Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (23)

23.

Представях си го като кипяща яма с горещи тупнали води, бълбукат, пенят се, съскат нажежени и мощни. Но не беше така. Оказа се неочаквано спокойно място. Пред нас се простираше сива елипса, оградена с ивица белезникава кал. Единственият необичаен признак бе мекото оранжево излъчване, виснало като мъгла над повърхността.

По права линия до брега на Кладенеца различихме седем, малки като мехури, могили.

При вида им ме обзе страх, какъвто рядко бях изпитвал през живота си. Сякаш земетресение разлюля всичко в мен. Във въображението си видях образа, който пазех за баща си: висок, силен мъж със светли очи, весело ме подхвърля високо и после ме хваща. Отново погледнах към малките могили и се запитах коя ли е негов гроб. Бях потресен от ужас. Не можех да наблюдавам спокойно мястото, където бе претърпял фаталната Трансформация. Студ скова краката ми, сякаш затънах в лед. Чух шепот зад гърба си и знаех за какво говореха.

Бързо продължих напред. Единственият начин да се справиш със страха е да го атакуваш преди да те победи. Клекнах до седемте могилки, сложих ръка върху най-близката до Кладенеца и си помислих: тази е първата, сигурно е на баща ми. Дори да не беше така, какво значение имаше? Щом я докоснах, ме обзе спокойствие. Той беше някъде тук. Знаех, че съм редом с него.

Могилката излъчваше лека топлина. Изглеждаше безвредна. Затворих очи и прошепнах няколко думи. Загребах шепа камъчета и малко песъчлива пръст. Посипах ги — първо върху могилата, която смятах, че е на баща ми, а после и върху другите — като знак за почит. Помолих се да почива в мир. Помолих се за покой и на моята душа, защото ме очакваше ново изпитание.

Станах, приближих се до калната ивица на Кладенеца и надникнах. Представляваше просто едно мрачно езеро със сива вода, в която не се отразяваше нищо. Отблизо оранжевото излъчване едва се долавяше, изглеждаше по-тънко от воал.

Несъзнателно направих знаците срещу магия, макар да знаех, че магията, която пулсира в недрата на Стената, в нейните ниски части, не действа тук. Не бях убеден, че виждам природата в естествения й вид, но в структурата на тази област се долавяше енергия, която изтриваше следите, оставени от годините по човешкото тяло. В нашето закътано селище сме предпазени от тези влияния, но тук — на Стената, могъщите сили на Вселената се вихрят с пълна мощ и оставят по хиляди начини печата си върху нашите податливи на промяна тела.

Бях необичайно спокоен. Тук е животът, помислих си аз. Тук е и смъртта. Можеш да избираш — една-две секунди ще те върнат към младостта, минута ще те убие. Това ми изглеждаше удивително и все пак малко ме плашеше и изненадваше. Не исках нито младост, нито смърт от това място. Изпълних ритуала до могилката на баща ми. Сега исках да продължа. Изглежда твърде дълго се проточи моето поклонение. Смятах, че отдавна, някъде далеч съм изоставил страха и учудването.

— Е? — чух груб глас. — Ще скочим ли вътре, за да станем по-красиви?

Транс. Обърнах се и го изгледах злобно. Можех да го убия. Краткият момент на успокоение бе разбит, но сдържах гнева си.

— Не си ли вече достатъчно красив? — попитах аз.

Той се засмя и не ми отговори.

— Хайде — подкани го Гали. — Защо не поплуваш малко, Транс! Покажи ни какво може да направи Кладенеца.

Транс й се поклони.

— Хайде да поплуваме заедно, прекрасна госпожо.

Чу се нервен смях, но също и смях от сърце, някои дори изръкопляскаха. Слисах се. Всяка дума от устата на този шут се врязваше в душата ми, а моите спътници очевидно се забавляваха.

Напрежението и страха ме връхлетяха отново. Не можех да повярвам, че само преди една-две минути тук съм бил толкова спокоен. Това беше злокобно и опасно място.

— Достатъчно — прекъснах ги аз. — Комедията е неподходяща. Трябва да продължим.

Посочих нагоре към наслоените облаци, очертани на небето като желязна сплав:

— Над тях е Върха. Да вървим.

