Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (22)

22.

Накрая Хенди ме принуди да ускоря нашето заминаване от Кралството на удобството и безгрижието. Тя, както и всички останали, се бе обрекла на Върха. Именно тя ми възвърна здравия разум и събуди у мен желанието да изпълня обета си.

Какво направи ли? Просто изчезна. По време на престоя ни в Кралството нямахме дезертьори — нямаше причина да бързаме да продължим пътя на Пилигримството, никой не искаше да напуска това спокойно място. Но една сутрин се събудихме и Хенди не беше между нас. Попитах няколко души дали са я виждали: Фесилт, Кат, но не можаха да ми кажат нищо. Тогава Трайбън се обади:

— Тя отиде да бъде Трансформирана, Полър.

— Какво? Откъде знаеш?

— Късно снощи по пътя към границата в края на Кралството видях жена. Луните светеха ярко, тя се обърна и макар разстоянието да беше голямо, разпознах Хенди. Повиках я и тя ми отвърна, но беше твърде далеч, за да я чуя какво казва. После продължи по пътя и скоро я загубих от погледа си.

— И ти я пусна просто ей така?

— Какво можех да сторя? Тя беше нагоре по пътя, на разстояние най-малко един час от мен. Нямаше как да я настигна.

Аз го сграбчих за раменете и го разтърсих грубо, така че главата му се разтресе напред-назад, очите му се окръглиха, а формата му започна да потрепва.

— Значи ти я видя и я остави да си иде? Видя я и не я спря?

— Моля те, Полър… Полър…

Блъснах го. Удари се о земята, остана да лежи проснат и като гледаше нагоре към мен по-скоро учуден, отколкото с гняв или болка простена унило:

— О, Полър, Полър, Полър, Полър…

Стана — аз му помогнах — изтупа прахта от себе си и започна да се оглежда за драскотини и рани. Чувствах се глупак. След малко много тихо попитах:

— Ще ми простиш ли, Трайбън?

— Знаеш ли, откакто дойдохме тук, си станал много странен.

— Да, да, знам — за момент затворих очи и няколко пъти поех дълбоко въздух.

Със същия спокоен тон продължих:

— Можеше поне да дойдеш и да ми кажеш какво се е случило.

— Беше много късно през нощта. А и не беше ли с Аламир?

— Какво общо има това с… — аз спрях.

Отново се ядосах, но нямаше на кого да се ядосвам, освен на себе си.

— Откъде си сигурен, че е отишла да се Трансформира?

— Къде другаде би могла да отиде, Полър?

— Защо, тя би могла… тя може би…

— Да?

Намръщих се. Какво се опитваше да ми намекне той?

Осени ме една мисъл. Тя бе толкова абсурдна, че я отхвърлих начаса. Но тя не ме оставяше на мира и я изказах, за да се освободя от нея.

— Мислиш ли, че може да е отишла до Кладенеца, за да се подмлади?

— Мина ми такава мисъл през ума — призна той.

Не очаквах, че ще се съгласи така лесно.

— Че защо? Тя не изглежда стара, Трайбън. Изглежда стройна и красива!

— Да — потвърди Трайбън. — Съгласен съм. Но дали тя мисли така?

— Би трябвало.

— Но дали е така наистина.

Извърнах се намръщен. Колкото повече разсъждавах, толкова по-трудно приемах мисълта, че Аламир може да е причината за изчезването на Хенди. Хенди и аз никога не бяхме говорили по въпроса, но бях сигурен, че тя изобщо не се безпокоеше от моя флирт. Сигурен съм, че знаеше, че не означава нищо за мен, а и по всяка вероятност самата тя се забавляваше по същия начин с някое празноглаво, сексапилно момче, може би на възраст стотици години, но на външен вид на не повече от седемнайсет. Не отдавах никакво значение на това.

— Не — махнах аз. — Самото предположение е смешно. Не допускам, че е изпитала необходимост да избяга при Кладенеца, за да се подмлади. Хенди не може да мисли, че Аламир значи нещо за мен, че е нещо повече от мимолетно увлечение, временно забавление.

— О — възкликна той, — нямам представа какво мисли Хенди за Аламир или за каквото и да било друго.

Пресегна се и пое ръцете ми в своите.

— Клетият Полър. Тъжен и нещастен Полър. Колко ми е жал за теб, стари приятелю.

Но аз не усетих голямо съчувствие в гласа му.

А тя си бе отишла наистина. Това поне беше ясно.

— Какво да правя? — попитах го аз.

— Моли се да се върне — отвърна Трайбън.

