Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (11)

11.

Платото не ставаше по-привлекателно и отношението ни към него с нищо не се промени. Ускорих крачката и всички ме последваха напред през изнурителната пустош към нашата цел.

За мен времето бе спряло: вече не изпитвах нетърпението и отчаянието, които ме бяха хвърлили в мрак. Единственото ми желание бе да се изкачвам отново и нямаше да разреша нищо да застане на пътя ми. На моменти долавях искра на възобновяващо се безпокойство и настървено започвах да изследвам хоризонта — дали все пак няма признаци, че наистина напредваме, търсех да различа дали някои по-характерни хълмове, хребети или долчинки пред нас, променят местоположението си спрямо голямата, отдалечена планинска маса — същинската част от Стената. И разбира се, те се променяха. Ние се придвижвахме постепенно, макар да не го долавяхме. Платото беше по-голямо отколкото предполагахме, но без съмнение го преодолявахме. Планината вече придобиваше ясни контури, а не беше просто бледочервеникав силует на хоризонта.

Започнахме да забелязваме нови неща.

Тиса ги усети първа.

— Това място е населено — констатира тя внезапно, когато се бяхме изкачили върху едно стръмно сухо възвишение, осеяно с каменни блокове.

— Къде? От кого?

— Не зная. Усещам нечие присъствие.

Поколеба се за миг и посочи надолу съвсем близо под нас, към подножието на планината. От изток към скалистата пропаст течеше река с тъмна вода, а от запад — бърза река с белезникава вода. Смесваха се и се образуваше буен воден път.

— Там — определи тя. — Точно там при двете реки.

— Какъв вид присъствие — попитах аз. — Опасно ли?

— Не мога да преценя, но вероятно да.

— Трябва да ги заобиколим — намеси се Джайв. — Най-добре ще бъде да не се срещаме с никой тук.

Ала беше твърде късно. Нашето присъствие не остана незабелязано. Без да подозираме, бяхме навлезли в Първото Кралство на Стената и неговите обитатели разбраха, че преминаваме през тяхната територия. Много скоро те ни създадоха грижи и ни причиниха скръб.

 

 

ПРЕЗ НОЩТА ни посетиха летящи демони. Никой от нас не бе виждал такива същества. Според Газин Фокусника това били вятърни елфи, а аз винаги бях считал, че те са персонажи от митове и легенди. Но на Стената всички митове и легенди се превръщаха в реалност. И все пак бях сигурен, че Газин греши. Не бяха елфи, а демони.

Установихме лагера на ветровита наклонена площадка, заобиколена от зловещи храсти с яркочервени блестящи и заплашително фосфоресциращи тръни. Потискащо и страшно място, но в средата бликаше изворче с прясна студена вода, а ние можехме да спрем само в близост до вода.

Почти цялата вечер, на фона на тъмното слънце, пред нас бавно кръжаха огромни птици с неясни очертания. Мислихме, че са птици. Но по-късно на хоризонта започнаха да се появяват луните — първо блестящият Сцантибус, после и малкият Молибос и на тяхната бяла студена светлина открихме, че летящите същества са някакъв вид крилати, отвратителни зверове.

Те имаха тела не много по-различни от нашите, но много крехки и малки, като на дете. Бяха меки и отпуснати, с тънки крайници — като джуджета. Ако бяха принудени да живеят на земята, щяха да са слаби и жалки. Но злощастните дребни тела висяха на големи космати крила, с огромен силен размах и се носеха неуморно и плавно из въздуха. Затова Газин Фокусника предположи че са вятърни елфи. Танцът на вятърните елфи е характерен обред на Фокусническата Къща, така че той би трябвало да знае как изглеждат елфите.

Оказа се, че Газин бе сгрешил. Той просто се опитваше да докаже собствената си значимост, подобно на всички Фокусници, ала никога не бе виждал вятърни елфи, защото са били познати само в древността. За мен вятърните елфи от старите легенди винаги са представлявали нежни и ефирни същества, а тези не бяха такива. Смешно малките им тела, покрити с гъста сплъстена сиво-синкава козина като на зверове, им придаваха гнусен и злокобен вид. Забавеният мах на крилата им внушаваше страх и заплаха. Когато се спускаха достатъчно близко надолу, виждахме поразяващо грозните им лица: сплескани черни носове със зейнали дупки вместо ноздри, зелени очи като огньове, дълги уши с гъсти кичури косми по края, четири големи жълти зъба — два отгоре и два отдолу, силно издадени над устните им и леко припокриващи се като извити ками. Немощните ръце завършваха с хищни нокти. Може ли да има по-отвратителни по-различни от елфите същества?

