Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (13)

13.

Върху пуста, оголена скала, шибана от бурни ветрове, на половин ден път над платото, извършихме паметната церемония в чест на Стам. Бяхме покрусени от мисълта, че тя никога няма да види боговете на Върха. Стам беше сериозна, силна и жизнерадостна жена, безстрашна пред трудностите. Тя заслужаваше по-добра участ.

Помолих Мин и Малти да изрекат думите от Книгата на Смъртта, както бяха направили за Стап, но Мин, потънала в скръб за своята приятелка, не можа да го направи, затова Грисиндил говори вместо нея. Още веднъж Джайв пя, Тенилда свири, а ние издигнахме могила за Стам, сбогувахме се с нея и продължихме нашето пътуване към по-високите части на Стената. Защото животът е кратък и крие много опасности, но Пилигримите трябва винаги да продължават напред.

След толкова време, прекарано на равно, за нас беше божия благодат да се изкачваме отново. Радвахме се, че напускаме тъжното плато и потресаващото Кралство на Размекнатите. Крачехме бодро, придвижвахме се по външната страна на Коза Сааг с бързи, сигурни стъпки.

Отдалече тази част на Стената изглеждаше непроходима — една каменна завеса, издигната отвесно чак до портите на Небесата. Но това беше измама на окото щом започнахме изкачването, установихме, че в действителност не е толкова стръмна, колкото изглеждаше от платото; издигаше се по-плавно, имаше завои, извивки и спускания. За добрия катерач се намираха много опори и в цели участъци склонът бе наистина лесен за преодоляване. Този вътрешен шпил на Стената приличаше до голяма степен на външния масив, откъдето бяхме започнали изкачването. В първите дни, след като напуснахме платото, се движехме бързо, много бързо.

За да се разсеем след загубата на Стам, си повтаряхме, че нататък изкачването ще бъде лесно и скоро ще се намерим в дома на боговете. Подобни неща би казала и Стам.

Но ние се мамехме.

Откъде да започна да ви разказвам за изстраданите несгоди в тази част на Коза Сааг?

Първо — още не се бяхме изкачили много високо и въздухът стана изненадващо студен, тук-там по земята имаше бели петна от неразтопен сняг — нещо съвсем необичайно за обитатели на знойните низини, каквито бяхме ние. Понякога поглеждахме нагоре, там се тъмнееха заскрежени буци стар лед, залепнали скрити от лъчите на слънцето под високите хребети на планините. Изглеждаше, че са там от векове. Заснежената ледена кора ни изгаряше, ако я докоснехме от любопитство. Тя сякаш жилеше пръстите ни, напукваше и нацепваше кожата ни.

На петия ден на платото вече се гушехме един в друг треперещи и нещастни, за да се топлим през нощта. Е, нашите инструктори ни бяха предупреждавали, че на тези височини трябва да очакваме въздухът да стане по-студен.

— Не допусках, че ще бъде толкова студено — призна Киларион и посочи към яркия Екмелиос в небето над нас. — Нали с всяка крачка все пак се приближаваме до слънцето?

Всички се смяхме на простодушието на Киларион. Но никой, дори Трайбън, не можа да даде смислен отговор на въпроса му.

За да ни предпази от хапещия студ, кожата ни отново се удебели, а сърцата забиха по-бързо, за да накарат кръвта да раздвижи топлината в нас. Адаптирахме се към студа, както преди се адаптирахме към разредения въздух. Но лично аз се чудех какви ли са условията по-нагоре, щом тук е така.

Не само времето застудя, целият сезон беше срещу нас. Досега през по-голямата част от изкачването времето бе сухо и ясно. А сега често започнаха да валят ледени дъждове, които от време на време преминаваха в сняг. Една нощ се изви страховита буря: черни, ревящи ветрове вършееха из планината така свирепо, че се изплаших да не ни хвърлят долу на платото. Вятърът довя и суграшица — тя пърлеше лицата и ръцете като огън, помиташе ни, нищо че крещяхме и се молехме на боговете да се смилят над нас. Търсехме процепи, пролуки и малки пещери, опитвахме се да се скрием от яростта на бурята, сгушвахме се по двама-трима, за да се топлим един друг.

