Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (9)

9.

Докато се катерехме, се чудехме, защо не попадаме на някаква следа от хилядите други, минали по този път преди нас през вековете — нямаше никакви лагери, никакви отпадъци, никакви загубени инструменти, никакви погребални пирамиди. Все пак от толкова отдавна, колкото никой не можеше да си спомни, нашето селище бе изпращало своите Четирийсет горе в планината всяка година. А доколкото ми е известно, ние не сме единствените от основата на Стената, които спазват обичая. Според нас възможностите за избор на път при изкачване не са големи и всички от нашето селище, дошли тук преди години, най-малкото по необходимост бяха поели по пътеката, по която бяхме тръгнали и ние. Къде бяха техните дири?

Това беше само знак колко наивни сме били относно естеството на Стената. Дори сега, след толкова много седмици, откакто бяхме на Коза Сааг, продължавахме да се учим да почитаме нейната величественост, тъй като все още нямахме реална представа за нейната истинска големина. Продължавахме да я възприемаме в рамките на малкия път от нашето селище към склоновете й. На това ниво той наистина е единственият възможен път. Там нагоре са познатите километрични стълбове от постовете Рощен, Ащен, Глей, Хеспен, Сент и тъй нататък. Представяхме си, че пътеката, която следваме е единственото логично продължение на този път и всеки преди нас трябва да е правил същото. Оказа се, че не сме допускали, че нашият път от селището до Стената е като дъждовна капка в огромна река. От селището над поста Хитиат се отива до Варат — Земята на призраците, да, но има много начини да се стигне над Хитиат — просто не сме посмели да си помислим за други, а те се разделят и водят напред или назад — всеки в своя собствена посока — по Стената, по извитите ронещи се лабиринти във вътрешността, така че е напълно възможно, още след първите дни от изкачването, две групи Пилигрими да не поемат по един и същи път нагоре по Коза Сааг. Трябваше добре да помня прощалните думите на Урилийн, брата на майка ми, че Стената е Свят, че Стената е Вселена. Но аз го разбрах доста по-късно.

Все пак не след дълго щяхме да открием следи от тръгналите преди нас.

Установихме постоянен ритъм на изкачване. Ставане на разсъмване, къпане, ядене и изкачване до пладне. Обяд, почивка и отново на път до падането на нощта, когато беше по-разумно да се намери място за лагеруване. Знаехме, че набираме височина постепенно, но в тази част от изкачването това ставаше едва доловимо, така че напредъкът беше почти незабележим. Този факт ни успокояваше и създаваше фалшивото усещане, че пътят нагоре е лек. Дори Мурмут сега се бе умълчал. През повечето дни времето беше ясно — по-хладно от обичайното за нас, но съвсем не неприятно. Случваше се да вали, понякога дори падаше суграшица, но ние издържахме. От време на време нощем от възвишенията над нас долиташе вой на демони и чудовища. Беше страшно, ала се успокоявахме, че освен този рев, те не могат да ни направят нищо и най-вероятно ще избягат при нашето приближаване. Въпреки че вече бяхме изразходвали цялата храна от селището, не се тревожехме. Търсехме храна по пътя — изреждахме се и опитвахме непознати горски плодове и корени, както Трайбън бе направил в самото начало. От време на време някой се разболяваше за кратко и така научавахме до какво да не се докосваме, иначе ядяхме всичко. Ловувахме и всяка вечер имахме прясно месо за печене.

Оформиха се няколко двойки, но не просъществуваха дълго. За кратко време аз бях със сладката и хубава Тенилда Музикантката, няколко пъти със Стам и веднъж с Мин, която подражаваше изцяло на приятелката си Стам, и с Марсиел Земеделката. Исках да бъда отново с Тиса, но тя бе тъй срамежлива и неспокойна, че бе по-добре да не я доближавам. Но гледах с копнеж след нея. Имаше и една тъмнокоса, тиха жена на име Хенди — тази, която бяха откраднали и държали в селището Типкейн от десетата до четиринайсетата й година. Тя беше непозната за всички ни. Желаех я много и знаех, че не съм единственият. Разговарях няколко пъти с нея, ала все едно, че увещавах водата или говорех с вятъра. Хенди се движеше самостоятелно, лагеруваше на разстояние от нас. Изкушението ми да разбера дали ще ме приеме в мрака бе силно, но не посмях да опитам.