С часове кръжаха в небето над нас, без да правят опит да се спуснат към земята. Само едно от тях прелетя тъй близо, че едва не ме докосна — блъсна ме киселата миризма на крилете му и чух злобния му съсък.

Тези вятърни елфи, демони, или каквото там бяха, се рееха неспирно над нас и издаваха пронизителни, дрезгави, хрипливи викове. Скоро ритъмът на техните крясъци много ми заприлича на говор, сякаш високо ни съобщаваха нещо, използвайки като че ли думи, истински думи, но на неразбираем език — все едно език, чут насън, въпреки че в сънищата си понякога човек разбира непознати езици, а сега не можех да схвана смисъла дори на една дума от онова, което летящите чудовища се опитваха да ни кажат. Но гласовете им бяха злостни. Звучаха като заклинание. По-лошо, звучаха като проклятие.

Видях Тиса, сгушена до една скала, да трепери и да плаче. Когато някое от съществата минаваше близо до нея, тя правеше магьоснически знаци. Накса я приближи, хвана ръката й, за да я успокои. Чух го да й говори тихо, тя кимна, а той отметна глава назад и изкрещя нещо към съществата. Нямах представа какво иска да направи.

Прекарахме безсънна нощ; седяхме до огъня с тояги в ръце, готови за защита в случай на необходимост. За щастие не се наложи — на зазоряване демоните изчезнаха, сякаш изплашени от светлината.

През целия този ден се движехме необичайно стремително, като че ли безсънната нощ ни бе вдъхнала нови сили, но според мен неразумно бързия ни ход, без да жалим силите си, бе само признак за умора, или може би желание да се махнем час по-скоро от страната на летящите демони. Ако това е било нашата надежда, тя е била напразна, защото с падането на тъмнината те се върнаха и отново кръжаха, кръжаха, кръжаха над нас, крещейки проклятия.

И отново чух Накса да вика в отговор — явно използваше думи от техния груб език. Отидох до него:

— Разбираш ли езика им?

За първи път, откакто му разреших да се върне, Накса и аз бяхме близо един до друг. Погледна ме уплашено — вероятно му мина през ум, че мога пак да го нападна. После хвърли неспокоен поглед към застаналата в съседство Тиса, като че ли търсеше помощ, ако реша да го нападна. Но Тиса се бе потопила в царството на мистериите и не виждаше нищо наоколо.

— Разбираш ли? — попитах аз.

Той навлажни устни:

— Малко — и заби очи в земята. Страхуваше се от мен.

— На какъв език говорят?

— Казва се готарза. Много древен език, говорили са го по нашите земи преди много цикли. Учих го като малък. Ние Писарите сме съхранили такива знания. — Накса се поколеба. — Струва ми се, че казват „Елате и се разтопете, елате и се разтопете“ или „Вие ще бъдете размекнати“. Не съм сигурен. Много бегло познавам езика готарза.

— Размекнати? — изпаднах в недоумение аз.

— В тази дума не се съмнявам. Имат предвид нещо като топене на восъчна фигура. Това е дума за промяна. Спомни си как се размеква восъчна фигура, как започва да тече и променя формата си, когато магьосница я затопля, за да направи заклинание.

— И те искат да ни размекнат? — изразих подозрение аз.

Накса кимна.

— Това ми звучи безсмислено.

— И на мен. Казах им да се махат и че никога няма да направят с нас каквото искат. Но сигурно не ме разбират. Казах ти, Полър, познанията ми по този език са твърде слаби. Но Тиса е съгласна с мен, че искат да ни примамят към нещо.

— И магьосниците ли учат древни езици?

— Не — уточни Накса. — Тиса разговаря на езика на 1 съзнанието. Тя разчита мислите на демоните без да използва думи. Затова е толкова изплашена. Тиса разбира всички езици — езика на скалата, езика на дървото, езика на летящите демони. Тя е Санта-Нила. Притежава могъща магия. Ти не знаеше ли?