В тази нощ отдадохме още един човешки живот. На зазоряване се надигнах скован, с възпалена кожа, почти целия измръзнал, и в очите ми се наби неподвижното, бяло като кост, изцъклено лице на Аминтер Тъкача — той се подаваше като пътепоказател в бялото снежно поле, заровен до шия. Извиках за помощ и го изровихме, но беше късно. Аминтер бе избрал неподходящо място за нощуване — една яма, където вятърът бързо бе натрупал сняг, а суграшицата го бе надвила в съня му. Вероятно бе умрял без да разбира какво става.

И така, вече бяхме загубили трима, а едва бяхме прекосили първото Кралство. Сега разбирах защо от Поклонението се връщаха само по няколко Пилигрими. Планината е тъй висока, а рисковете — безброй. Започна да ми се струва чудо, че изобщо някой е стигнал Върха.

Снегът и суграшицата утихнаха. Студът някак се омекоти, но започна дъжд — непрестанен, подлудяващо проливен. Струваше ни се, че ще продължи вечно. Два дни го чакахме в една усойна пещера да спре. През това време Джека, Тиса и струва ми се Малти, направиха опит да излекуват с Промени и заклинания съсипаното лице на Мин. Наблюдавах ги скупчени в най-отдалечения ъгъл: мърмореха, сключваха ръце и пееха, палеха благовония, даваха й лекарство на глътки, а тя държеше образи на светици. Но всичко беше напразно. По никакъв начин не можаха да убедят нейната плът да възвърне предишната си форма, а според мене стана даже малко по-лошо. Когато я оставиха, Мин се усамоти в най-дълбоката сянка на пещерата, сгуши се, а шалът покриваше обезобразената страна от лицето й. Чух я да ридае. Исках да се доближа, но тя ме отпъди с ръка. По-късно Гали се опита да я успокои — тя отказа отново. Марсиел и някои от жените успяха да говорят с нея, но независимо от всичко тя остана изолирана и мрачна и се държеше настрани от всички ни.

На следващият ден, макар че дъждът продължаваше да вали, решихме да потеглим. Щеше да е по-добре, ако бяхме останали там. Скоро след тръгването чухме силен грохот над нас. „Гръмотевица“ — помисли си Кат. Но не беше гръмотевица. Малко по-късно Йо Учения сложи ръка на челото си и я дръпна цялата окървавена.

— Странен дъжд — промърмори той.

Аз самият усетих пареща болка. И другите закрещя ха. Плътна пелена от ситни камъчета се сипеше върху нас. После се чу глухото търкане на тежък скален къс — по-голям от две доближени длани — и той тупна почти в краката ми.

— Прикрийте се — извика Трайбън. — Свличане на земни пластове.

В следващия момент сякаш цялата планина искаше да се стовари отгоре ни. Земята се разтрепери под краката ни, но в този мрачен момент, изпълнен с опасности, Креш Спасителят се погрижи за оцеляването ни. Недалеч над главите ни от сърцето на Стената се подаваше каменен навес. Като обезумели се затичахме нататък, докато големи и малки скали се търкаляха надолу край нас.

Успяхме да се скрием в мига на най-голямото срутване. Притискахме се диво и безразборно един към друг, и независимо от несгодата на момента, започнахме да се смеем. Беше истеричен смях. Стояхме натъпкани един до друг, сковани от страх за живота си, и видяхме как огромна канара се изтърколи надолу с трясък. Звукът при отскачането й по склона на Стената наподобяваше великански удари по планинската снага. Без съмнение дъждът беше размил земните пластове по-нагоре. От безопасното място, тук, смаяни наблюдавахме как големи каменни късове се изсипват върху пътеката, по която току-що бяхме минали и подскачат надолу към ръба на Стената в продължение на дълги минути. Струваше ни се, че никога няма да спрат. Тенилда и Айс започнаха да тактуват върху въображаеми барабани, сякаш в безкрайното трополене чуваха тайнствена музика. Джайв им припяваше Песента на Падащата Планина. Но в следващия момент силен тътен, по-страшен от всичко, което преживяхме досега, разтърси земята; последва го втори, почти толкова мощен, и трети. Паднахме на колене и безмълвно се взряхме един в друг с мисълта, че това е краят. След третия трясък, слава богу, нямаше друг. Спусна се зловеща тишина. Мина време и на фона на заглушаващия дъжд вече чувахме само тихото ронене на дребни камъчета. А после — само дъжда.