Но никой не се помръдна. Не се чуваше ни шепот, ни смях. Киларион се преструваше, че тегли Накса към ръба на Кладенеца, а Накса с подправен гняв го налагаше с юмруци по гърдите; Кат глупаво се шегуваше, че ще вземе от водата, за да търгува с нея в Джесподар. Огледах се смутен. Всички ли бяха изгубили ума си. Никога не се бях чувствал по-самотен както тогава, когато осъзнах как моите спътници гледат към Кладенеца. Едни лица изразяваха възторг, други — нетърпение, трети — игрива възбуда. Седемте малки могили не означаваха нищо за тях. Очите на Трайбън бяха изхвръкнали от любопитство. Газин, Марсиел и неколцина други гледаха Кладенеца замислено и се мръщеха, сякаш всеки момент се готвеха да се потопят. Дори Хенди изглежда се изкушаваше. Само Тиса показваше, че разбира опасностите, които крие Кладенеца, но дори и нейният поглед проблясваше загадъчно.

С блъскане, викове и бутане ги отстраних от това място. По тясната пътечка се върнахме към главния път. Щом се отдалечихме от Кладенеца, неговото вълшебство избледня и повече не чух глупав смях или плоски шеги.

И все пак там загубихме двама.

Помислих си, че са даже трима, преброих ги — са петнайсет и Транс. Липсваше една жена — Хилт Дърводелката и двама мъже. Кои? Започнах да викам по име.

— Кат? Накса? Йо? — те се обадиха.

Някой каза, че Газин Жонгльора не е с нас. И изведнъж ме преряза, че Трайбън не се вижда никъде.

Господи! Трайбън! Беше твърде много, за да го понеса. Без да ме е грижа какво ще кажат другите, се затичах лудо назад към Кладенеца с надеждата, че няма да е твърде късно да го измъкна от мъртвешките води.

Но ето, че той идваше, подтичваше весело по пътеката.

— Полър? — викна той и се втурна към мен.

Едва не се сблъскахме. В последния миг завих и смогнах да се задържа, за да не го помета, но се препънах в щръкналия като голям зъб встрани от пътя каменен блок. При удара си изкарах въздуха и останах залепен за скалата. Обгръщах я здраво с ръце, докато отново успях да си поема дъх.

— Да не си помисли, че съм си отишъл, Полър?

— Ти какво реши, че си помислих? — беснеех аз.

Той се усмихна. Никога не го бях виждал толкова лицемерен.

— Нали знаеш, че никога няма да го направя. Но Газин и Хилт го направиха.

Не беше съвсем неочаквано за мен, макар че новината ме разтърси.

— Какво? — извиках аз. — Къде са те?

По лицето на Трайбън прочетох, че не са излезли от Кладенеца; не са го използвали за възкресение, а за забрава. После разбрах, че Трайбън е стоял там и е гледал всичко, изучавал го е по неговия хладнокръвен и разумен начин, с научен интерес е наблюдавал безпристрастно как един мъж и една жена, обвързани чрез клетва, отдават телата си на смъртно разложение. В този момент, за пръв път между мен и Трайбън се отвори пропаст, налегна ме неимоверна тъга, въпреки че нямаше защо да се озадачавам — той винаги си е бил такъв.

Върнахме се заедно при Кладенеца. Представих си как изваждаме смалените тела и правим още две малки могили до другите седем, но от Газин и Хилт нямаше и следа. Близо до брега намерихме прътове, вероятно същите, които бащата на моя баща бе използвал, за да изтегли скелета на баща ми и шестимата му спътници от Кладенеца. Започнахме да бъркаме във водата, но не намерихме нищо.

Тогава проумях, че баща ми и неговите приятели, макар и смалени до размера на пеленачета, сигурно бяха променили решението си в последния момент — когато душите им са били вече сгърчени и измъчени — и са се опитали да излязат от Кладенеца. Загинали са на ръба, хванати за ръце. Но Газин и Хилт му се бяха отдали окончателно. Дори не се опитах да разбера защо. Построихме могили в тяхна памет и се върнахме при другите. Разказах им какво се бе случило. По-късно същия ден, докато вървяхме по скала с формата на език, която сякаш ни отвеждаше право към празното пространство, Трайбън предложи да ми опише сцената, на която е бил свидетел. Погледнах го така застрашително, че той се сви далеч от мен и минаха часове преди да се осмели да ме приближи.

 

 

НАВЛЯЗОХМЕ в зоната на мъглата. Беше навсякъде, обгръщаше ни като плътно вълнено наметало и ние се движехме, сякаш потъвахме все по-дълбоко в някакъв сън.