Погледнах го смаяно. Не знаех, не, не знаех, макар да съзнавах, че Тиса притежава голяма сила. Но толкова голяма? При всяко поколение се раждат шепа хора Санта-Нила. Аз бях лежал в обятията на Тиса, бях правил с нея Промените и то неведнъж, и въпреки всичко не разбрах, че тя е магьосница от такава величина. Сега се чудех дали тревожното изтръпване, което предизвикваше у мен, дали нейното странно и смущаващо излъчване докато правехме Промените, не бе знак за особената — дарба, а аз бях твърде невеж, за да я доловя. Очевидно обаче, Накса не бе тъй недосетлив.

— И селището позволи една Санта-Нила да отиде на Поклонение? — усъмних се аз. — Не е за вярване. Те са толкова малко, Накса. Мисля, че не биха я пуснали да тръгне.

— Те не са знаели — каза Накса. — Там никой не е знаел. Предполагам, че го е скрила от тях, защото е чувствала, че за селището ще е по-добре, ако отиде на Поклонение. Бях сигурен, че знаеш. Още повече, че ти и тя… — гласът му секна, той поклати глава. — Трябва да я цениш, Полър, и да я пазиш.

— Да — съгласих се аз.

— Летящите демони я изплашиха толкова много, Всичките тези приказки за размекване…

— Нищо лошо няма да й се случи — уверих го аз. — На никого от нас няма да се случи нищо лошо, обещавам. Никой няма да бъде размекнат. Няма да го позволя — заключих аз, макар че не осъзнавах какво точно обещавам да предотвратя. Размекнат? Размекнат? Нищо не ми говореше. Скоро разбрахме.

 

 

ПОЧТИ СТИГНАХМЕ до другия край на платото. Пред нас Стената отново се издигаше нагоре към небесата. Приближавахме мястото, където се сливат черната и бялата река — оставаше само да се спуснем по няколко малки хълма, закръглени като гърди. И когато се озовахме там, видяхме отрупани стотици, дори хиляди гротескни същества, скупчени и пъплещи. Малка част бяха на нашия бряг, други — във водата, а останалите, едно хаотично множество, се разпростираха надалече и се губеха в мъглата.

Бяха невъобразимо безформени. Представляваха кошмарна гледка. Нямаше двама еднакви. Нищо, което фантазията може да роди, не липсваше на този речен бряг. Някои бяха ниски и тантурести като гноми, други високи — същински гиганти, но толкова изтънени, че можеха да бъдат пречупени с поглед. Един имаше върху цялото си лице само едно-единствено огромно око, а друг до него — цяла редица малки, блестящи очички като черни мъниста, опасли главата му; трети изобщо нямаше очи, нямаше дори и ноздри, а само лъскава кожа от устата до челото.

Видях уши, дълги колкото ръце, устни прилични на тепсии, ръце, които се влачеха по земята; един нямаше крака, имаше четири ръце и се въртеше на тях като колело; на друг две месести крила излизаха от бузите и висяха надолу сякаш са завеси. Трети разперваше ръце с големина на лопати, друг пък имаше пенис, наподобяващ стърчащ дънер, сякаш бе в непрекъсната Промяна, а четвърти — опашки от главата до петите, които плющяха като свирепи камшици. Пети бе изкривен и възлест — ще кажеш, че сякаш бе на три десетки хиляди години, шести — без черти на лицето, просто така — гладко и празно; седми, сякаш без кости, се движеше като усукано, намотано въже.

Видях и още, още много. Малки, влачещи се същества и други мършави, и ръбати, и други големи и сферични. Същества, покрити с настръхнали бодли, с груба камениста коруба, с люспи като хлъзгави риби. Имаше с кожа, напомняща трева, с космата козина, имаше съвсем прозрачни: виждаше се как органите им пулсират и туптят, а средната им кост минава през торса, като бяла мачта.

Вълна от въпроси се надигна в мен. Защо всички тези същества бяха тук, на това мрачно и запустяло място? Откъде са дошли? Как са придобили такова многообразие на формите, защо са тъй различни и грозни?

Трайбън беше до мен. С болка споделих:

— Боговете сигурно са сънували кошмари преди да създадат тези чудовища! Може ли да има нещо по-противно на този свят? По каква ли причина са създадени?

