Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (19)

19.

Бяхме навлезли в Кралството на Квуз, така каза Транс. В предишното си пътуване беше стигнал до тук и ни предупреди, че това е най-кошмарното Кралство на Стената.

— В какъв смисъл? — попитах аз като мислех за гадните, сумтящи, дългоопашати затворници от пещерата Кавнала и за обитателите на високите части — сивите паякоподобни същества без души, отдали се на Сембитол. Транс само сви рамене:

— Тук всеки е във война с всички останали. Това е зловещо място. Сам ще се убедиш, че съм прав, момче.

В Кралството определено нямаше никаква красота. Представляваше изсушена, ронеща се земя, подобна на мрачното плато, което прекосихме отдавна, но още по-неугледна за окото. Минахме край малки, конусовидни планини: те изригваха огън, дим и гадно миризливи газове; после трябваше да прекосим море от пепел, скърцаща при всяка стъпка. Навсякъде се виждаха безводни езера и пресушени потоци или по-скоро реки от чакъл. Всеки повей на вятъра издигаше облаци ситна прах. Тук-там от земята се процеждаше и бълбукаше безцветна течност, а наоколо растяха зловещи купчинки мрачни храсти с възлести стволове и едва напъпили тъмни, безрадостни листа. Случайно срещнатите живи твари бяха бледи уплашени същества без крака — сякаш червеи — колкото човешка ръка и целите покрити с къси остри бодли. Те се гърчеха и придвижваха с учудваща скорост по пясъчната почва, а щом се приближавахме до тях, изчезваха бързо в подземните си свърталища.

Трудно ми беше да повярвам, че в тази мрачна пустиня е възможно да процъфтява каквато и да било форма на живот. Реших, че това Кралство не е населено и споделих с Транс, но той ми посочи наляво множество ерозирали склонове:

— Погледни нататък, там, към онези ниски хълмове. Това е Кралството.

— Какво Кралство? Къде?

— Виждаш ли дупките, долу, близо до основите? Там, вътре ще намериш обитателите.

Присвих очи към слънчевата светлина и можах да различа разпръснати по цялата предна част на хълмовете малки отвори, през които едва ли бе възможно да пропълзи човек. Приличаха на дупки на животни-отшелници. Транс ни подкани с ръка да го последваме и ние се приближихме малко, така че забелязах в земята пред всяка дупка, забити по няколко остри кола — нещо като отбранителна палисада. От всяка дупка ме гледаха лъскави очи.

— Тук живеят — обясни Транс.

Гласът му беше изпълнен с презрение.

— Те се крият в тъмното по единично, клечат и се спотайват в дупките си по цял ден. Никой не вярва на другия. Всеки срещу всеки. Излизат и търсят храна само в определен час. Ако случайно двама излязат едновременно и пътищата им се пресекат — единият убива другия. Защото всички мислят, че населението на Кралството е толкова многобройно, че не може да се изхрани и само като убиваш останалите можеш да оцелееш.

— Какви са те? — учудих се аз.

Транс се засмя с неговия дрезгав смях:

— Трансформирани. Пилигрими, загубили пътя. Стигнали са чак дотук и са се оставили Огъня на Промяната да свърши своята работа. После са се изпокрили в дупките.

Очите му блеснаха от дивашка ярост:

— Знаеш ли, момче, какво щях да направя, ако имах достатъчно време? Щях да запаля огън, да ги задуша всичките, щях да ги бия до смърт, ако се покажат. И пак ще им е малко. Те са живи мъртъвци.

Той говореше докато вървяхме с равна крачка. Останалите от Четирийсетте също бяха забелязали дупките и странните любопитни очи, надничащи оттам. Видях, че Гали бързо прави свещени знаци, че Трайбън ги наблюдава с най-голямо любопитство, че Киларион се хили глупаво и смушква Кат да погледне натам.

Хенди се приближи и ме хвана за ръката.

— Виждаш ли ги, Полър? Очите?