Гали — стара моя любовница, а сега само приятелка — забеляза какво правя.

— Трябва да оставиш и двете жени, Полър, — ми каза тя един следобед, когато се движехме по по-лесен участък.

— Кои жени? — попитах аз.

— Тиса и Хенди.

— О, значи си ме наблюдавала?

— С половин око. Не ми беше нужно повече. Спи с когото искаш. Спи с Тенилда. Но не с тези двете.

— Но само те ме интересуват, Гали.

Тя се засмя.

— Е, й аз те интересувах някога.

— Да — съгласих аз.

— Вече съм твърде дебела за теб, а? Ти предпочиташ по-слабите, нали?

Гласът й звучеше дружелюбно и игриво, но зад тази закачливост прозираше тъга.

— Смятах те за много красива, Гали. Така мисля и сега. Стига да искаш, ще прекарам нощта с тебе. Винаги си ми била скъп приятел.

— Да, приятел. Разбирам какво имаш предвид. — Тя сви рамене. — Както искаш, но ако ти е нужна жена, стой далече от онези двете. Нищо добро няма да видиш от връзката си с тях. Тиса е крехка и лесно ранима, освен това е Магьосница. Хенди е много загадъчна. Избери си Стам, Полър. Тя е добра жена. Силна като мен.

— Но много обикновена. И близка приятелка на Мин. Нали ме разбираш. Приятелство между жени е хубаво нещо, но кара мъжа да се чувства неспокоен, когато правят Промените, понеже в мислите си тя е със своята приятелка.

— Тогава Тенилда. Красива, интелигентна и добросърдечна.

— Моля те — възразих аз. — Престани вече.

Наистина прекарах нощта с Гали, но силните желания у мен отдавна вече бяха утихнали. Сякаш прекарах нощта с любима братовчедка или дори сестра. Лежахме, смеехме се и си разказвахме истории за отминали времена. Накрая направихме Промените спокойно, без много страст и тя заспа до мен бързо като похъркваше. Големият й топъл корем ме успокояваше. Но думите й ме държаха буден. Тиса, крехка и лесно уязвима, Хенди толкова загадъчна. Това ли ме бе привлякло в тях? Дали пък не беше права Гали, че трябва да ги изхвърля от съзнанието си?

 

 

ВЕЧЕ си мислихме, че изкачването ще бъде леко чак до самия Връх, когато се озовахме до място, където всички пътища изчезваха и нямаше как да продължим. Беше ни се случвало й преди и все намирахме начин да заобиколим препятствията, но сега, изглежда, бяхме блокирани от всички страни.

Следвахме северния път покрай източния масив на Стената. Северният вятър ни блъскаше в лицата, а въздухът беше бистър и свеж като младо вино: ниско долу различавахме мъглява сребриста линия — може би гигантска река, лъкатушеше в далечната синя долина, но на нас ни изглеждаше тънка като косъм. Движехме се с бърза крачка, докато се изкачвахме, пеехме. Късно след обяд забелязахме, че пътеката завива рязко на запад и тук беше нашето голямо учудване, защото изведнъж се намерихме пред бездънна пропаст, която като че ли се спускаше чак до сърцето на Коза Сааг. От юг на север тя беше широка много левги — колко точно не можех да кажа — и изглежда продължаваше на изток извън нашето полезрение, сякаш от тук нататък Стената се състоеше от две части, сцепена от тази необятна бездна.

Спряхме изумени от великолепието и величието на гледката. Накъдето и да погледнехме, се виждаха нови върхове — множество от тях розови с черни жилки — цяла армия от кули с огромни размери и необятни височини от двете страни на цепнатината. Проблясваха светкавици. Перести облаци, като развети от вятъра воали, трепереха на небето сякаш пришпорени с камшик от безумен вихър.