Това беше краят на мъките ни, последният стадий от нашето дълго пътуване. Всички го знаехме, никой не говореше, никой не наруши свещения миг. Докато се изкачвахме по последния зъбер на огромната планина, бяхме по-тихи от мъртъвци.

Всичко зад нас беше бяло. Не се виждаше нищо. Бяхме на покрива на Света, някъде по пътя към Небесния свод, като че ли всичките несгоди на пътя изчезнаха сякаш никога не ги е имало.

Не можехме да видим нищо пред нас. Нямаше видимост ни вляво, ни вдясно. Знаехме единствено, че се движим по вертикална оголена скала, не по-широка от две стъпки, с бездънни пропасти от двете страни. Може и да сме ходили не по друго, а по въздуха, следвайки пътеката, която минава през средата на нищото. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Това беше краят на пътуването. В колона по един се придвижвахме упорито напред. Сега Тиса ни водеше в това безкрайно Царство — тук всички са като слепи, водеше ни нейната сила на Санта-Нила. Вървях зад нея, зад мен Хенди и след това Трайбън. В какъв ред идваха другите не мога да кажа, защото бяха невидими за мен, но струва ми се, че Транс бе последен в редицата — подскачаше доста зад другите. Обикновено правеше така, ако не предпочетеше да избърза много напред. За мое учудване нямаше вятър. Но въздухът беше хапещо леден, невъобразимо смразяващ. Жилеше ноздрите ни, хапеше гърлата ни и падаше в дробовете ни като разтопен метал. Ние се приспособихме доколкото можахме към условията и обстановката на такава височина — вече нямахме друг избор, освен да понасяме мълчаливо връхлитащите ни беди. Струваше ми се, че кожата ми се втвърдява и започва да се лющи, очните ми ябълки се вкаменяват, а пръстите ми се чупят, когато ги прегъвам.

Отдадох се на студа, сякаш беше топла завивка. Прегърнах го като моя любовница. Навлизах все по-дълбоко навътре в студа, сякаш бях дошъл единствено, за да го открия. Нямаше градация за него — беше абсолютен студ, неопровержим студ, съвършено постижение на студа. И това ни успокояваше по някакъв начин. Колкото и по-нагоре да се изкачваме, не можеше да стане по-студено. И така ние продължихме спокойно, почти претръпнали, по невидимия каменен склон, който ни водеше към крайната точка на нашето Поклонение.

 

 

НЕ МОГА да кажа колко трая последния етап от изкачването. Минута, година, стотици десетки години — беше все едно. Когато изкачваш Коза Сааг, си във време, което е извън времето.

Около нас ставаше все по-бяло. Не можех да видя вече нищо, дори Тиса, която беше точно пред мен. Спрях се. Не от страх — бяхме в Царството, където страхът не значеше нищо — а просто защото ми се стори, че е по-разумно да спрем. Стоях неподвижно, времето нямаше измерение, така че може да съм стоял десетки хиляди години.

Неочаквано почувствах напрежение около дясната си ръка, сякаш въздухът там се бе сгъстил. Постепенно схванах, че Тиса се е върнала и държеше китката ми с две ръце. По необясним начин разбрах какво трябва да направя — пресегнах се с другата си ръка назад и заопипвах в гъстия въздух докато намерих ръката на Хенди. Така направиха всички — навързахме се във верига, подобна на онази, която видяхме при хората-паяци на Сембитол. Тиса ме дръпна леко и аз направих крачка напред. После отново ме дръпна и аз направих още една, и още една, и още една.

През цялото време виждах само безкрайна белота.

Още една стъпка и всичко се промени. Белотата се промени и изчезна. Ярка слънчева светлина се втурна към нас сякаш боговете търкулнаха Екмелиос в краката ми. Тиса ме изтегли напред, аз издърпах Хенди, тя издърпа Трайбън и така по веригата един по един излязохме от мъглата на равно, открито място, заобиколено от всички страни с тесни сивкави скални върхове.

Тиса пусна ръката ми, извърна лице към мен и ние се взряхме един в друг. Очите й бяха кръгли като луни, блестящи вадички от сълзи се стичаха по скулите й. Тя се усмихваше, както никога не я бях виждал да се усмихва. Каза нещо, ала вятърът го отнесе преди да стигне до ушите ми. Тук отново имаше вятър и той пробождаше на тласъци при всеки свиреп повей. Кимнах, сякаш бях разбрал и усетих, че и по моето лице шуртят сълзи като отприщен бент и предадох на Хенди онова, което ми каза Тиса, макар че не бях я чул, не чувах дори собствения си глас, когато изговарях думите.