Кимнах.

— Това са хората от Кралството.

— В тези малки дупки?

— Това са домовете им — поясних аз. — Там живеят.

— Хора? — не вярваше тя. — Да живеят там?

И пръстите й се стегнаха около китката ми толкова здраво, че потреперих.

Внезапно се наложи да завием и точно тогава се натъкнахме на един от жителите на Кралството, излязъл от дупката си. Той… или то… беше по-изненадано от нас. Трябва да е бил неговият час за хранене, защото се появи на десет-петнайсет крачки от дупката си на път към влажен отвор с вид на клоака, който се намираше на около петдесет разкрача от нас. Като ни видя, се спря, смразено от ужас и се втренчи в нас с изпъкнали очи. После оголи дълги жълти зъби и започна да издава толкова остри, пронизителни звуци, че ако не бяха звуци, а ками, щяхме да сме накълцани на парчета.

Обитателите на Кралството на Квуз бяха отвратителни същества, без каквато и да било следа от хуманоидност или поне аз не можах да я доловя. Съществото се влачеше по земята като огромна змия, но змия с крайници. Краката му бяха малки и сбръчкани, но ръцете, макар и къси, бяха дебели, очевидно мускулести и завършваха със зловещи закривени нокти. Беше голо, без косми, с безцветна кожа, виснала на гънки около мършавото тяло, а лицето — подуто и разкривено от страх и омраза — беше само едни очи и една уста, със съвсем малки процепи за ноздри и без никакви следи от уши.

Идеше ми да се разплача заради неговата уродливост и нещастие, заради сполетялата го ужасна Трансформация, защото, ако казаното от Транс беше вярно, то това е някой от нашия вид или поне някога е бил.

— Гадина! Чудовище! — крещеше Транс, грабна голям плосък камък и искаше да го замери. Но аз го избих от ръката му. Съществото ме погледна с такова учудване, че за момент спря грозния си писък. После грабна парче скала и я хвърли по мен с очевидно небрежно движение. Наведох се точно в мига, когато прехвърча край главата ми с достатъчно голяма сила, да ми смаже черепа.

— Виждаш ли? — попита Транс. — Колко добре ти се отплаща за милосърдието!

Той се наведе за друг камък и аз си помислих, че не бива да му преча. Но съществото се бе обърнало и бягаше с всичка сила към бърлогата си, влачейки корема си като онези бодливи червеи без крайници, които видяхме преди малко. Скоро вече беше на безопасно разстояние. Видяхме го как ни наблюдава от тъмната си дупка със стаена ненавист и от време на време издава злобния си писък, докато и последния човек не се скри от погледа му.

До една локва с процеждаща се течност видяхме труп на местен обитател, килнат на една страна, вече започнал да се разлага. Очевидно неотдавна тук е имало битка и клане. Но явно това не бе единствен случай. Тук-там бяха пръснати купчинки бели кости — под безпощадното слънце те се превръщаха бавно на прах. Разгледах един от тези скелети. Виждаше се как Трансформацията бе стигнала чак до костите, защото краката, макар смалени до дребни израстъци, имаха всички части.

Пихме вода — възсолена, но друга нямаше и продължихме по пътя си.

Това беше Кралството на Квуз. Прекосихме го, колкото се може по-бързо, защото Транс наистина беше прав, че е най-зловещото място. Всяко от пребродените Кралства поднася различен вид Трансформация на Пилигримите, които не успяват да се противопоставят. Кавнала им налага безпомощност, Сембитол ги обезличава напълно, а Квуз ги довежда до мрачна и непреодолима изолация. Чудех се каква съблазън може да бъде това място за тези, които са го избрали за свой дом или, по-скоро, каква черта от характера ги бе превърнала от Пилигрими в обитатели на тези места. Разбира се, не за първи път се убеждавах, че Стената е място за проверка, но нейното естество и същността на реакцията на Пилигримите беше все още загадка за мен. Знаех само, че заедно с големите несгоди Стената предлага тайнствени изкушения и по този начин проличават под натиска на тайнствената сила, силата на невидимия Огън на Промяната, който съпровожда почти изцяло изкачването проличават, оголват се и се късат най-слабите места на всеки.