— Не бях виждал подобна красота. Вълшебна музика изпълваше душата ми с такава сила, че едва си поемах дъх. Каква величествена гледка! Толкова грандиозна, че ме плашеше. Изглежда небето се отвори и чудна светлина огря земята през прозорец, отворен към бъдещето. Бях сигурен, че това е светлината на преминали дни, струваше ми се, че времето тече назад и събития отвъд края на Света изгряват пред нас с цялото си великолепие. Там горе се разхождаха боговете. Сякаш чувах тежките им стъпки. Питах се дали в Своето пионерско изкачване Първия Катерач бе минал по този път, дали бе видял тази зашеметяваща гледка. Бях сигурен в това. Абсолютно сигурен. И е бил вдъхновен от нейното величие, за да продължи Своето пътуване нагоре към дома на боговете. Както и аз. Както и аз!

Стоях и се взирах, изпълнен със страхопочитание.

Накса дойде при мен:

— Това, което виждаме е Земята на Двойниците. Или по-скоро — нейната светлина, защото няма начин да видим самата нея.

— Двойниците?

— Нашето друго Аз, съвършено и неуязвимо. То живее в Света Близнак, който виси в небето и докосва най-горните части на Стената. Написано е в Книгата на Двойния Свят.

— Не знам нищо за тази книга — признах аз. — Някой ден трябва да ми разкажеш повече.

— Добре — съгласи се Накса и се усмихна леко.

Знаех, че от него няма да чуя нищо повече за Двойния Свят. Но щях да науча от някой друг, дадох обет аз.

Не можех да откъсна поглед от извисяващите се върхове. Останалите — също. Навсякъде се издигаха огромни каменни шпилове. Безчет скалисти пирамиди от срутени скали стърчаха към небето. Някои, обагрени от светлината на залязващия Екмелиос, искряха в розови пламъци. Други, навярно покрити със сняг, блестяха така ослепително бяло, че не можехме да ги гледаме дълго. Ярки дъги прескачаха от клисура на клисура. Няколко скални седловини под нас се спускаха стремглаво към безкрайната тъмна бездна. Ниско долу забелязахме върховете на гигантски черни дървета, сигурно петдесет пъти по-високи от човешки ръст.

Стояхме, погълнати от това грандиозно великолепие. Дорн Клоунът се приближи тихо до мен:

— Полър, след стотина крачки пътят свършва.

— Сега не е време за шеги, Дорн.

— Не се шегувам. Пътят се спуска в нищото. Току-що видях. Нататък няма никакъв път.

И беше вярно. Нашата малка скалиста пътека продължаваше още малко, после постепенно се стесняваше и просто изчезваше недалече от нас. Отидох до самия й край и се озовах на място не по-широко от длан. Хванах се за грубата повърхност на скалата и надникнах със страхопочитание във ветровитата празнина. Пред мен се откриваше единствено празното пространство на големия процеп. От едната страна беше Стената, от другата — пропастта. Оставаше само едно направление и то беше зад мен — пътеката, по която бяхме дошли. Ние бяхме в клопка. Бяхме изгубили дни, дори седмици. Струваше ми се, че нямаме друг избор, освен да се върнем назад по леко полегатия склон, който бяхме следвали, докато открием възможност да подновим изкачването.

— Не — възрази Киларион. — Тук ще се качим нагоре по Стената.

— Какво? — сепнах се аз. — Направо нагоре?

Спогледахме се смутено.

— Направо нагоре — отсече той. — Това е възможно. Знам, че е възможно. Малко по-назад има едно място, където по масива минават широки пукнатини. Има хватки за ръцете. Боговете са ни дали и смукала. С помощта на едното и другото, ще успеем.

Обърнах се и погледнах назад. Видях оголен скален отвес, толкова висок, че вратът ме заболя докато го гледах. В сенките на следобеда можах да съзра някъде в далечината скални шпилове, които стърчаха нагоре, много нагоре.