— По същата причина, поради която сме създадени ти и аз — последва мигом неговият отговор.

— Не те разбирам.

— Мисля, че са хора — изясни се Трайбън. — Или най-малкото са били. Хора, твърде приличащи на нас, стига само да отстраним деформациите.

Това беше ужасна мисъл.

— Не! — изкрещях аз. — Невъзможно! Как може тези същества да са сродни с нас?

— Вгледай се внимателно — настоя той. — Опитай се да видиш зад външното изкривяване истинската им форма.

Направих усилие да го сторя — да отделя странните неестествени деформации, да надникна зад чудноватите, безредно натрупани форми; търсех не разликите, а детайлите от конструкцията на телата им, сродни с нашите. И докато заслепените ми очи блуждаеха по техните смайващи редици, прозрях, че основната структура на тялото им не бе много по-различна от нашата, че повечето от тях имаха две ръце, два крака, глава, централен торс. Тези, които имаха ръце, обикновено имаха шест пръста, точно като нас. Онези, които имаха очи, обикновено имаха две и т.н. Където и да погледнех, имаше невероятни отклонения от нормата, но имаше определена норма и нейната форма много приличаше на нашата.

— Е? — обади се Трайбън.

— В някои отношения имаме нещо общо — признах с неудоволствие. — Но това е съвпадение и нищо повече. Някои форми на тялото са универсални — най-често срещащи се за същества от определен тип, това е всичко. Но приликите не доказват някаква…

— Какво ще кажеш за онзи там? — прекъсна ме Трайбън. — Или този? А другия? Това е работа на Огъня на Промяната, Полър.

— Огъня на Промяната? — потръпнах от ужас.

При споменаването на думата сякаш усетих невидимите вълни на ужасна демонична сила, блъвнала с помитаща мощ от изсъхналата земя — тя започваше да превръща тялото ми в нещо чудовищно, като съществата пред мен.

— Трансформацията им е резултат от Силата, действаща на това място — поясни Трайбън. — Някога са изглеждали като теб и мен.

Погледнах към това, което ми сочеше той. На лошата светлина, тук и там сред кошмарната орда, някои същества можеха да минат за хора като нас. Техните форми се различаваха от нашите само по две-три неща. Споделих го с Трайбън и той кимна:

— Да. Трансформациите при тях не са били така големи както при другите.

— Да не би да искаш да кажеш, че в началото всички са изглеждали като нас, а по-късно са били видоизменени?

— Да, вероятно това са Размекнатите, за които спомена Накса.

Разбира се! Как иначе можеха да бъдат създадени такива форми? Сякаш са били сложени в казан, затоплени до разкашкване, извадени докато са все още меки и гъвкави и моделирани хаотично в безброй причудливи и произволни форми. Хрумна ми, че е било така: онези, които приличаха на нас, вероятно не са били напълно размекнати — процесът в тях не е бил осъществен до край.

И отново изпитах ужас. Трансформацията на тялото не е нещо необикновено за нас. Това е преимущество, наше естествено състояние, при нужда ние можем да променяме формите си в някаква степен. Но тук виждах промяна на формата, несъвместима със здравия разум. За нас е болезнено да възвърнем основната си форма след приключване на Промените, но никоя от Промените дори не се доближава до гротеските, които можеха да се наблюдават тук, на това място, между двете реки. Тук цялото население бе преминало през най-големите не само възможни, но и въображаеми промени и бе останало затворено завинаги в странни и ужасни форми. Но защо? Защо? И как? Още в дните на нашите изпитания чухме и почти повярвахме на потресаващите легенди за Огъня на Промяната — една сила, бликаща от недрата на земята и сътворила невероятни неща. Сега повярвахме напълно. Срещнатите в началото на изкачването призраци вероятно са изпитали силата на Огъня на Промяната. Ала видяното тук минаваше всякакви граници, то ме порази и зашемети, защото — от една страна — се страхувах, че сме изложени на риск и — от друга — защото не можех да си представя какво са целели боговете, като са позволили да бъдат създадени такива чудовища. Беше извън възможностите ми да разбера.

Сега схванах защо се страхуваше Тиса. Попитах Трайбън:

— Дали има опасност да бъдем променени като тези тук?