 

 

НЕ БЯХ на себе си от мъка и уплаха. Ами ако грешах относно чувствата на Хенди? Ако връзката ми с Аламир не й изглеждаше безобидна, а я приемаше като изневяра? И ако нейната ревност и болка я бяха новели към Стената, за да се унищожи, а не да става по-красива в моите очи, разбира се — за мен беше ненужно, а сигурен съм и за нея — това бе пълна глупост. Бях й разказал историята за смъртта на баща ми. Дали това не я беше изкушило. Прилошаваше ми при мисълта, че сега Хенди може би лежи в смъртоносните води на Кладенеца на Живота.

Не. И това е невероятно предположение, отхвърлих го и извадих на бял свят всички възможни аргументи против. Хенди разбираше, че никак не държа на Аламир. Знаеше колко силна е любовта ми към нея. Сигурно знаеше. А и този неин страх от смъртта, чудовищния й сън за Хенди в кутия с размер на Хенди, където лежи цяла вечност, сигурно щеше да я предпази да тръгне натам. Във всеки случай никой не се убива от ревност, никой. Това беше нещо мерзко и много глупаво. Дори изпълнилите церемонията на свещения Печат понякога си взимат любовница за известно време и никой не им казва нищо. Хенди и аз не бяхме изпълнили церемонията.

Но защо… къде…

И изведнъж се сетих. Чух гласа на Хенди да шепне от дълбините на съзнанието ми. Преди много време тя ми довери: „Искам да отида при боговете на Върха и да бъда пречистена от тях. Искам те да ме трансформират. Не желая повече да съм това, което бях. Спомените ми са твърди тежки, Полър. Искам да се избавя от тях.“

Да, това беше. Бях й приписал твърде примитивен мотив. Не банална ревност я бе прогонила, а отдавнашното й желание да отхвърли бремето на миналото, да влезе в огъня на боговете и да излезе от там неопетнена и пречистена…

Не виждах как Хенди ще успее да стигне Върха сама. Сигурно ще се загуби в мъглата и снега, докато отчаяно броди през незнайни и пусти земи и безнадеждно търси пътека, да я изведе на Върха.

Първият ми импулс бе да дам команда да се отправим за Върха и да я намерим. Но виждах колко е невъзможно. Самият аз забавих толкова много нашето тръгване, можех ли сега рязко да променя решението си и да поемем нагоре само защото моята любовница е избягала? Всички щяха да ми се смеят. Щеше да е краят ми като водач.

Не. Единственото, което трябваше да направя, бе да тръгна нагоре към Кладенеца и отвъд него, след нея сам. Да я намеря където и да е, дори ако е навлязла в зоната на Върха и да я върна. Това също не беше лесно. Пътят бе еднакво непознат за двама ни. Може би щях да оцелея в самотното си странстване нагоре, а може би — не. Щях да рискувам живота си по лични причини и по този начин излагах на опасност цялото Поклонение.

А и всички щяха да отбележат факта, че оставих Айс, Джека, Джайв и още много други да си отидат, без да направя опит да ги потърся. Защо тогава проявявам специална загриженост към Хенди? Към нейното заминаване следва да се отнеса така безгрижно, както и към другите, а не обзет от страх, да хукна да я търся.

Сковах се целия. Не можех да направя друго, освен с часове да се взирам към пътеката и отчаяно да се опитвам да измисля подходящ план.

И тогава, докато още се колебаех, препъвах и вървях по следите на отчаянието, които не водеха наникъде, Хенди се върна по своя собствена воля.

Случи се на третия ден. През цялото това време нито мигнах, нито позволих на Аламир да се приближи до мен. Почти не ядох и не разговарях. Както стоях и гледах към граничния път на Кралството, видях високо в далечината да се появява неясен силует като призрак от сънищата, окъпан от острата бяла светлина на Екмелиос. Силуетът бавно се спускаше и скоро разбрах, че е Хенди.

Но това беше една много променена Хенди.

Тръгнах към нея. Косата й беше бяла, а кожата й — с цвета на смъртта. Сега беше много по-висока, силно издължена и слаба като скелет, а плътта й бе станала почти прозрачна. Можех да видя как пулсира кръвта й. Тази нова Хенди беше тъй крехка, че можех да я промуша с пръст. Беше почти безплътна. Изглеждаше изключително уязвима и беззащитна.

— Хенди? — попитах аз, внезапно разколебан.

— Да, аз съм Хенди.

Видях черните очи на Хенди — никога не можех да ги сбъркам. Те блестяха върху изпитото, мъртвешки бледо лице на непознатата жена с вид на скелет.

— Къде си била? Какво си направила със себе си?

Тя посочи към Върха.

Погледнах към нея и присвих очи.

— Измина целия път?

— Само до следващото Кралство — уточни тя.

Едва можах да чуя думите й.

— И как изглежда то?

— Място, където никой не говори.

— О — кимнах аз. — И всичките са Трансформирани?

— Да.

— Които са загубили способността да говорят?