— Никой не може да се изкатери по това, Киларион.

— Аз мога. Ти можеш. Всички ние можем. Не е толкова високо колкото изглежда. Аз ще се кача и ще ви покажа. И тогава всички ще се качите. Иначе ще трябва да се върнем чак до мястото, където Стап умря и да търсим друг път. Лично аз по-скоро ще се изкача по тази планинска стена, отколкото отново да мина по онези места.

Киларион вече доказа, че е добър в определянето на маршрути, че има природна дарба да определя посоката. Вероятно пак беше прав. Но ставаше твърде късно, за да предприемем този опит, дори ако допуснем, че изобщо беше възможно.

— Ще се върнем назад докато намерим място за лагеруване и ще останем там през нощта. А на сутринта ние с теб ще опитаме да се изкачим по стената, Киларион, — предложих аз.

— Знам, че ще успеем.

— Знаеш, че ще успееш ти. Искам да видя дали другите ще могат.

И така през сгъстяващите се сенки ние се върнахме, за да търсим място за лагер. През този ден никой не бе забелязал, че пътят се рони. Сега, поели назад, си мислех колко ли време ще ни е нужно, за да стигнем до снощния лагер, на място, достатъчно широко и безопасно за престой. Пред нас имаше много часове рисковано ходене в тъмнината. Но не се наложи да го правим. Открихме друго подходящо място — не го бяхме забелязали на идване само на един час от края на пътя, точно до малък извор с прясна вода. Площадката беше малка, но подходяща, скупчихме се колкото се може по-близо един към друг и слушахме как вятърът свири над нас.

На сутринта заедно с Киларион се отправихме, за да се опитаме да се изкачим.

И двамата бяхме нарамили пълни денкове. Иначе изпитанието щеше да е безсмислено. Киларион снова напред-назад по трасето почти цял час преди да вземе решение откъде да започнем изкачването.

— Тук — определи най-после той.

Погледнах нагоре. Стената изглеждаше гладка и съвсем вертикална.

— Тук се процежда вода — поясни Киларион. — Виждаш ли? В скалите трябва да има пукнатини.

Разопаковахме въжетата за катерене и ги завързахме около кръста си. След това се обърнахме с гръб един към друг, за да трансформираме нашите леви ръце за изкачване. Както повече мъже, така и аз, се чувствах неудобно да извършвам каквато и да било промяна на формата си пред друг човек от моя пол, а изглежда и с Киларион беше същото. Когато се обърнахме отново лице в лице, показахме своите смукала. Видях как очите на Киларион се стрелнаха въпросително към куция ми крак, сякаш се чудеше защо не го бях променил, ала не го каза. Аз обаче го изгледах с твърд поглед и му обясних, че не мога да направя нищо с крака си, но че във всеки случай той не е пречка за мен. Пресегнах се към денка, извадих малкия идол на Санду, който Стрелца ми натрапи в деня на Заминаването и го потърках два пъти на святото му място за късмет.

— Готов ли си? — попита той.

След това запрати тризъбата кука към скалата, протегна се нагоре и започна да се изкачва по отвесния скален масив.

Когато свързващото въже се опъна, аз го последвах. В годините за тренировка се бях изкачвал по много скали, макар и никога по подобна на тази. Казах си, че най-важното е да се съсредоточавам върху всяка поредна хватка, а не да мисля за цялостното предстоящо изкачване. Над мен Киларион се движеше бързо и ловко и опипваше най-добрите места, за да се задържи. Както и предполагаше, камъкът бе осеян с пукнатини, а имаше и хватки, и дори малки издатини, незабележими отдолу. Сграбчвах хватките, забивах като клин дланите си, а понякога и цялата си ръка в пукнатините. Използвах куката и смукалата си, за да мога да преодолявам гладките участъци. И се издигах бързо и сръчно, спазвайки темпото на Киларион.