Внимателно надникнахме — огромна канара с големина три човешки ръста покриваше мястото, където бяхме преди малко. Тя спокойно можеше да се превърне в наша надгробна могила. Пътят, по който вървяхме преди малко, вече не съществуваше.

Поради божията милост никой не бе убит или наранен. Постепенно започвахме да се отърсваме от ефекта на гръмовните звуци и яростния ураган, изсипал се над нас. Но при бягството бяхме захвърлили денковете и рогозките и сега повечето от нещата лежаха погребани под тонове скала. Нямаше надежда да ги изровим. Бяхме загубили голяма част от екипировката, налагаше се да поделим останалата и от сега нататък някои вещи щяха да ползват най-малко двама души. И все пак, преди да продължим, отправихме благодарност към Креш, че останахме живи.

Вече бяхме готови да тръгнем, когато попитах:

— Къде е Мин?

Погледът ми зашари нагоре-надолу, но не я видях никъде. Приближих се до ръба на каменната могила и я ритнах отчаяно — помислих си, че може би не е успяла да избяга на време и сега тази огромна купчина се бе превърнала в нейна гробница.

Тогава се обади Хенди:

— Точно преди скалите да паднат, я видях да се връща назад.

— Назад? Къде назад?

— Към страната на Размекнатите. Тичаше надолу по пътеката, откъдето дойдохме: виках я, но тя не спираше да тича. После скалите паднаха.

— Заради лицето й — подхвърли Марсиел. — Вчера ми довери, че няма да може да понесе да я гледат. Беше след като Лечителя се опита да я възстанови и не успя. Сподели, че смята да избяга — не виждала как може да остане повече с нас. А също и заради Стам — тя много страда за Стам. Говореше, че ще се върне на мястото, където Стам е умряла.

— Защо никой не ми съобщи? — повиших тон.

— Не предполагах, че наистина ще го направи — Марсиел бе много объркана. — Смятах, че е моментно настроение и ще премине. Само ако знаех, само ако бях повярвала…

Аз се огледах ядосан и смутен. Какъв водач бях аз, да губя Пилигримите си наляво и надясно, а изкачването едва започваше.

Изглежда същото нещо си беше помислил и Мурмут. Изпъчи се и заяви:

— Останете всички тук. Аз ще я доведа.

— Чакай — спрях го аз. — Не искам да ходиш никъде…

Но беше късно. Мурмут вече лазеше по едната страна на скалната купчина. Движеше се с твърда непоколебимост и с изумителна ловкост за човек с неговите размери. Нямаше смисъл от моите заповеди да се върне — вече беше високо върху скалите, като се катереше чевръсто. Зле скрепените камъни се пързаляха и търкаляха под него и за момент ми се стори, че цялата могила ще поддаде, ще се срути и ще го помете във вихрен водовъртеж. Но той тичаше напред, дори когато скалите под краката му се срутваха успяваше някак си да се задържи. Стигна чак до върха на могилата и после изчезна от другата страна.

Бях бесен. Този празноглав героизъм беше идиотщина. Дори да намереше Мин, как щеше да я доведе? Само някой с изключителна сила можеше да преодолее тази огромна назъбена планина. Мурмут щеше да се справи сам, но не и ако носеше Мин.

Нямах друг избор, освен да остана на мястото си докато Мурмут се върне. Ако бях издал заповед да продължим без него, щях да си навлека обвинението, че се опитвам да се освободя от моя съперник и то по страхлив и безскрупулен начин.

Нямаше го повече от час. Вместо да се радвам, ако загине някъде по склоновете от собствената си глупост, открих, че се моля за благополучното му завръщане, молех се да се върне бързо, за да можем да продължим незабавно. Но дълго време нямаше и помен от него.

Изведнъж чухме някакво драскане и Мурмут се появи на върха на скалите със зачервено лице, потен и целият изпоцапан. В пълна тишина наблюдавахме как се спусна към мястото, където стояхме и дълго пи вода от меха, който Грисиндил му подаде.

— Е? — попитах аз най-после.

— Тя си отиде.

— Умряла ли е?

— Не, не това имах пред вид. Отиде си. Стигнах до завоя на пътя, спуснах се и погледнах от ръба. Видях я далече долу, как слиза по хълма. Тя тичаше. От мястото, където я наблюдавах, изглеждаше не по-голяма от кукла. Извиках я и мисля, че ме чу, дори може би ми отговори нещо, но ветровете отвяха гласа й и тя продължи да тича. Придвижваше се към платото тъй бързо, сякаш там е най-хубавото място на света. Отиваше към Размекнатите.