— Възможно е. Не зная как действа Огъня на Промяната: дали пряко волята ти, или трябва да му се поддадеш, но трябва да се придвижваме внимателно.

— Така ще направим.

 

 

ВСИЧКИ ние, трийсет и деветимата, слязохме в долината на реката и застанахме на малки групи, силно смутени от гледката. Най-близко бяха скупчените плътно до водата чудовища точно пред нас, делеше ни само една открита пясъчна ивица, не по-широка от двайсет-трийсет крачки. Бяха заели позиция като на отбранителна линия, взираха се в нас, сочеха ни, зяпаха и крещяха с дрезгави гласове и надебелени езици. Дори да разбирах езика им, не беше възможно да чуя нещо ясно в тази гюрултия.

— Те говорят готарза — повтори Накса. — Езикът, използван от демоните.

— Можеш ли да разбереш какво ни казват?

— Малко, съвсем малко.

Помолих да ми преведе, но той само поклати глава нетърпеливо, мръщеше се и си мърмореше. Аз чаках. Размекнатите ставаха очевидно все по-неуправляеми: правеха гримаси, хвърляха гневни погледи, размахваха юмруци към нас, ако изобщо можеше да се каже, че имаха юмруци. Изглеждаше съвсем сигурно, че ще ни нападнат. Киларион, застанал точно зад мен, ми прошепна:

— Трябва да изтеглим най-силните хора отпред, Полър. И да се приготвим за бой.

— Нямаме никакви шансове срещу такова множество — му отвърнах аз.

— Полър е прав — подкрепи ме Кат. — Ние трябва да ги подведем. Предлагам да тръгнем право напред и да ги накараме да ни направят път.

Стори ми се най-доброто. Отстъплението щеше да е безсмислено. Стената беше пред нас и трябваше да се движим напред. Дадох знак за тръгване. Точно тогава Накса ми каза:

— Мисля, че разбрах какво крещят сега. Великите Девет ви чакат! Великите Девет ви чакат!

— Кои са те?

— Откъде да знам? Казват ни, че Великите Девет ни чакат от другата страна на реката. Предполагам, че те управляват това Кралство. Или може би са богове. Очакват да отидем при тях. Трябва да вземем разрешение от тях, за да прекосим територията им — мисля, че това ни казват.

— И как да разберем кои са? Как изглеждат Великите Девет? Не ти ли подсказаха някак?

Накса сви рамене:

— Наистина не зная. Не се чува ясно, всички крещят едновременно. Едва различавам отделните думи, да не говорим, че не разбирам напълно смисъла им.

— Добре — казах аз.

Взрях се в хаоса отвъд реката.

— Ще преминем и ще потърсим Великите Девет, за да се опитаме да разберем какво искат от нас.

Още веднъж дадох сигнал и ние поехме напред. Щом разстоянието между нас се скъси, Размекнатите станаха още по-неспокойни. Изглежда смятаха да отстояват земята си и дори да се придвижват с нас. Но когато се приближихме достатъчно, за да ги докоснем с тоягите, те започнаха да отстъпват — не можехме да ги достигнем, но оставаха плътно струпани и не ни позволяваха да се придвижваме свободно.

Така стигнахме до реката. Ние вървяхме напред, а те отстъпваха неохотно. Водата кипеше около бедрата и хълбоците ни, без да се качи по-нагоре, макар че се олюлявахме и препъвахме по скалистото дъно, защото бързото течение ни влечеше. Преминахме на отсрещния бряг без сериозни произшествия.

Бяха стреснати, че пресякохме реката. Сега те отстъпваха по-бързо, дори ни разрешиха да затвърдим позицията си на брега и ни наблюдаваха неспокойно от разстояние, образували плътна фаланга. Мърмореха и ни гледаха застрашително. Имах чувството, че всеки наш опит да продължим навътре във владенията им, без благословията на Великите Девет, които и да бяха те, щеше да бъде посрещнат с ожесточена съпротива. Ала от Великите Девет нямаше и помен — само множеството от деформирани, чудновати същества, без да се забелязва някой с повече власт над другите.

Вече падаше здрач и аз дадох команда да се установим на лагер. На сутринта щяхме да решим какво да правим по-нататък.