Най-важното при изкачване по скала е, човек да не забрави да предостави на краката да свършат цялата работа. Ръцете са подвижни и гъвкави, но бързо отмаляват, ако трябва да носят голямата тежест. Затова Киларион гледаше подозрително моя сакат крак. Той беше пръв и ако паднеше — аз трябваше да задържа и двамата. Сигурно се е чудел колко ли сила може да има в мен.

Щях да му покажа. Живял съм с този крак, служил ми е вече две декади години. Той ме бе изкачил до тази височина на Коза Сааг. Щеше да ме изкачи и по тази скала, и по целия път нагоре в планината.

Докато се протягах за издатини над мен, умело забивах пръстите на краката си в пукнатините. Чувствах сигурна опора, бях готов да се изкатеря до следващата височина. В тази игра недъгавият ми крак не беше по-лош от другия. Просто трябваше да го слагам под различен ъгъл, това беше всичко.

Първите минути бяха лесни. После стана малко по-трудно — налагаше се да се подскача към някои от хватките и докато отскачах, за момент оставах напълно без опора. Веднъж докоснах хватката — тя се изрони като гнило дърво и се счупи. Но когато това се случи, аз вече бях закрепил краката си.

Ушите ми пищяха, сърцето ми се блъскаше лудо. Изглежда, че малко се бях уплашил. Но Киларион се движеше безжалостно и не исках да си помисли, че не мога да го следвам. Както бях научен, планирах пътя си с няколко движения напред — непрекъснато съобразявах следващата стъпка, пресмятайки къде ще отида след като съм тук, а после ей там.

Направих глупавата грешка да погледна назад през рамо, за да видя колко високо сме се изкачили. Това се оказа критичен момент — надолу клисурата изглеждаше толкова дълбока, колкото беше висока Стената. Стомахът ми се сгърчи, сърцето ми се сви, сякаш някой го стисна и моят ляв крак започна да трепери силно. Горе Киларион усети раздрусването на въжето.

— Какво правиш, Полър? — попита той. — Да не би да танцуваш?

Този шеговит въпрос ме спаси. Аз се засмях и страхът ми се изпари. Отново се съсредоточих върху скалата.

За да се катери човек, трябва да се концентрира възможно най-добре. Не бива да вижда нищо друго, освен пукнатините и скалата пред носа си. Аз се изкачвах нагоре, все нагоре. Сега приличах на орел с разперени криле и разкрачени крака; движех се бавно по успоредни траверси, разположени на разстояние около два разкрача, които образуваха нещо като комин. Сега се захванах и висях от една кристална издатина не по-голяма от вътрешния ми палец. Бузата ми плътно прилепваше до скалата, а краката ми търсеха опорна точка във въздуха. Ръката ме болеше, а езикът ми беше подут.

И изведнъж една ръка замахва пред лицето ми и чувам звънтящия смях на Киларион, когато посяга към китката ми, хваща я и ме издърпва на ръбест скален корниз, където мога да се отпусна и дори да легна.

— Виждаш ли? — възкликна той. — Нищо работа!

Бяхме се изкачили. За мен катеренето бе траяло векове — а всъщност може би то бе само секунди, не можех да преценя. Единственото сигурно нещо бе, че го бяхме завършили. Едва сега разбрах, че имаше моменти по пътя, когато бях сигурен, че ще загинем. Но сега, когато лежах върху хоризонталната плоча и се смеех, и дишах тежко, сега ми се струваше, че Киларион беше прав и че изкачването наистина е нищо работа.

След малко станах. Бяхме стигнали до широко плато, тъй обширно, че в първия момент помислих, че сме на самия Връх — Върха на Коза Сааг, защото всичко наоколо изглеждаше равно. Тогава в далечината съзрях нещо, което ми показваше колко греша. Сега на юг можех да съзра на огромно разстояние следващото възвишение на Стената, издигащо се от основата на платото.