— При другите Размекнати — уточни Хенди. — Сега те са нейният народ.

Аз потръпнах, но знаех, че думите на Хенди са самата истина. Ние изгубихме Мин. Ако Мурмут бе успял да я стигне и я бе върнал със сила, тя нямаше да остане дълго с нас.

И така, ето първият дезертирал към Кралствата, първият от онези, които щяхме да наричаме Трансформирани, подчинили се на волята на планината и овладени напълно от силата на Огъня на Промяната.

Измърморих една молитва за Мин, където и да беше тя, каквато и щеше да стане.

Мурмут помоли за още вода. Изглежда бе положил огромно усилие в тази безплодна гонитба. Пи жадно, после огледа всички ни като се хилеше, пъчеше гърди и се перчеше. Очевидно беше изключително доволен от себе си, че е направил това самостоятелно пътешествие назад и очакваше същото от останалите.

Съобразих, че трябва да го охладя.

Погледнах го и казах:

— Не искам никой никога да предприема подобни експедиции отново.

— Какво? — изкрещя Мурмут и ме стрелна с нескрита омраза.

— Мин направи нещо тъжно и жалко, Мурмут. Тя покруси сърцата ни. Но беше огромна грешка да тръгнеш след нея. Нямаше начин да успееш да я настигнеш и върнеш. А ние загубихме ценно време да те чакаме. Ние трябва да вървим напред, напред, през цялото време напред…

Лицето му стана злобно, очите му — кръвнишки.

— Аз знам кое е добро и кое лошо точно толкова добре, колкото и ти, Полър. Съвестта ми нямаше да бъде спокойна, ако поне не бях опитал. А ти се погрижи за твоята и ме остави на мира. — Той плю към скалния куп и отмина ядосан, с Грисиндил под ръка.

Тук-там около мен се чу силен ропот. За пръв път някои взимаха страната на Мурмут. В гонитбата на Мин виждаха проявена храброст и героизъм. Наистина така беше. И все пак — глупава постъпка. Лошо, че само аз го разбирах.

 

 

ИЗКАЧИХМЕ СЕ по-нагоре дъждът спря и времето пак стана по-топло, макар не толкова, колкото в по-ниските части на Стената. Поради скалния релеф, отново се принудихме да се насочим към вътрешността и като стигнахме там, открихме един скрит свят на избуяли ливади и хълмчета, толкова зелени и прекрасни, колкото платото беше мрачно и сухо.

Това незнайно място сред огромната планинска шир ни донесе такава радост, че забавихме изкачването. Попаднахме в нещо като голяма купа, леко извита по краищата, но почти на едно ниво. Навсякъде наоколо се извисяваха стени от яркочервен камък с лъскави черни ивици от оголени скали. Една от тях беше в посока, която щеше да ни позволи да продължим към Върха, но не можехме да разберем точно коя е и как да стигнем до нея. Дни наред си проправяхме път през земя, изпълнена с потоци и гъста трева, без да имаме точен ориентир за посоката.

Чувствах се уязвим от тлеещия бунт. Съмнявах се, че някой друг има по-добра идея накъде да се върви. Самият аз нямах никаква, но аз бях водачът, а водачът е длъжен да предвожда. Останалите черпят от него сила и мъдрост. И ако той не може да даде тези неща, чака го беда.

През цялото време Мурмут мълчеше. Той можеше да каже „Полър ни води наникъде“ или „Полър се оплакваше, когато му изгубих един час в търсене на Мин, а тук, в тази страна на потоците той ни губи дни наред“, или „Ако Полър не знае накъде отива, вероятно има някой друг, който знае“. Но той не каза нищо подобно, поне аз не го чух, обаче знаех, че си ги мисли. Виждах го в очите му, в дръзката извивка на устата, в небрежната му походка.

Нямаше да му направя удоволствието да поискам мнението му. Често се съветвах с Трайбън и разбира се с Кат, Джайв, дори с Накса и Киларион. Всички те имаха определени качества: острия ум на Трайбън, голямата информираност на Накса, изобретателността на Кат, интуитивното умение на Киларион да намира пътища, решителната добронамереност на Джайв — всички тези качества ме караха да смятам, че те ще ми бъдат от полза да открием пътя. Не се консултирах единствено с Мурмут. Вероятно беше дребнаво от моя страна, но той започна да ми противоречи от самото начало, отговаряше и роптаеше, позираше и не се подчиняваше и аз не можех да му имам доверие.