— Които не искат да говорят — поправи ме тя. — Били са на Върха и са се върнали, после останали да живеят там в пълна тишина. Показаха ми пътя до Върха, посочиха го без да отронят дума. Мисля, че ми показаха и пътя до Кладенеца.

— Показаха ти и как да се превърнеш в това?

— Никой не ми го показа. Просто така се случи, това е всичко.

— О! — възкликнах аз, сякаш разбирах. Но всъщност не разбирах нищо. — О, да, така се случи.

— Почувствах, че се променям. И се оставих да се случи.

Струваше ми се, че гласът й идва от страната на мъртвите.

— Хенди — викнах аз, — Хенди, Хенди…

Исках да протегна ръце и да я взема в обятията си, но се страхувах.

Стояхме известно време лице срещу лице, сякаш и двамата бяхме жители на Кралството, дало обет за мълчание. Очите й не се откъсваха от моите. Накрая попитах:

— Защо отиде, Хенди?

За момент тя се поколеба:

— Защото седим тук безсмислено, а дойдохме, за да стигнем Върха.

— Това има ли нещо общо с Аламир…

— Не — отвърна тя така, че не остави никакво съмнение в мен — съвсем не.

— О! — простенах аз. — Значи заради Върха. И все пак ти не се изкачи до там, въпреки че имаше възможност.

— Намерих пътя.

— И се върна? Защо?

— Върнах се за теб, Полър.

Думите й пронизаха сърцето ми. Сигурно щях да падна на колене пред нея, но тя ми подаде ръце. Поех ги. Бяха студени като сняг и чупливи като пръчици.

Очевидно бе преминала вид пречистване. Само това означаваше тази нейна форма. Но наранената част от предишната Хенди все още беше непокътната. Нейното Поклонение не бе приключило.

— Трябва да довършим започнатото — прошепна тя.

— Да. Трябва.

— Можеш ли да напуснеш това място?

— Да. Да.

— Ще го направиш ли? Това Кралство прилича на капан.

— Трябваше да остана тук известно време, Хенди. Не бях готов да продължа.

— Сега готов ли си?

— Да.

 

 

ИЗДАДОХ нареждане и всички започнаха да събират багажа — жалките остатъци от екипировката, незначителните запаси храна, мръсните и дрипави денкове. Сбогувахме се. Бащата на баща ми се появи на портала на двореца, мрачно и безмълвно наблюдаваше как тръгваме. И някои от неговите поданици излязоха да ни гледат. Само Аламир не видях никъде.

Гали и аз носехме тялото на Земянина. В тази високопланинска страна нямаше признаци на разлагане. Очите му бяха затворени, лицето спокойно — изглеждаше сякаш спи.

Хенди вървеше до мен в началото на колоната. Движенията и бяха сигурни и отмерени, преливаха от сила и енергия. Нейната крехкост и слабост, както си въобразих, се оказаха измама. В поведението й имаше нещо надменно, усещаха го всички. Променената й външност я правеше напълно различна от другите, както беше станало и с Транс. Но докато гротескната, разкривена фигура на Транс го правеше отблъскващ и страшен, Хенди изглеждаше облагородена, строга и величествена. Дори започвах да виждам особен вид красота в нейната странна форма.

— Ето пътят за нагоре — посочи тя.

Тясна, бяла пътека се издигаше по стръмна клисура сред високи стени от черен камък. Почти веднага ни изведе от уханния въздух и отпускащата топлина на Кралството на бащата на моя баща. Не можах и сигурно никога нямаше да мога да разбера как бяха постигнали това обаяние и прелест. Вече бяхме извън неговия обсег, отново сред лед и свирепи ветрове на най-високите планински части. Но ние приспособихме телата си, както го бяхме правили толкова пъти досега — бяхме в състояние да понесем безброй бедствия около нас.

Хвърлих поглед назад. Видях безформена пихтия, обгърната в лазурна мъгла. Бяхме се придвижили доста напред, но бях загубил чувство за преодоляното разстояние. Някъде зад нас остана ливадата със синята трева, а под нея граничната скала с Кралството на Квуз, още по-нататък — стръмните чукари на Сембитол и гнусната пещера на Кавнала, много по-назад се намираше платото на Размекнатите и всички останали, а още по-надолу скалата, която изкачихме двамата с Киларион и мястото, където Ястребите от Стената ни бяха атакували, после Варат — Царството на призраците, обвити в гъбеста плесен. А отвъд тях лежеше километричните стълбове на постовете: Хитиат, Денбайл, Сент, Хеспен, Глей, Ащен и Рощен и най-долу — нашето родно селище Джесподар: толкова далеч, че би могло да бъде на друга звезда. Сега животът ми изглеждаше като сън. Беше ми почти невъзможно да повярвам, че цели две десетки години съм живял на равно, шумно, изпълнено с хора място, там долу, където дърветата блестят от влага, а въздухът е гъст и влажен като в сгорещена баня. Единственият ми живот сега бе Стената и така беше от толкова дълго време, че всичко предишно ми изглеждаше нереално. Всичко, през което минахме досега, избледняваше в тази нереалност. Нищо друго не беше действително и стабилно, освен бялата пътека под краката ми, клисурата от тъмен камък около мен и покривът от гъсти, застрашително надвиснали гъсти и плътни черни облаци като парчета желязо.