Гледката ме вцепени: грамадна бляскава маса от бледо червен камък, забулена в основата от мъгливия сутрешен въздух и чезнеща някъде в гъстите облаци над главите ни. Масивът се издигаше към безкрайността във верига от различни височини, сякаш една планина израстваше от друга. Сигурно цялата Стена е такава — не планина, а низ от планини, огромни в основата си и стесняващи се постепенно нагоре. Не беше чудно, че от нашата долина не можем да видим най-горните части, те лежат скрити от погледа ни в естествената крепост на по-ниските ридове. Стигнали до това плато, просто бяхме завършили първата фаза от нашия маршрут. Бяхме минали от външната страна на подножието към онова огромно нещо, което е Коза Сааг. Започнах да разбирам, че досегашното ни изкачване е само пролог и сърцето ми се сви. Пред нас се издигаше огромна, розова стълба, очертана върху злокобното тъмно виолетово небе.

Обърнах й гръб. По-късно щяхме да се справим с тази грамада. „Доста е на деня теглото“ — казва Първия Катерач. Прав е, прав е, както и за всички други неща.

— Е, какво? — попита Киларион. — Смяташ ли, че другите могат да се качат сами до тук?

От ръба на скалата погледнах надолу към току-що преодоляната височина. Пътят в основата на вертикалната скала беше невероятно далеч от нас. От това разстояние изглеждаше тънък като конец. Беше трудно за вярване, че Киларион и аз се бяхме изкачили на такава височина по негостоприемната скала. Но ние го направихме. Направихме го. С изключение на няколкото критични момента, изкачването се състоеше от безспирно пълзене или поне на мен така ми изглеждаше сега. Можеше да бъде много по-лошо, мислех си аз. Наистина можеше да бъде много по-лошо.

— Разбира се — потвърдих. — Всички ще се справят.

— Добре! — Киларион ме плесна по гърба и се засмя. — Сега слизаме долу да им кажем, освен ако не искаш да останеш тук, а аз да отида сам?

— Ако искаш, ти ме почакай тук — предложих аз. — Те ще искат да го чуят от мен.

— Тогава слизаме и двамата.

— Добре. Слизаме и двамата.

 

 

НАДОЛУ се спускахме смело, дори стремглаво, люлеехме се на въжетата от една площадка до друга, като спирахме само, за да се осигурим преди да продължим. Бяхме опиянени от планинския въздух и възторга, че сме победили страха си. При такъв ентусиазъм беше възможно да се стоварим от скалата долу направо в бездната отвъд пътеката. Но не паднахме, а скоро слязохме и на бегом се върнахме в лагера с новината за нашия успех.

Мурмут реагира веднага:

— Това е невъзможно, снощи го видях с очите си. Издига се отвесно нагоре. Никой не може да го изкачи.

— Киларион и аз току-що бяхме горе.

— Във всеки случай така казваш ти.

Погледнах го убийствено.

— Мислиш, че лъжа ли?

Киларион ме прекъсна:

— Не ставай глупак, Мурмут. Разбира се, че я изкачихме. Защо ще лъжем? Изкачването не е чак толкова тежко, колкото изглежда.

Мурмут сви рамене.

— Може би да, може би не. Аз казвам, че е невъзможно и ако се опитаме ще умрем. Вие двамата сте по-силни от другите, Киларион. А ти, Полър, ти можеш да изкачиш всичко, дори ако трябва да се влачиш по корем. Но ще може ли Тиса да се изкачи? Или Хенди? Или твоя любим Трайбън?

От негова страна беше умно да избере тримата, които значеха най-много за мен. Отвърнах му остро:

— Всички можем да я изкачим.

Мразех го, че подклажда съмнения, защото сега ни бе нужна сляпа увереност.

— Ти какво предлагаш, Мурмут? Да разперим криле и да литнем към върха?

— Предлагам да се върнем обратно, докато намерим по-безопасен път.

— Няма безопасен път. Това е единственият ни избор. Другото е да допълзим обратно до селището като страхливци.

Той ме погледна с укор.

— Ако по време на изкачването по скалата умрем всички, как ще стигнем до Върха, Полър?