Виждах го, че ме наблюдава отдалече. През цялото време изглеждаше напрегнат и ядосан. Не се съмнявах, че на езика му напират и обиди. Но той продължаваше да мълчи.

Никой от моите съветници не можа да предложи начин как да открием пътеката нагоре, не можа да измисли нищо повече от мен. И така ние скитахме безцелно, като от време на време се оказвахме на същото място в някоя ливада или на място за лагеруване, където сме били преди три дни. Тук бяхме като деца или по-скоро като мечтатели, които се опитват да намерят път в непознат свят. Бяха ни изпратили на Стената без да знаем какво ни очаква там, цялото обучение през тези години се основаваше на предположения, басни и глупости, затова можеше да се очаква, че ще изпадаме в подобни затруднения.

В един късен следобед на ден, изпълнен с безцелно бродене, докато правехме мъхести легла за нощувка до прекрасен бистър поток, при мен дойде Грисиндил. Току-що се бе спуснал мрак и няколко луни вече надничаха от небето.

— Полър, на Мурмут му е много трудно — започна тя.

След като напуснахме платото, Грисиндил и Мурмут бяха започнали да спят заедно. Това ми изглеждаше странно, защото Грисиндил, макар и малко избухлива, винаги ми се е струвала уравновесена и добродушна жена и за какво — трябваше да се свързва с такъв груб самохвалко и фукльо какъвто беше Мурмут — не можех да разбера. Но разумът остава на заден план там, където става дума за Промени. Вероятно Мурмут притежаваше качества, които аз не можех да видя.

— На всички ни е трудно, Грисиндил — отговорих аз.

— За него е по-различно. Той иска да бъде водач, а ти стоиш на пътя му.

— Зная. Това не е нещо ново.

— Той има идея как да намерим верния път.

— Така ли? — възкликнах аз. — Тогава нека я каже.

— Не. Ти му отправи тежки думи след като той търси Мин. Беше побеснял. Стоя буден цяла нощ и повтаряше „Как можеше да не се опитаме да я върнем? Можехме ли да я оставим просто да избяга и да си продължим сякаш нищо не се е случило? А после Полър да ми разправя, че не е трябвало да правя това…“ Горчивината още не го е напуснала, Полър. Той е непрекъснато сърдит. Понякога го чувам да плаче, наистина плаче — сух, задушаващ плач, изпълнен с безсилие и гняв. Знаеш ли, два-три пъти е изпадал в сериозна беда, докато е търсил Мин? Едва не е загинал по пътя. Като се спускал надолу към бездната, част от пътеката е поддала под краката му и едва не го е запратила и него там. И всичко това, за да го порицаеш, когато се върна. Не, Полър, той няма вече да сподели доброволно своите идеи. Страхува се, че пак ще го накараш да изглежда глупак.

— Много смело от негова страна да тръгне след Мин и въпреки това не беше правилно.

— Беше правилно, Полър.

Аз свих рамене.

— Беше правилно? Е, значи, предполагам аз съм сгрешил. Мисли както искаш. Чуй, Грисиндил, съжалявам, че Мурмут страда заради мен. Но сам си е виновен.

— Не можеш ли да направиш нещо за него?

— Как? Като му отстъпя мястото си на водач?

— Поне можеш да се съветваш с него от време на време.

Изгледах я изпитателно. Тя беше напълно искрена и аз видях в очите й такава топлина и любов към Мурмут, че се стреснах. Отново премислих вероятността да съм подценил Мурмут. Дори самохвалковците могат да имат добродетели.

Но аз нямах вяра в преценките на Мурмут, защото винаги ми се струваше, че мисълта му е опорочена от любовта към самия себе си, че той винаги се опитва да впечатли останалите със своята сила, смелост, проницателност и способности. На истинския водач не му е нужно да прави това.

Предложих на Грисиндил:

— Нека да помисля малко — като не смятах да предприема каквото и да било.

Тя разбра, че няма да направя нищо, а също — че нашият разговор е изчерпан. Тръгна си като мърмореше.