Докато вървяхме, от време на време виждахме мънистени очи, блеснали от някоя дупка на хълма, а на местата за водопой — разлагащи се тела и скелети. Веднъж даже наблюдавахме отдалеч битка — двама змиевидни мъже се гърчеха в отчаяна схватка.

Бяхме толкова изплашени от Кралството, че вървяхме близо един до друг, рамо до рамо. Попитах Трайбън какво би могло да бъде изкушението, та да накара един Пилигрим да се обърка дотам, че да се установи да живее на подобно място, но той сви рамене и отговори, че навярно под бремето на бедствията по време на изкачването са изгубили разсъдъка си и са се превърнали в скални обитатели, защото не са могли да понеса повече каквото и да било злополучие или несгода при по-нататъшното изкачване.

Наблюдавах моите хора внимателно, за да забележа дали някой няма да прояви подобни наклонности. Но никой не даваше такива признаци.

Беше неприятна страна във всяко отношение. Чувахме гръмотевици и виждахме сини светкавици — странно защото нямаше и помен от дъжд. Оказа се, че са птиците — птици-светкавици, които летяха ниско над нас, хвърляха от опашката си огнени мълнии. Оставяха следи от изгоряло по земята, а една опърли ръката на Йо Учения, за щастие не много лошо. Започнахме да замерваме тази напаст със скални отломъци и така ги отблъсквахме, макар че от време на време някоя ни връхлиташе внезапно и дупчеше земята с огнени стрели. Един ден срещу нас започна да се търкаля нещо, прилично на огромно каменно колело с остри ъгли — оказа се, че това е начин за ловуване на някакво странно същество. Мина толкова близо до Малти Лечителката, че за миг помислих: ето, ще загуби крака си, но тя отскочи точно навреме. Талбол и Туйман събориха съществото с тоягите си, а веднъж паднало, то по никакъв начин не можеше да се изправи и ние го пребихме до смърт.

Имаше и други подобни твари, точно толкова непривлекателни, но успяхме да ги отблъснем, без да пострадаме.

Докато вървяхме, Транс ни забавляваше с разни истории за неща, видени през скитническите му години по тези височини. Разказваше за други населени хребети, за това или онова Кралство и за лъжливия Връх — недостижимо висок, погубил живота на толкова много Пилигрими, пълзели по измамните му склонове, месеци, дори години. Разказваше за Пиячите на Звезди, населени на някаква висока тераса — как черпели енергия от небето, което им позволявало да се реят свободно през нощта като богове, макар че на зазоряване трябвало да се връщат в телата си, иначе щели да се погубят. Разказваше за места, където миражите ставали реалност, а реалността се превръщала в мираж; за помитащите бури на големите височини, където облаците били в петдесет цвята, а гигантските вятърни китове с цветовете на дъгата, пасели спокойно в небесната шир. Разказа ни също, както и Накса преди, за Земята на Двойниците — тя виси срещуположно на Върха и е населената с нашето друго Аз, което живее в отвъдния живот и ни наблюдава с добродушен интерес, като се киска когато грешим или преживяваме несгоди, защо там съществата са съвършени.

— Когато се качим по-нагоре — обеща Транс, — ще видим Върха на Земята на Двойниците — сочи надолу и почти докосва истинския Връх. Чух, че там горе има Вещици, които са в контакт със Света Близнак и знаят как да ни свържат с тях в съня ни и ние можем да се консултираме с нашето друго Аз и да получим съвет.

Попитах Тиса дали е вярно, но тя само сви рамене и отговори, че Транс говори за неща, от които не разбира нищо и това са само врели-некипели.