Противоречеше ми заради самия спор и двамата го знаехме. Други пътеки нямаше. Искаше ми се да го ударя, но запазих спокойствие и подметнах с безразличие:

— Както искаш, Мурмут. Остани си тук. Ние ще продължим да се катерим, да рискуваме, да умираме.

— Ще искат ли? — не отстъпваше той.

— Нека решат сами — предложих аз.

И така направихме нещо като втори избор. Попитах кой ще дойде с Киларион и мен. Трайбън, Гали, Стен, Джайв и около половин дузина от другите, най-верните вдигнаха ръце. Видях съмнение по лицата на привържениците на Мурмут — Сепил и Талбол, но също и по лицето на Накса, на повечето от жените, а дори и на няколко от мъжете. За момент си помислих, че няма да се присъединят към нас, което ще сложи край на ролята ми на водач. Някои от Тъкачите, най-плахите, се приближиха към Мурмут, сякаш възнамеряваха да останат с него. Но тогава Тиса вдигна ръка високо и това беше повратната точка. По двама, по трима, останалите бързаха да одобрят изкачването. Накрая се оказа, че Сепил и Талбол са единствените, останали на страната на Мурмут и те го погледнаха смутено.

— Да ви кажем ли сбогом на вас, тримата? — попитах аз.

Мурмут се изплю.

— Ще се изкачваме, макар че не сме съгласни с теб. Рискуваш нашия живот безсмислено, Полър.

— Днес за втори път рискувам и собствения си — напомних му.

Обърнах му гръб и отидох при Тиса, чието решение бе променило гласуването.

— Благодаря — казах аз.

Бърза усмивка пробяга по лицето й:

— Няма нищо, Полър.

— Колко е досаден Мурмут. Ще ми се да го нямаше.

Тя отстъпи назад и ме погледна с ужас. Разбрах, че е взела думите ми на сериозно.

— Не — успокоих я. — Не ме разбирай буквално.

— Ако го убиеш, за нас това ще бъде краят.

— Няма да го убия, освен ако не ме принуди — уверих я аз. — Но няма да скърбя дълго, ако стане нещо при нещастен случай.

— Полър! — тя изглеждаше полудяла от страх.

Очевидно Гали беше права. Душевно Тиса бе ужасно крехка.

 

 

ЗА ПРЕДСТОЯЩОТО важно изкачване се разделихме на десет групи по четирима с изключение на една — тя се състоеше само от Киларион, Тиса и Грисиндил, защото смъртта на Стап в катраненото езеро ни бе направила с един по-малко. В моята група бяха Трайбън, Креот и Гали. Завързахме се с въжетата така, че първият и последният да са мъже, а жените — по средата, защото повечето мъже са по-силни от жените и щеше да е добре отдолу да има мъж, за да осигурява групата, ако някой падне. В моята група обаче, се погрижих Трайбън да бъде след мен, а Гали — последна, тъй като Трайбън беше слаб, а Гали — силна колкото всеки от мъжете с изключение на Киларион. Пуснах Мурмут да върви със своите приятели Сепил, Талбол и Туйман, макар че всичките бяха силни и щеше да е добре да ги използвам да поддържат някоя от жените. Но си помислих, че ако някой от тях падне, нека са поне всичките заедно.

Поведе ни пак Киларион. Сега, при изкачването с Тиса и Грисиндил, той беше много по-внимателен, отколкото с мен и аз разбрах, че тогава съзнателно ме е предизвиквал да поддържам темпото. Когато неговата група се бе изкачила достатъчно високо по скалата, така че и Грисиндил бе започнала вече да се катери, аз поех нагоре след тях, но малко по-вляво, за да избегна опасността от срутване Гибилау Земеделеца тръгна след нас със следващата група с Тенилда, Хенди и Газин. След това бяха Накса, Мент Метача, Мин и Стам, а после Брес Дърводелеца, Хилт Строителя, Йо Учения, Скардил Месаря. И така, тръгнахме всички, група след група. От време на време чувах нервен смях под мен, но този път не поглеждах назад.

