Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (8)

8.

В началото се изкачвахме по външния ръб на Стената — проправяхме си път през клисури, урви и оголени стърчащи била. През тези дни за мен беше лесно да избирам пътя, защото се простираше пред нас по самата Стена и нямаше съмнение коя е най-добрата посока — тя беше само една, ала повече не можехме да продължим по този начин: бяхме стигнали до място, където пред нас се издигаше като непреодолима преграда неизмеримо висока отвесна канара. Невъзможно беше височината й да се обхване с поглед. Дълго я разучавахме, но никой не можа да измисли начин, за да я преодолеем. Никакъв път не се виждаше наоколо, а да се изкачим беше невъзможно.

Нямахме избор — завихме на изток към една долина във вътрешността на Коза Сааг. За известно време разположихме лагера от вътрешната страна на Стената, в Нещо като гора, хладна и сенчеста. Казвам „нещо като гора“, защото растенията на това място, макар да бяха високи като дървета, нямаха нищо общо с растителността от низините. Бяха като огромни остриета от трева или по-скоро като гъсти снопове: всеки ствол изглеждаше съчленен от около дузина тънки, тесни филизи, с обща основа. Те стърчаха на всички страни и вместо листа имаха клиновидни пъпки, наподобяващи остриета на брадва.

Ако докоснехме някое дърво, с ръка — тя изтръпваше. Ако държахме ръката си по-дълго, кожата ни започваше да обгаря.

Съвсем непознати, малки зелени птички, бяха накацали по краищата на клиновидните пъпки. С окръглени и пълнички телца, с мънички, смешни, яркочервени крачета, едва забележими изпод коремчетата им, с къси и слаби крилца, те можеха само да пърхат от една пъпка на друга. Едва ли можехме да си представим птички, тъй различни от ужасните Ястреби от Стената. И все пак, не биваше да се възприемат лекомислено тези клоун ски същества, защото очите им бяха много свирепи — особените и неестествено бели орбити горяха като миниатюрни слънца на челата им. Имаше злъчна омраза и стръвна заплаха в тези очи. И наистина, когато Газин Фокусника застана под едно дърво и започна да закача насмешливо птичките, защото тяхната закръгленост и дебелина го развеселяваше, те му отговориха с гъсти храчки — той запищя от болка и се втурна през гората, за да се хвърли в потока.

Водата на потока беше червена като кръв и много особена на вид. Изплаших се за Газин. Но той изскочи от неестествено оцветената вода здрав и читав, без да спира да разтърква раменете си и гърдите си там, където птиците го бяха улучили. По тялото му имаше зачервени ивици и големи мехури. След тази случка вече се пазехме от дърветата.

Чувствах се неспокоен на чуждоземното място и помолих Тиса от Къщата на Магьосниците да направи заклинание за безопасност, преди да се установим за нощувка. Когато лагерувахме на ръба на Стената, прекарвахме нощите си на тесни уединени места, подходящи за отбрана, но сега на този сравнително плосък терен бяхме силно зависими от милостта на неизвестните обитатели, кръстосващи вътрешността на Стената.

— Искам някакъв предмет от Газин, защото бе първият наранен тук — разпореди се тя.

Газин даде една от жонгльорските си топки. Тиса направи заклинание с върха на пръстите си, зарови топката в меката земя близо до поточето и легна, за да я притисне с бузата си. После, все още легнала, изрече заклинанието за сполука и оцеляване на пътници. Това е дълго и извънредно ценно заклинание. То изисква много енергия от магьосницата, защото е земна магия и докато го изрича, тя трябва да изпрати част от душата си към духа-Повелител на мястото, което подлага на заклинанието. И докато го казваше, видях как кехлибарените й очи губят блясъка си, а нейното крехко тяло се отпуска от умора. Но тя щедро въздаде себе си, за да бъде сигурна за нашата безопасност.

Знаех, че заклинанието ще е добро. Имах вяра в силата на Тиса още от онзи страшен момент, по време на третата година от моите изпитания като Кандидат, когато бях започнал да се страхувам, че няма да бъда избран за Поклонението и се наложи да отида при Тиса, за да я помоля да ми направи заклинание за успех. Успокояващо беше да знаем, че имаме способна Магьосница с нас.

В ясния и студен въздух звездите бяха необикновено ярки и сияеха ослепително. Някой започна да ги назовава по имена: Изот, Селинам, Миаил… От Накса Писаря се чу леко кискане:

— Звезди на злата поличба. Изот унищожава другите звезди и ги разкъсва. Миаил е изял всички свои Светове. Светлината на Селинам крещи.