— Да — Хенди също кимна.

Беше разбрала. Всички разбрахме. Бяхме преминали през всички Кралства на Стената и сега бяхме на покрива на Света. Бяхме в дома на боговете, на Върха на Коза Сааг.

 

 

В ТОЗИ ПЪРВИ МИГ на захлас се размърдахме, като че ли спящи хора се събуждат просто в друг сън. Светлината бе толкова ярка, че се забиваше подобно копия в очите ни, а въздухът — сух, остър и кристален, невероятно студен, не приличаше много на въздух.

Постепенно започнах да виждам по-ясно.

Мястото беше по-малко отколкото очаквах. Върха. Предполагам, че човек може да го обходи от единия до другия край за няколко часа. Представях си изтънено скално острие на Върха на Стената, нещо като шило или свредел и отдолу той наистина изглеждаше така. Но на нас, които стояхме на него, ни приличаше по-скоро на плато, отколкото на иглен връх. Малко или много имаше кръгла форма, а наоколо бе обградено със скална палисада от груби острозъби канари. Небето беше по-скоро черно, отколкото синьо, звездите светеха посред бял ден, а също и две от луните. Под нас огромна плътна преграда от облаци скриваше Света, така че бяхме изолирани в едно Кралство на пустош и студ.

Но горе не бяхме сами. Вдясно, недалеч от нас, стоеше чудновата бляскава къща — бих казал по-скоро машина, отколкото къща, защото цялата бе от метал и стоеше върху две свързани подпори като гигантско насекомо, което ще тръгне всеки момент. Имаше нещо подобно на прозорци и видяхме, че от там надничат лица. Доста по-далече вляво забелязахме втора къща или по-скоро руините й, защото бе разядена и изгнила, превърнала се в овехтял, разкривен, разнебитен сандък с големи дупки по металните стени. Беше много по-голяма от по-новата, разположена близо до нас.

Да не би това да е домът на Боговете?

Ако това е така, къде са самите Богове? Никъде не виждах Богове.

Озадачих се много. Със сигурност това беше Върха, нямаше друг, а на Върха беше домът на Боговете. Цял живот са ни учили така и ние вярвахме сляпо. Но тук аз не виждах Богове.

Между двете къщи забелязах да се движи банда скитници — около дузина диви и груби същества-зверове, които издаваха странни гърлени звуци. Те приличаха, но само приличаха, на хора. Изглеждаха по-скоро като маймуни — грозни, влачещи се, тромави маймуни. Бяха се подредили в широк, рехав кръг около по-новата, блестящата метална къща и по всичко личеше, че са я обсадили. Със страхотна ярост и настървение скачаха около нея, крещяха диво, правеха гримаси и замерваха с камъни, докато в същото време тези отвътре — които и да бяха те — надничаха с очевиден ужас, но не предприемаха нищо, за да се защитят. Обитателите на Върха бяха потресаващи същества — изродени скотове. Ръцете им бяха твърде дълги, а краката твърде къси, останалите части на тялото им бяха в грозни и отблъскващи пропорции. Бяха покрити с дебела, груба и рунтава козина, но не толкова гъста, че да скрие безбройните мехури, язви и рани по кожата. Очите им бяха мрачни и безизразни, зъбите — изпочупени и стърчащи, раменете — свити и прегърбени. Независимо от студа, бяха голи или почти голи. Всичките бяха в състояние на Промяна, защото по някои се виждаха гърди, на други висяха мъжките органи. Хрумна ми, че тези невероятни диви същества навярно са нашите примитивни праотци, които са във фаза на непрекъсната сексуална готовност и не могат да приемат неутрална форма.

Но точно в този момент нямах време за повече разсъждения, защото маймуноподобните същества от Върха забелязаха присъствието на новопоявилите се странници в тяхното малко Кралство и насочиха вниманието си към нас. Атакуваха ни изневиделица. Издаваха пронизителни звуци, размахваха юмруци, плюеха, загребваха шепи чакъл и го хвърляха срещу нас. Хвърляха не само чакъл. Доста голямо парче скала удари Малти по рамото и я събори. Друго уцели Нарил по бузата — той падна и се сви, прикривайки лицето си с ръце. Извъртях се бързо, когато покрай ухото ми профуча остър камък, но точно в този момент друг попадна в гърба ми и дъхът ми спря.