Но много скоро след това, докато търсех удобно място да разпъна рогозката си за нощуване, при мен дойде Хенди.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

Бях малко изненадан да го чуя от Хенди — толкова дръпната и високомерна, макар че напоследък сякаш започваше да се показва от черупката си. Нежните й рамене криеха особена твърда решимост, което рязко контрастираше с обичайното — плахо и колебливо поведение.

— За какво се отнася? — попитах аз.

— За Мурмут.

— Мурмут! В името на Креш, жено! Селемой и Тиг! И ти ли си на страната на Мурмут в заговора срещу мен? Кажи ми ти също ли правиш Промени с него?

Беше грубо. А гласът ми беше толкова рязък и силен, че тя отстъпи назад, но само една или две крачки. Очите й бяха вперени в моите.

— Също? С толкова ли много хора правя Промяна? С Мурмут и с кой още?

— Нямах предвид това — изчервих се аз и съжалих за думите си, — но току-що дойде Грисиндил да се застъпва за Мурмут. Тя поне има причина. А сега, когато ти също се появи…

Тя ме прекъсна тихо:

— Мурмут не ми е любовник, а какво прави Грисиндил с Мурмут си е нейна работа. Дойдох при теб, защото неприятностите могат да станат по-големи, а това ще навреди на всички ни.

— Неприятности?

— Между тебе и Мурмут. О, не, Полър, не се опитвай да изглеждаш толкова невинен. Двамата си мерите силите още от километричния стълб Хитиат и всички го виждат.

— Той си мислеше, че е подходящ за водач, а аз знам, че подходящият съм аз. Мерим си силите, защото той не се съгласява с мен.

— Същото може да каже и той.

— Смяташ ли, че Мурмут е по-добре подготвен, за да ни води?

— Не. Той е прибързан и инат, а понякога е много глупав. Но ти го подценяваш, Полър. Той иска да ни предложи идеи. Някои от тях могат да бъдат много добри. И понеже отказваш да ги чуеш, му причиняваш болка. Ако продължи така, той ще ни накара да усетим тази болка.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид битката за водачество.

— Няма да посмее — настръхнах аз. — А ако посмее, само онези няколко негови привърженици ще го последват.

— Искаш да рискуваш ли? — попита Хенди. — Борба за надмощие тук горе, след като стигнахме чак дотук?

Очите й светеха странно. Лек аромат се носеше от шията и раменете й и аз знаех, че това е уханието на кожата й. Тази проява на сила, събуждаше у нея внезапен прилив на красота, и оказа силен ефект върху мен.

— Тогава имаш ли някакви предложения? — подканих я аз.

— Помирение между теб и него.

— Не може да има помирение, когато липсва приятелство.

— Е, поне се сдобрете. Стиснете си ръцете. Ти се държа жестоко с него, когато той изкачи скалите, за да търси Мин. Можеш да му кажеш, че сега съжаляваш за това.

— Ще се закълнеш ли, че не сте го измъдрили двете с Грисиндил?

Ноздрите й потрепериха от възмущение:

— Вече ти казах, че не сме.

— Тя мисли точно като теб.

— А също и много от останалите.

Размислих се. Спомних си недоволното мърморене. Един водач е водач само със съгласието на тези, които предвожда. И това съгласие може да бъде оттеглено всеки момент.

— Добре — обадих се аз след малко. — Ще му стисна ръката, щом смяташ, че това ще бъде от полза. Какво друго предлагаш, Хенди?

— Да помолиш Мурмут да ни каже как според него да намерим вярната посока.

— И Грисиндил иска същото.

— Възможно е.

Тя дълго ме гледа право в очите, после се обърна и си отиде.

 

 

ТАЗИ НОЩ около лагерния огън Джайв изпя Песента на Високите Върхове, а Айс и Тенилда възпроизвеждаха поразително хубава музика, като удряха две пръчки една в друга, Накса ни разказа дълга, занимателна, странно перверзна комична басня, която, както каза той, прочел в един ръкопис от преди пет хиляди години — ставаше дума за съвокупляване между богове и скални маймуни. Макар че нямахме полза от днешното пътуване, ние бяхме странно щастливи тази вечер.

Когато Накса свърши разказа, аз отидох до Мурмут от другата страна на огъня при Талбол и Сепил и го попитах:

— Може ли да поговорим?

— Не знам. Можем ли?

— Спокойно, Мурмут. Вечерта е твърде приятна, за да я разваляме сега.