— Запази мъдростта за себе си, Накса — обади се женски глас, вероятно на Фесилт или Грисиндил. — Не ни плаши с твоите гадни разкази, опитваме се да заспим.

— А ето и Хайл между тях — продължи Накса невъзмутимо.

Такъв си беше Накса по природа, никой не можеше да го спре, ако искаше да сподели знанията си. Що се отнася до поучаване, Писарите са по-лоши дори от Учените. Всички знаят, че Учения е образован, а Писаря е събрал знания докато е преписвал текстове от Учените, но неудържимо желае да впечатли околните със заученото.

— Хайл е най-лошата звезда — не спираше Накса. — Защо да не ви разкажа за Хайл…

— Лека нощ, Накса.

— Боговете се разхождали между звездите — подхвана Накса — и стигнали до Хайл, а Креш вдигнал ръка…

— Аз ще вдигна ръка и ще ти счупя главата — обади се друг глас, беше Киларион. — Млъквай и ни остави да спим, разбра ли?

Най-после Накса млъкна. Тази нощ нямаше повече разговори за демонични звезди.

Скоро и аз се оттеглих да спя. След малко усетих, че някой се промъква до мен.

— Прегърни ме, Полър. Измръзнах, не мога да спра да треперя.

Беше Тиса. Вероятно заклинанието за безопасност я беше изтощило повече отколкото е очаквала и цялото й тяло трепереше. Взех я в обятията си и почти веднага — нали тъй дълго бяхме отделени от жените — усетих Промените. В секса има успокоение, в сливането — единство и хармония, извисяване на нашето Аз в нещо по-високо и по-прекрасно. При смъртен страх или силен стрес естествено се обръщаме един към друг, за да навлезем в сексуална Промяна. И сега стана несъзнателно, без да го желая, без да го искам. Почувствах познатото присвиване в долния край на корема, движението на плътта ми, появата на моята мъжественост, преодоляла латентното състояние.

Тиса също го почувства и каза нежно:

— Моля те, не сега, толкова съм изморена, Полър.

Разбирах я. Тя не беше дошла при мен за Промени. Тази жена имаше удивителна независимост, както впрочем повечето магьосници. Наложих си да се върна към безполово състояние, но ми беше трудно. Контролът ми се изплъзваше и тялото ми отново бе в готовност. Но Тиса беше в такъв стадий, че ако я докоснех между бедрата, нямаше да намеря отвор, който да ме очаква. Тя беше в състояние на пълна безполовост и възнамеряваше да остане така. Нямах друг избор, освен да проявя уважение. Борех се да се овладея и накрая успях. Лежахме спокойно. Нейната глава беше на гърдите ми, краката й — вплетени в моите. Тя хлипаше от изтощение, но това беше леко и нежно ридание. След малко каза:

— Утре някой ще умре.

— Какво? Сигурна ли си?

Замълчах.

— Знаеш ли кой ще бъде?

— Не. Разбира се, че не.

— Или как?

— Не — каза тя. — Пламъкът беше твърде нисък, а аз — твърде уморена, за да гадая още веднъж.

— Ние току-що сме започнали да се изкачваме. Твърде е рано за смърт.

— Смъртта идва, когато поиска. Ще бъде едва първата жертва. Ще има много други.

Отново се смълчах за дълго. После попитах:

— Как мислиш, аз ли ще бъда?

— Не, не си ти.

— Сигурна си, така ли?

— Има твърде много живот в тебе, Полър.

— Аха.

— Но ще бъде един от мъжете.

— Джайв? Дорн? Талбол?

Тя сложи ръка на устните ми.

— Казах ти, не можах да видя. Не беше ясно. Един от мъжете. Нека да спим сега, Полър. Просто ме прегърни. Прегърни ме. Толкова ми е студено.

Прегърнах я. След малко усетих как, докато заспиваше, напрежението напуска тялото й. Но аз не можах да мигна, мислейки за смъртта, която идваше към нас в този момент. Дано боговете са избрали Мурмут, ще ни е от полза. Ами ако беше Трайбън, независимо от цялата му жажда да проникне в нещата и да ги разбере? Нямаше да мога да понеса смъртта му. После започнах да си мисля за всеки един. Лежахме часове или поне така ми се стори. Над мен звездите станаха още по-светли и коварни. Страхувах се от тях: отровни звезди, звезди-демони, звезди-чудовища. Изот, Миаил, Селинам, Хайл. Чувствах, че треперя под тяхната яростна светлина.

