можем да влезем. Само ще погледнем! Само ще погледнем!

Защо ме изкушаваше този демон?

— Не рискуваме ли? — попитах, пеейки. — Трябва да продължим напред.

— Само ще погледнем, само ще погледнем — подканваше ме Транс. Очите му бяха като разпалена жарава.

— Продължавай да пееш и нищо няма да ти се случи. Пей, Полър, пей, пей, пей, пей!

Беше същински пристъп на лудост. Транс започна да се изкачва към пещерата и аз го последвах нагоре по добре отъпканата пътека, безпомощен като роб. Останалите ни сочеха, зяпнали от изненада, но не се опитаха да ни спрат. Мисля, че те бяха зашеметени и побъркани от близостта на мощния разум на Кавнала. Само Трайбън се откъсна от групата и тръгна след нас, но не за да ме спре. Изтича, като пееше:

— Вземете и мен!

То се знаеше — гладът му за знание беше неутолим.

И така, противно на всякакъв разум, ние тримата влязохме в пещерата, право в устата на звяра.

Нито за миг не спирахме да пеем. Може и да бяхме загубили разсъдъка, но толкова все още имахме. Гърлото ми беше като съдрано и гореше от напрягането, но аз продължавах с всичка сила да лая, да пищя, да муча, както правеха Транс и Трайбън. Тримата вдигахме такава врява, че се опасявах да не съборим стените на пещерата.

Вътре преобладаваше зловеща зелена светлина, излъчвана от нещо като тъмни лъскави пъстри рогозки, които бяха живи. Вероятно някакви пълзящи полепени по стените растения. След миг-два очите ни се приспособиха и ние видяхме огромна, дълбока и изключително широка пещера. Растенията осветяваха дори и най-отдалечените й краища. Влязохме навътре. От време на време от живите рогозки се издигаше облак тъмни спори, а от групата, покрита с камъчета повърхност непрестанно се стичаше гъст черен сок, сякаш кървят.

— Виж, виж, виж, виж! — изпя Транс на все по-високи тонове.

В средата на галерията някакви тъмни същества с восъчна кожа пълзяха по пъстрите живи рогозки. Бяха дълги и ниски, бавно придърпваха тела с удължените си крайници, навели глави, шумно лочеха от лепкавата течност, която рогозките изпускаха. Зад тях се точеха тънки опашки, с невъобразима дължина, които приличаха По-скоро на въжета, поникнали от задните им части и провесени далеч назад, губещи се в дъното на пещерата.

С подскоци Транс отиде до едно от съществата и повдигна главата му.

— Виж, виж, виж, виж!

Така се смаях, че за момент забравих да пея. Лицето беше почти човешко! Видях уста, нос, брадичка, очи. То загрухтя и се опита да се освободи, но Транс го задържа още малко, ала достатъчно дълго, за да схвана, че лицето не е човекоподобно, а наистина човешко! Разбрах, че това сигурно е Трансформиран и сега пълзи и души в лигавата мръсотия на пещерата. Пред мен бе един от поддалите се на зова на Кавнала. Потреперих при мисълта, че толкова много хора от селището ни бяха погубени по този начин на Стената.

— Пей! — напомни ми Трайбън. — Пей, Полър! Или си загубен!

Бях онемял от изумление и ужас. Какво е това? Кои са тези? Познаваме ли ги?

Смехът на Транс се търкаляше по всички тонове от гамата.

— Това е Браджър, ето Стит, там е Халимир — изпя той.

Посочи към един, които се въргаляше недалеч от мен.

— А онзи е Гортан.

Спомних си.

— Гортан, любовникът на Лилим?

— Да, Гортан, любовникът на Лилим.

Разтреперих се, почти се разплаках — в паметта ми изплува сладката Лилим: с нея за пръв път правих Промени, тя ми бе разказала за своя любим Гортан, тръгнал някога за Стената; Лилим, която ми бе казала:

— Ако го видиш там горе, предай му поздрави от мен и кажи, че никога няма да го забравя.

Сега в краката ми пълзеше нейния Гортан — черно същество с восъчна кожа и опашка, Трансформиран до неузнаваемост и свързан чрез дълъг като въже израстък с неизвестно чудовище. Не можах да се овладея. Клекнах до него и му запях името на Лилим, защото й бях обещал. Предполагах, че няма да разбере нищо, но грешах. Изведнъж очите му се разшириха и в тях видях такава неизмерима мъка, че можех да изтръгна сърцето от гърдите си, ако това би му донесло успокоение. Той плачеше без сълзи. Гледката беше ужасяваща. Но аз бях обещал на Лилим, че ще потърся нейния любим и ще предам поздравите.

— Пей! — извика Трайбън. — Не спирай, Полър!

Да пея? Как можех да пея? Исках да умра от срам. За миг, с наведена глава замълчах и в този миг чух в съзнанието си гласа на Кавнала да гърми като десет скални срутвания, да ми заповядва да вървя и да му се отдам. Направих несигурна крачка напред. Но Транс ме сграбчи с неописуема сила и ме върна назад. Трайбън ме удари между рамената, за да възвърна разсъдъка си. Кимнах, отворих уста и нададох писък, сякаш съдираха кожата ми на живо, а после и още един и още един — такава беше песента, която запях.

„Лилим“ — мърмореше съществото в краката ми със стенещ глас, но макар и слаб, той проехтя сред моите писъци, като звук от надута банданая.

— Заведете ме при Лилим… Лилим… искам вкъщи… вкъщи…

Коленичих до него. Лицето му беше омазано от сока на онова, което ядеше. Черни сълзи бликаха от измъчените му очи.

— Полър, недей, бягай назад, бягай назад… — предупреди ме Транс.

Но аз изоставих всяка предпазливост. С жал и обич се вгледах в тези отчаяни очи, а Гортан се пресегна и се залови за мен като удавник. Реших, че се опитва да се изправи, но бързо усетих как ме повлича — опитваше се да ме придърпа към вътрешната част на пещерата, към Кавнала. Естествено, че силата му не стигаше — та той беше само едно същество, което пълзи, гърчи се, лази по земята с немощни крайници. И въпреки това усетих — този път не със съзнанието, а с тялото си — дърпането и ме обзе страх. С рязко движение се освободих от него и той падна до мен. После без да се замисля, извадих ножа си от калъфа и срязах безкрайната връв, която го свързваше със съществото в дъното на пещерата. Гортан изквича и се сви на топка, потрепери, потръпна за момент и се замята в конвулсии, като се гърчеше и отстъпваше назад.

— Пей! — заповяда ми Трайбън, докато аз стоях глупаво. Отворих уста, но от там излезе само квичене и скърцащи звуци.

А Транс сграбчи ножа от ръката ми, виснала безпомощно и го заби бързо в гърдите на Гортан. Злощастният Гортан се надигна и падна.

След това застина неподвижно. Останалите същества, роби на Кавнала се виеха и гърчеха, приближаваха се към нас, сякаш искаха да ни заобиколят и завлекат при своя господар.

— Навън! — изрева Транс. — Навън, навън, навън, навън!

И ние избягахме.