В първия миг бях твърде зашеметен, за да разсъждавам. Вляво от мен чух гласа на Транс, който надвикваше вятъра и ответните крясъци на Киларион. Погледнах ги — те се насочваха яростно напред и размахваха тояги сякаш бяха пламтящи саби. Зад тях с рев тичаха Гали, Грисиндил, Талбол и също размахваха тояги. Следваха ги почти всички останали без Тиса, Трайбън и Хенди.

Обитателите на Върха се стъписаха от втурналата се към тях фаланга. Изпаднаха в смут. Спряха яростната си атака, застанаха неподвижни и се споглеждаха един друг, издавайки пронизителни викове от страх. После се обърнаха и хукнаха по равното пространство съвсем като скалните маймуни. Бързо изчезнаха далеч от руините и потънаха в невидими бърлоги сред пукнатините на опасващите скали.

Оглеждахме се един друг с изненада и облекчение и започнахме да се смеем. Колко лесно било да ги отблъснем! Кой би помислил, че ще побягнат още при първия знак на съпротива? Благодарих на Транс за неговата съобразителност и поздравих останалите за куража.

Трайбън стоеше до мен безмълвен. На лицето му се четеше ужас.

— Какво има? — попитах аз. — Ранен ли си?

Той поклати глава. Посочи в далечината към скалите където избягаха обитателите на Върха. Ръката му трепереше.

— Човече, в името на Креш и Тиг! Какво има?

— Боговете — промълви Трайбън и гласът му звучеше по-скоро като мъртъв. — Това са те, Полър. Креш и Тиг, Санду и Селемой. Те са. Те са. Ние току-що ги видяхме. Това са нашите Богове, Полър. Съществата от Върха.

Главата ми се завъртя. Каква чудовищна глупост избълва Трайбън! Усетих, че под мен зейва пропаст. Тези зверове да са Боговете? Какво говореше той? Какво говореше? В първия момент бях смаян, а после вбесен и едва не го ударих заради безочливото богохулство. Дори в този момент, тук, на студения и скалист Връх на Коза Сааг, аз все още хранех непоколебимата вяра, че Креш, Тиг, Селемой, Санду, Нир-и-Селин и другите златни божества сигурно ни чакат някъде наблизо в ослепителен дворец, такъв какъвто го бях видял в съня си онази нощ, когато лежах до Хенди под звездите. Но задържах ръката си от любов към него и с всички сили се опитах да проумея какво иска да каже.

— Помниш ли — попита ме той, — какво каза Земянина преди да умре? За кораба, дошъл от един свят, наречен Земя и кацнал тук на върха на Коза Сааг, за селището, което основали тук.

— Да, помня.

— Какви други биха могли да бъдат тези животни, ако не злощастни издънки от селището на Земяните, основано тук много отдавна.

Размислих се. Съгласих се, че част от думите на Трайбън може и да са верни. Изродените същества не приличаха много на Земяните, но все пак по форма бяха по-сходни с тях, отколкото с нас. Имаше прилика в силуета. На външен вид Земянина не бе така отблъскващ като тези същества, но неговите пропорции наистина напомняха много техните — дълги ръце, къси крака, особено разположение на главата върху рамената му. Имаше и още една прилика — той никога не навлизаше в безполова фаза, а винаги беше в стадий на изразена мъжественост, както очевидно и мъжкарите от стадото.

Тези подскачащи животни бяха по-скоро от рода на Земянина, отколкото от нашия. Злощастни, отблъскващи потомци, предположих аз, на Земяните, дошли тук много отдавна да основат селище. Да, помислих си, сигурно са някакъв вид Земяни. Но това не ги прави богове. Диви, изродени Земяни — ето това бяха те. Постепенно, в течение на хилядите години престой тук, се бяха превърнали във варварско племе.

Споделих откритието си с Трайбън.

— Къде тогава са Боговете? — попита ме той с толкова остри нотки в гласа, че вече не приличаше въобще на глас. — Къде, Полър? Къде са те? Ние сме на Върха — няма съмнение, нали? Но аз не виждам бляскави палати. Не виждам позлатени дворцови градини. Не виждам залата за пиршества на Креш. Първия Катерач каза, че като се качил, намерил тук Боговете. Е, къде са сега?

Той още веднъж посочи с ръка към скалните бърлоги на дивите Земяни.

— Къде са те, Полър?