Тиса се събуди.

— Хайде, — подкани ме с нежен глас. — Ако искаш сега — може.

Беше станала напълно женствена. Нейното стройно тяло, което преди беше само студена, гладка кожа и крехки кости, сега бе закръглено — тяло на жена. Усетих меките й обли гърди върху моите. Ръката ми се плъзна надолу и открих, че има отвор и той беше топъл, влажен и пулсиращ.

Защо беше този мил жест? Тиса беше напълно изтощена, а от години знаех, че въобще не обича секса. Дали не ме излъга. Може би ще умра утре и това е нейният начин да ме изпрати към смъртта, познавайки топъл и нежен спомен? Това беше мрачна мисъл, толкова мрачна, че почти уби желанието ми за секс. Почти. Но моите желания бяха по-силни от страховете ми. Тя се отвори за мен и нашите тела се сляха. Усещах излъчваната от нейното тяло неопределена своенравност, която бях усещал и по-рано, когато бяхме любовници — от време на време усещах силно странно обезпокояващо изтръпване, нещо като пулсиращото чувство, предизвикано при допир на риба в реката. Тя ме накара бързо да изпитам удоволствие, бързо, много бързо.

И прошепна:

— Няма да умреш ти, Полър. Сигурна съм.

Дали беше прочела мислите ми?

Не, не, дори Къщата на Магьосниците не може да го прави, казах си аз. С изключение на онези магьосници, които са също и Санта-Нила, а Санта-Нила се среща много рядко.

Полежах буден още малко и се взирах в Хайл и Селинам. Тогава една от луните, струва ми се беше Тибиус, изгря на небето и нейната светлина замъгли ужасните отблясъци от звездите, за което й бях благодарен. Затворих очи и заспах неспокойно. Когато се събудих, отдавна вече бе сутрин и всички бяха на крак. Тиса ми се усмихна срамежливо от другия край на потока. Разбрах, че не са искали да ме будят. Сигурността ми, че съм избран да умра на този ден и че всички го знаят, нарастваше. Ето защо ме бяха оставили да спя. Но не беше така.

 

 

СМЪРТТА — нашата първа смърт на Коза Сааг — ни порази със своята неочакваност. Случи се късно сутринта. Бяхме доста по-високо от мястото на предишното лагеруване и пресичахме тясно плато, граничещо от едната страна с нещо като езеро от смола, а от другата — със стръмен отвес. Денят беше много горещ. Екмелиос хвърляше огнени лъчи право в лицата ни, а нямаше къде да се скрием. На места земята бе напукана и от там се прокрадваха зелени и жълти снопчета, напомнящи блатна светлина. Въздухът по тези места имаше тежък мирис. Някои от малките светлини се бяха освободили от земята и блуждаеха самостоятелно наоколо с ефирна призрачност. Старателно ги избягвахме.

При прекосяването на дъбрава от ниски, восъчни на вид дървета, с гъсти корони от лъскави бели листа, група скални маймуни се появи изневиделица, сякаш изпод земята: започнаха да скачат и бръщолевят, да издевателстват над нас като ни замерваха с дребни камъни, скали, сдъвкана кал въобще с всичко, което техните малки кокалести ръце можеха да вдигнат и хвърлят.

Тези маймуни от Стената приличаха на човешки карикатури: миниатюрни, кокалести, космати и отвратителни фигури не по-високи от колената ни. Ръцете и краката им бяха къси и криви, носовете им големи и сплескани, очите — огромни, стъпалата — обърнати навън и нагоре като огромни длани. Жълти зъби стърчаха от устата им. Червеникава козина покриваше тантурестите малки тела, а големи кичури, като бради висяха от вратовете им. Не беше чудно, че ни мразеха и тормозеха толкова много, защото сигурно биха желали да приличат на нас, но боговете ги бяха направили грозни.

От разстояние те изглеждаха само едни досадници. Но сега, на не повече от двайсет-трийсет крачки, разбирахме, че са опасни. Техните оръжия се стоварваха върху нас на плътни облаци. Всички бяхме ударени, а някои — наранени. Заклинанието на Тиса за безопасност тук вече нямаше силата да ни предпази. Крещяхме срещу тях възможно най-заплашително, а Нарил и Туйман измъкнаха въжета от денковете и започнаха да плющят с тях като с камшици, за да ги сплашат. Известно време това имаше ефект, но скоро маймуните установиха колко малко можехме да им навредим и подновиха атаките, по-шумни и по-досадни от преди.