В средата на пътя Трайбън изпадна в затруднение:

— Не мога да достигна следващата хватка, Полър!

— Извърти бедрата си и се изпъни.

— Направих го, но пак не достигам.

Внимателно се обърнах към него като фокусирах погледа си, за да виждам Трайбън, единствено Трайбън и нищо под него. Той беше застанал неудобно на едва забележим перваз на няколко крачки в страни от мен, правеше отчаяни усилия да се хване за една издадена червена скала над него и бе останал вече без сили.

— Ще се кача още малко нагоре — предупредих го, — когато въжето се опъне, ще те издърпам нагоре до хватката.

С усилие се преместих по-нагоре. От повторното изкачване тази сутрин, през гърдите и гърба ми сякаш минаваха огнени резки. Но се изтласквах нагоре колкото се може повече, стараейки се да поемам възможно най-леко тежестта на Трайбън, за да не ме повлече надолу след себе си. Гали, макар и много по-долу, видя какво става и ми извика, че е застанала стабилно и може да ни осигурява докато аз дърпам. Но се съмнявам, че би могла да удържи всички ни, ако паднех, повличайки надолу Трайбън.

— Не мога да я стигна — приглушено повтори Трайбън.

Говореше така, сякаш всяка дума му костваше много.

— Промяна! — извика Тиса някъде над нас.

Погледнах нагоре и я видях да наднича от корниза на платото. Тя трескаво правеше магьоснически знаци към нас като размахваше двата палеца на ръката си, които приличаха на малки рога.

— Направи си ръката по-дълга, Трайбън! Накарай я да се удължи!

Разбира се. Да я накара да се удължи. Защо иначе боговете са ни дали способността за промяна на формата.

— Направи го! — изревах аз.

Но не е толкова просто да контролираш своите Промени, когато си уплашен до смърт. Гледах как Трайбън трепери под мен и се опитва да нагласи пропорциите на тялото си, мърдаше рамене, отпускаше костите на гърба и ръцете, за да постигне по-голям обхват. Ако можех, бих отишъл до него, за да го изпъна, но нямаше как. Той се бавеше и ръцете ми започнаха да отмаляват, чудех се колко време мога да остана така. Чух странното му кискане и погледнах отново към него. Видях го чудноват и разкривен, лявата му ръка беше много по-дълга от дясната, а цялото му тяло беше извито в мъчителна дъга, но бе достигнал издатината. Той се изправи, въжето отново се отпусна, аз се притиснах до скалата и оставих с радост дробовете си да се напълнят с въздух.

Останалото беше лесно. За втори път тази сутрин се изкачих до върха на тази скала. Издърпах Трайбън и Креот на корниза, после Гали дойде сама — изглеждаше толкова свежа, сякаш е била на разходка.

Групите пристигаха една след друга и ние отново се събрахме на платото. Видях, че всички примигват от учудване и разглеждат наоколо, изумени от размерите на това голямо, плоско място, където Киларион ни бе довел.

— Къде отиваме сега? — попита Фесилт. — Къде е Стената?

— Там — посочих аз към далечната розова грамада на югозапад, едва видима зад тънките бели облаци и маранята.

И другите ахнаха. Мисля, че бяха взели розовия й отблясък на хоризонта за небе, но сега започнаха да разбират, както и мен бе ме осенило сутринта, че най-после виждаме истинската Стена — Стената с много Кралства и много Тайнства, за които преданията казваха Стени в Стената, огромната скрита сърцевина на планината. Тя надвисваше над вътрешните падини и клисури и ни очакваше да я покорим.

— Толкова далеч? — промърмори Фесилт.

Платото беше тъй голямо, че душите ни потръпваха от страх при вида на разстоянието, което трябваше да изминем, за да продължим. Величието на предстоящото изкачване се запечата в душата й и добави много тихо:

— Толкова високо!

Стояхме безмълвни пред лицето на колоса пред нас, осветен от слънцето. И гордостта, че преодоляхме скалата под нас, бе срината в прахта пред мисълта за това, което предстоеше да направим.