Изглеждаше ми правдоподобно. Самият Транс признаваше, че не се е изкачвал над Кралството на Квуз и въпреки че бе живял дълго по тези склонове и без съмнение се бе наслушал на какво ли не, как можехме да бъдем сигурни, че това, което са му казали или това, което той ни казваше, е истина? Спомних си как в Джесподар, по време на изпитателния срок, ни предлагаха като сериозно обучение разкази за танцуващи скали, за демони, замерващи Пилигримите с крайниците си, за движещи се мъртъвци с очи на тила. Историите на Транс много приличаха на небивалиците, разказвани от наставниците в селището — хора, напълно невежи по предмета, по който имаха претенции, че преподават — на бъдещите млади и лековерни Пилигрими.

На Коза Сааг видяхме много чудновати неща, но поне до този момент — нищо от онова, което ни бяха предупредили, че ни очаква. Така е, защото наставниците не знаят нищо. Стената е цял Свят, но истината за нейната природа се разкрива само пред онези, които са я видели сами.

Бръщолевенето на Транс, ако не съдържаше истини поне ни забавляваше. А при мъчителното прекосяване на тези земи имахме нужда точно от това. Нощем почти не спяхме от страх да не би да се събудим и да намерим някой пълзящ обитател на Квуз между нас, оголил жълти зъби, готов да нападне. Много възможно беше в тъмното да долетят птиците-светкавици или пък въртящото се колело да помете лагера ни. Нищо подобно не се случи, но опасенията обсебваха мислите ни.

Най-после започнахме да излизаме от Кралството на Квуз. Това обаче ни донесе малко успокоение, защото през последните дни пред нас се бе появила черна сянка. С приближаването различихме широка скала, изправена съвсем вертикално нагоре — нова висока бариера, изолирала безпощадно тези мрачни равнини. Бяхме пред поредния сблъсък със стена в Стената. Ако искахме да продължим Поклонението си, със сигурност трябваше да се изкачим по нея, но тя бе толкова стръмна, че ни изглеждаше немислимо.

Вярно е, че не за първи път се сблъсквахме с подобно нещо, вече бяхме калени за всякакви изпитания. И дума не можеше да става след като бяхме дошли чак до тук, да се откажем от целта си и нямаше да позволим нищо да застане на пътя ни.

Попитах Транс дали знае път през тази страховита преграда, но той сви рамене, както правеше обикновено и с обичайното си безразличие отговори:

— Никога не съм ходил по-далеч. Доколкото знам, няма никакъв начин да се изкачи.

— Но Върха…

— Да — прекъсна ме той, сякаш бях произнесъл някакъв безсмислен звук, — Върха, Върха, Върха.

И отмина ухилен.

 

 

ЗАСТАНАХМЕ точно под скалата и за наше голямо облекчение видяхме, както и друг път често ставаше, че има пукнатини, улеи, процепи и кратери, които щяха да ни позволят да се закрепим. Но борбата за нас щеше да е ожесточена, още повече, че по време на скалното срутване, което едва не ни погреба на склона в Кралството на Размекнатите, бяхме изгубили повечето въжета и други съоръжения.

С Киларион, Трайбън, Гали и Джайв стояхме, устремили поглед нагоре и съзерцавахме новата трудност, когато Джайв ме хвана за лакътя и ми прошепна, да се обърна. Рязко се извъртях.

Странна фигура, облечена в роба с качулка се появи от сянката, като призрак и пристъпи срещу нас бавно и трудно.