Голяма мека топка мазна кал уцели Стап от Къщата на Съдиите точно в лицето. За момент той бе зашеметен. Видях го да кашля и да се дави докато я махаше от устните и ноздрите си. Едва успял да си поеме дъх и те отново го уцелиха с втора, още по-мека и гадна топка, която се размаза по цялото му лице и по гърдите.

Очевидно това го доведе до лудост. Стап винаги е бил избухлив човек. Видях го как хъркаше и плюеше калта. После изрева обезумял, грабна тояга, размаха я на ляво и на дясно и се втурна напред. Стреснати от яростната атака, скалните маймуни отстъпиха малко назад. Стап ги преследваше с диво ожесточение размахваше тоягата, а те се изтегляха към ръба на катраненото езеро. Извиках му да се върне, защото се бе отдалечил твърде много от нас, но връхлетеше ли го ярост, Стап никога не слушаше гласа на разума.

Киларион се затича него. В първия момент помислих, че той иска също да се присъедини към свадата, че по своя простичък начин е завидял на Стап за забавлението. Но този път Киларион искаше само да го спаси от собствената му глупост. Чух го да крещи на Стап:

— Върни се, върни се, зверовете ще те убият.

Както тичаше, Киларион изтръгна от земята едно дърво като от восък и го размаха като помиташе маймуните по пътя си. Те се премятаха във въздуха от ударите и падаха на големи купчини далеч настрани.

Но помощта на Киларион дойде твърде късно за Стап. По едно време той вече стоеше до ръба на езерото и в сляпа ярост удряше с тоягата маймуните. В следващия момент една от тях скочи на раменете му и заби твърдите си хищни нокти в гърлото му — бликна силна струя тъмна кръв, а миг по-късно той се олюля назад и гърчейки се падна като захлупи лице върху черната смолиста повърхност на езерото. Потъваше бавно, а кръвта му бълбукаше около него.

— Стап! — крещеше Киларион и риташе маймуните бясно. Той протегна малкото дърво към падналия:

— Хвани дървото, Стап! Хвани го!

Стап не помръдна. Кръвта му бе изтекла за не повече от една-две секунди и той лежеше мъртъв в гъстия катран. Застанал до самото езеро, Киларион тръшна короната на дървото в земята с неудържима ярост и с цяло гърло зарева от гняв и отчаяние.

Никак не беше лесно да извадим Стап от езерото. Катранът го държеше в лепкава прегръдка, а ние не смеехме да стъпим много наблизо. Наложи се да го издърпаме с куките за захващане. Малти Лечителя и Мим Писаря съставиха с усилие няколко думи за него, използвайки текста от Книгата на Смъртта, Джайв изпя погребалната песен, а Тенилда изсвири погребалните звуци. Когато умре някой от Къщата на Съдиите, трябва да се произнесат специални думи. Не можахме да си ги спомним добре, понеже между нас нямаше други Съдии, но казахме каквото можахме. След това го заровихме под висока каменна пирамида от скални блокове и продължихме.

— Е — обобщи Кат. — Той беше твърде избухлив, за да бъде добър Съдия.

Погледнах назад — няколко жълто-зелени блатни светлини танцуваха върху погребалната пирамида на Стап.

 

 

ОТНОВО се движехме към предния ръб на Стената — тук имаше нещо като естествен скат и обещаваше да ни изведе нагоре, а вътрешната страна на планинската верига се издигаше с главозамайващ замах, който сковаваше сърцата ни. Много дни лъкатушехме по пътя, виещ се по външния скат. Той ту се издигаше, ту се изравняваше, ту започваше да се спуска, като ни обезкуражаваше и започвахме да мислим, че всичко постигнато с борба тези дни е било, за да открием пътека надолу към другата страна на Коза Сааг, която ще ни отведе до някое неприятелско селище на непозната територия. После обаче започнахме да се изкачваме отново, но неизменно се придържахме към външната страна на Стената.