— Ти дойде при мен, Недъгав. Аз нямам какво да ти казвам.

С удоволствие бих го хвърлил в потока заради „Недъгав“, но се овладях. Хвърлих бърз поглед към Грисиндил, която ни наблюдаваше от разстояние и казах:

— Дължа ти извинение, Мурмут.

На лицето му се изписа смесица от учудване и недоверие.

— Извинение? За какво?

— За някои неща, които ти казах, когато се върна от търсенето на Мин.

Сега той беше целият нащрек.

— Какво целиш, Полър?

Поех дълбоко въздух. Обясних му, че никога нямаше да му позволя да тръгне да търси Мин, както той направи, ако ме бе попитал, но, че аз не съм прав да го обвинявам в неподчинение, защото той просто беше скочил и изтичал импулсивно, без да има време да поиска разрешение. А след като не е имало отказ, казах аз, тогава няма и неподчинение.

Той слушаше сухото ми педантично обяснение, със скептичен израз и не отговори.

— Още повече — натъртих аз, — тогава ти казах, че е грешка от твоя страна да тръгнеш след нея. Но сега разбирам, че беше прав. Макар да имаше съвсем малка вероятност Мин да се върне при нас, въпреки това си заслужаваше.

Очевидно Мурмут не бе очаквал подобен жест от мен. И аз бях смаян от самия себе си, че мога да го изрека. Той продължи да се взира в мен, сякаш претегляше думите ми, за да открие скритата насмешка. Но такава нямаше и на него сякаш му бе трудно да повярва, че е така. Сепил и Талбол се спогледаха в пълно недоумение. Видях, че Грисиндил идва към нас усмихната.

— Ами… — започна Мурмут и спря, без да знае как да продължи.

Аз довърших:

— Говорих твърде рязко с теб тогава. Съжалявам. Искам да ти кажа, че сега мисля, че беше прав да тръгнеш, да търсиш Мин. И много смело да го направиш сам.

— Ами, — измънка той отново с почти вързан от учудване език. — Ами тогава, Полър…

Той никога не ме бе виждал в такава светлина. Нито пък някой друг. И сега не знаеше как да реагира. Част от него все още се опасяваше, че му готвя нов вид унижение. Гледах го право в очите. Беше ми трудно, но бях твърдо решен да доведа нещата докрай.

— Е, Мурмут? Ще приемеш ли моите извинения или не?

— Ако те са искрени, да, приемам ги. Защо не? Но признавам, не разбирам защо го правиш.

— Защото ние употребихме много, твърде много енергия в омразата си — казах аз. — А вече нямаме сили в излишък.

Имаше малко топлина в гласа ми и никак в очите ми. Беше ми трудно, достатъчно трудно да се накарам да пълзя пред него. Но аз подадох ръка.

— Нека да престанем с нашите пререкания.

— Отказваш ли се да бъдеш водач? — попита той.

Едва не го размазах. Но стиснах челюсти и отговорих колкото се може по-спокойно:

— Нашите спътници Пилигрими ме избраха за водач с гласуване. Ако те искат да ми отнемат водачеството чрез гласуване, нека бъде така. Но да се откажа, не е в характера ми. Моля те да ме приемеш за водач на това Поклонение без възражения, Мурмут, както би трябвало да бъде. И в замяна ти обещавам да забравя недружелюбното си отношение към теб и да те привлека в моя кръг от съветници.

— Искаш да бъдем приятели? — попита той с недоверие.

— По-скоро съюзници. Пилигрими, които работят заедно за доброто на всички.

— Ами…

Грисиндил, застанала близо до него, го сръга рязко с крак. Той й хвърли унищожаващ поглед, но стана и щръкна доста над мен, защото беше много едър мъж. Продължавах да стоя с протегната ръка. Той я пое, макар че изражението му беше неестествено и напрегнато.

— Съюзници — примири се той. — Пилигрими. Да. Да. Добре, Полър. Пилигрими, които работят заедно.

Това не беше най-доброто помирение. Но вършеше работа. Утре, реших аз, ще го извикам настрани и тихичко ще го попитам как мисли да напуснем долината на потоците.

На път към мястото ми край огъня, Грисиндил ме пресрещна и ми прошепна благодарствени думи. Кимнах й и продължих. Всичко това ми беше неприятно. Направих го, както човек обгаря кървава рана — само защото трябва да го направи.