Приближи се, отметна качулката и откри лицето си: не бях виждал такова лице досега. Тялото му беше необикновено, беше по-странен дори от Транс: слаб и висок, със здраво телосложение, носеше се някак чудновато, сякаш беше съставен от кости, здраво свързани една с друга, нямащи много общо с нашите. Краката му бяха твърде къси за торса, а раменете му не бяха на мястото си, очите му — разположени твърде навътре в главата, носът, ушите и устните, макар, че успях да ги разпозная, не бяха като нашите. Нещо неестествено имаше и в ръцете му. От мястото, където стоях аз не бях съвсем сигурен какво беше, но подозирам, че ако можех да преброя пръстите му, те щяха да се окажат — четири или в най-добрия случай — пет на всяка ръка. Доколкото виждах, нямаха и засмукващи възглавнички. Имаше бледа кожа и изглеждаше, като че ли е умрял отдавна. Косата му беше буйна и мека, и приличаше на тъмни струни. Дъхът му излизаше на тежки хрипливи тласъци. Сигурно е някой от Трансформираните, помислих си аз, още едно гротескно създание, с които Кралствата на Стената бяха пренаселени. Инстинктивно се отдръпнах малко учуден и уплашен, но после се сдържах, защото видях колко слаб и изтощен изглеждаше новодошлият, сякаш бе бродил продължително време по тези места и бе накрая на силите си.

В ръцете си държеше малко приспособление — кутийка от ослепително блестящ метал. Той я вдигна и от нея неочаквано прозвучаха думи. Но акцентът беше груб, непознат и неразбираем. В началото дори не разбрах, че говори нашия език. После той натисна нещо на върха на малката кутийка и повтори думите си; този път, за моя изненада, те бяха по-разбираеми. Тихо, с безсилен глас ни каза:

— Моля… приятели… няма да ви сторя нищо лошо приятели…

Аз се взирах в него и мълчах. Беше повече от странен. А гласът от кутийката звучеше като глас от гробница.

— Разбирате ли ме? — попита той.

Кимнах.

— Добре — каза той. — Смятате ли да изкачите гази скала?

— Да — рекох аз. Не виждах нищо лошо в това.

— Е, тогава, щом е така, моля ви вземете ме с вас нагоре. Може ли? Приятели ме чакат на Върха, а аз не мога да се изкача сам.

Спогледах се с моите спътници. Недоумявахме що за същество беше този изнурен пътник, защото, макар на пръв поглед да приличаше на нас — с две ръце, два крака, глава и изправена стойка, различията сякаш бяха повече, отколкото сходствата.

Изглеждаше странно, дори за Трансформиран. А може би въобще не беше Трансформиран, а нещо друго — бог, демон или създание излязло от нечий сън и превърнало се в реалност. В такъв случай защо изглеждаше толкова уморен? Беше ли възможно едно свръхестествено същество да бъде изморено? Дали неговият хилав и изтощен вид не беше някаква измама, която разиграваше пред нас?

Той протегна ръка към мен. Сякаш ме умоляваше, просеше от мен.

— Моля ви, бъдете така добри — настоя той.

И повтори:

— Чакат ме приятели. Но аз не мога… аз не съм в състояние…

— Какъв си? — попитах аз и направих няколко свещени знака към него. — Ако си демон или бог, заклевам те в името на всичко свято да кажеш истината. Кажи ми — демон ли си? Или бог?

— Не — каза той и лицето му се сгърчи на една страна в изражение, което можеше да бъде и усмивка. — Нито демон, нито бог. Аз съм Земянин.

Тази дума не ми говореше нищо. Погледнах озадачен Трайбън, но той поклати глава.

— Земянин? — попитах аз.

— Да, Земянин.

— Това вид Трансформирани ли са?

— Не.

— Нито пък демон или бог? Заклеваш ли се?

— Демон със сигурност — не. Заклевам се. А ако бях бог, нямаше да се нуждая от помощ, за да се изкача на планината, нали?

— Вярно — съгласих се аз, макар че и боговете можеха да лъжат, ако решат да го правят. Но отхвърлих подобна мисъл.

— А тези твои приятели, които те чакат горе? И те ли са Земяни?

— Да. Хора като мен. От моя вид. Ние сме общо четирима.

— И това са всичките Земяни?

— Да.

— Какво е това Земяни?

— Ние дойдохме тук от… е, от едно място много далеч.

И сигурно е така, помислих си, много далеч и много различно. Опитах се да си представя цяло селище пълно с хора, които изглеждат точно така. Чудех се какви са им Къщите, ритуалите, обичаите?