Край нас прелитаха странни крилати същества, сякаш яхнали въздушните течения високо в необятната бездна, ширнала се в страни от нашия път. Това не бяха Ястреби от Стената — тези имаха пернати крила. Изглеждаха колосални по размер, по-големи от Ястребите, почти колкото Кръглите Къщи, доколкото можехме да преценим. Но не бяхме сигурни. Намираха се твърде нависоко. В празното пространство над нас бе трудно да определим точния им размер. Виждахме ги очертани в светлината на Екмелиос сякаш плуваха сред силните ветрове. Изведнъж едно от тях започна да пада като камък, но неочаквано спря, издигна се отново, сякаш оглеждаше внимателно за плячка и накрая се стрелна нагоре, за да сграбчи от Стената някакво случайно появило се същество. Макар че не слизаха до там, където ние се придвижвахме, беше страшно да ги гледаш. Щяхме ли да ги срещнем по-нагоре? Щяха ли да ни връхлетят, както вече видяхме, че връхлитат жертвите си? Мисълта, че горе Стената щеше да ни подлага на нови и нови изпитания и ако може щеше да ни смаже, че за нас няма да има спокоен пристан, беше кошмарна. Дали нямаше да е по-добре отново да завием и да се насочим към вътрешността, помислих си аз, — към някое защитено плато, където тези смъртоносни птици няма да могат да дойдат. Но се налагаше да вървим там, където можеше да се мине, а за сега вътрешните падини и клисури на Стената бяха недостъпни. Бяхме принудени да следваме външните пътища.

Колкото повече се изкачвахме, толкова повече виждах и от Света. Беше много по-обширен от представите ми — простираше се левга след левга, чак до хоризонта, безкрайно далеч. Щом се появеше пролука в белите облаци под нас, успявах да съзра множество реки, хълмчета и ливади, а отвъд тях, още реки, хълмчета, ливади и дълги зелени територии, гори очертани като тъмни петна, и вероятно никой никога от нашето селище не е стигал до там. Може би гледах към града на Краля. Опитах се да си го представя в двореца как стои и пише закони. Ала провинциите бяха толкова отдалечени, че законите остаряваха и ставаха безсмислени, безнадеждно остарели и безполезни, докато ги разнесат до там.

На самия ръб на Света видях рязката сива линия на хоризонта: там, където небето се спуска надолу и докосва горите. Какво необикновено място, помислих си аз — краката ти са на земята, а главата — в небесата!

Дали беше възможно някой ден да стигна там и да разбера как изглежда? Стоях в почуда и се опитвах да преценя колко време ми е необходимо, за да се изкача пеш до там, където небето си е дало среща със земята.

— Никога няма да го стигнеш — предупреди ме Трайбън. — Дори ако се изкачваш в продължение на няколко хиляди живота.

— Защо, можеш ли да ми обясниш? Изглежда наистина високо, но чак пък толкова.

Трайбън се засмя:

— Ще се изкачваш цяла вечност.

— Какво искаш да кажеш — настоях с нарастващо раздразнение аз.

— Светът няма край — поясни Трайбън. — Можеш да го обикаляш цяла вечност, но когато вървиш, хоризонтът винаги ще лежи пред теб.

— Не може да бъде! Ако тръгнеш за някъде би трябвало, рано или късно, да стигнеш до там.

— Помисли, Полър. Помисли. Представи си, че ходиш върху една голяма топка. Топката няма край.

— Но Светът има — реагирах остро аз.

Трайбън можеше да те влуди, когато настоятелно те кара да мислиш. Мисленето беше игра за него, но бе изнурително за повечето от нас.

— Светът е като топка. Погледни, виж как хоризонтът се закривява в далечината?

Аз се взрях.

— Не виждам.

— Погледни по-добре.

— Понякога си цяло наказание, Трайбън.

— Без съмнение, така е.

— И последният глупак ще ти каже, че Светът е плосък.

— Да, всеки глупак — съгласи се той. — Наистина. Но независимо от това, Светът не е плосък.

Взрях се в хоризонта. Изглежда там земята наистина леко се изкривяваше. Съвсем малко, може би. Но това, което казваше Трайбън беше богохулство и ме смути. Светът, това е Лодката на Креш, която плава по повърхността на Великото Море. Лодките са по-дълги, отколкото широки, и не са кръгли. Едно кълбо би плувало лесно във водата, да. Но Светът не е кълбо. И все пак пред себе си трябваше да призная, че далече до хоризонта виждах леко закривяване.

Зрителна измама, успокоих си аз. Света е плосък като килим и продължава така чак до самия си край, където земята пропада във Великото Море. Трайбън е твърде интелигентен, но понякога вижда несъществуващи неща и строи невероятни теории, а после гледа на другите със снизхождение, защото не се съгласяват, че нещата са такива, каквито той казва, че са.

Свих рамене и изместих темата, защото след малко сигурно щях да се изкуша да го хвърля от другата страна на Стената, а това не е най-добрият начин за общуване с най-близкия ти приятел.