Стигнахме до Кралството, в което никой не говори. Беше разположено на малко закътано място, като гнездо от ниски каменни върхове встрани от главния път. Щях да го отмина без да го забележа, но Хенди го посочи и ми обясни, че хората там живеели в процепите и пукнатините на камъните. Не спряхме при тях. За момент зърнах няколко изключително високи, ръбати, мършави фигури да се движат наблизо по един от каменните върхове, но внезапно вятърът ги обгърна в поток от мъгла и повече не ги видях.

Наблизо имаше и друго малко Кралство. Кралят му беше роб, носеха го непрестанно на носилка, защото му бе забранено да докосва с крак земята или изобщо да прави нещо сам. По-нагоре се простираше Кралство, управлявано от трима крале. Те се наслаждаваха на всички удоволствия, но ако един от тримата умреше, другите двама трябваше да бъдат заровени с него в гроба живи. По пътя имаше и други Кралства, но минавахме на разстояние от тях, защото всички тези странности ме тревожеха. Не можех да повярвам, че Стената е поразила толкова много хора, но като си помислиш, че от хиляди години изпращаме нашите Четирийсет в планината, а не сме само ние — и други селища го правят — и колко от тях се завръщат. Смъртта покосява мнозина, а Кралствата поглъщат останалите.

Някога баща ми бе минал от тук, както и бащата на моя баща и още много от моите предци.

— Това е пътят към Кладенеца на Живота — уточни Хенди.

Показа ни прорез в клисурата, откъдето се отбиваше пътека, извита нагоре към острозъба скала, чийто връх чезнеше в тавана от непрогледни облаци. Потреперих не само от студа, който ни хапеше безмилостно.

— От тук ли трябва да минем? — попитах аз, макар да знаех отговора.

— Това е единствената пътека — каза простичко Хенди.

Планината се стесняваше, стесняваше и накрая ми се стори, че се изкачваме към върха на игла. От тежките облаци ни връхлитаха ледени ветрове и ни блъскаха като с юмруци. Скупчихме се на пътеката. Чудех се дали тези удари няма да ни пометат и да отнемат живота ни. Бляскаха светкавици и избелваха всички цветове на това несигурно, скалисто място, но след тях не чувахме тътен или гърмеж. Преминавахме през местност, където само най-твърдите можеха да издържат. Отново планината ни проверяваше дали бяхме достойни за нейните изпитания.

Падна нощта. Тежкият покров на облаците не ни позволяваше да различаваме ден от нощ. Бляскавата Марилема отново изгря и освети нашия път. Отгоре огряваше облаците така, че през тях преминаваше само мъгляв пурпурен отблясък. В тъмните часове с усилие продължихме изкачването под мъждукащата червена светлина. Изглежда бяхме преминали в състояние, при което можехме да не спим.

Все пак спряхме, събрахме се накуп да си поемем дъх и да разменим ободрителни думи. Но броят на хората ни не беше същият. От Кралството на бащата на моя баща тръгнахме двайсет и двама — десет мъже, единайсет жени и Транс, двайсет и втория. Сега изглеждахме по-малко. Започнах бързо да броя — осемнайсет.

— Къде са другите? — попитах аз. — Кой липсва?

В разредения въздух мозъкът ми работеше трудно. Наложи се няколко пъти да пробягам списъка преди да открия отсъстващите: Даян Певеца, Фесилт Винарката, Брес Дърводелката. Да не са паднали от пътеката? Или са си отишли под натиска на бурята? Може би безшумни пипала от скалните пукнатини са ги сграбчили от нашите редици? Никой не знаеше. Никой. Сега бяхме девет мъже, девет жени и Транс. Успях да преведа до прага на Върха по-малко от половината от моите Четирийсет. Срамувах се от голямата загуба. И все пак, колко водачи бяха успели да доведат дори толкова чак дотук?

Не можеше и дума да става да се връщаме да търсим изчезналите. Чакахме ги два часа, но по пътя зад нас нямаше и помен от тях. Продължихме.

Започна да се зазорява. През тавана от мъгла не виждахме горещото бяло кълбо на Екмелиос, но усетихме промяната на светлината в здрача. И тогава на хоризонта пред нас забелязахме лъч — оранжев и непознат. От нашия път, точно към лъча водеше тясна пътека.

— Мисля, че сме пред Кладенеца — обади се Хенди.