— Колко далеч?

— Много. Идваме тук като посетители. Като изследователи.

— О, изследователи от много далеч — кимнах, сякаш разбрах. Струваше ми се, че почти го разбирам. Тези Земяни трябва да са едни от неизвестните народи, за които казват, че живеят от другата страна на Стената, дори отвъд земите под владение на Краля, в отдалечени краища, където никой от нашето селище не беше стъпвал. Сигурно затова тези същества изглеждат толкова необичайни, реших аз. Но грешах. Идваше от много по-голямо разстояние от далечната страна на Стената по-далеч, отколкото ние въобще можехме да си представим.

Той обясни:

— Смятахме да изследваме само планинските области и то зоната на най-високите части. Но после реших да сляза малко надолу, а сега не мога да се върна горе на върха, защото тази скала тук е твърде стръмна за мен. А приятелите ми казват, че не могат да слязат надолу, за да ми помогнат. Казват, че те самите имат проблем. Не им е възможно точно сега да ми окажат съдействие.

Той спря за момент, сякаш напрежението от толкова много приказки изискваше огромно усилие и той имаше нужда да си поеме дъх.

— Вие сте Пилигрими, нали? Идвате от низините?

— Да. Така е.

Поколебах се, защото почти се боях да задам въпроса, който ми хрумна.

— Ти каза, че си бил най-горе — обадих се аз след малко. — Имаш предвид Върха ли?

— Да.

— Видя ли боговете със собствените си очи! Със собствените си очи!

Странникът се поколеба на свой ред, което ме учуди.

Известно време не чувах друг звук, освен грубото му хрипливо дишане. Но отговори много тихо:

— Да, видях боговете. Наистина.

— На Върха в техния палат?

— На върха, да — каза Земянина.

— Той лъже — викна Транс изневиделица с недодялан глас. Беше дошъл куцукайки до нас, без да забележа кога е пристигнал.

Ядосано му направих знак да млъкне.

— Как изглеждат боговете на Върха? — попитах Земянина. Наведох се към него нетърпеливо. — Кажи ми, кажи ми как изглеждат те?

Земянина стана неспокоен и нервен. Закрачи нагоре-надолу, започна да драска с палеца на крака си по пясъка като местеше малката говорна кутийка от едната ръка в другата. После ме погледна с онези странни, дълбоко разположени очи и каза:

— Ще трябва да идете и да разберете сами.

— Виждате ли? — извика Транс. — Той не знае нищо! Нищо!

Но Земянина продължи спокойно и заглуши изблиците на Транс:

— Ако вие сте Пилигрими, сами ще трябва да откриете истината — в противен случай вашето Поклонение е безсмислено. Навярно вече сте го разбрали, щом сте стигнали чак дотук. Каква полза ще имате, ако ви кажа какви са боговете? Със същия успех можехте да си стоите във вашето селище и да четете книги.

Кимнах енергично.

— Точно така. Добре. Нека тук долу не говорим за боговете. Съгласни ли сте? Ние трябва да завършим своето Поклонение. До Върха — до дома на боговете.

— Ще ме вземете ли с вас? — попита Земянина.

Още веднъж забавих отговора си. Неговият неочакван въпрос ме озадачи. Да го вземем с нас? Защо? Какъв ми беше Земянина? Той нямаше място между моите Четирийсет. Дори не беше от нашия вид. Бяхме длъжни да помогнем на сънародниците си, но това не се отнася за тези от други селища и със сигурност за същество от друга раса. А този Земянин изглеждаше полужив, поточно почти умрял и щеше да бъде само безполезен товар за нас нагоре по пътя. Щеше да е достатъчно предизвикателство да влачим по-слабите Пилигрими нагоре по скалата — Билар, Йо, Чализа и другите като тях.

А Транс се притискаше до мен като черен ангел и ми съскаше неща, които вече се въртяха в ума ми:

— Остави го! Не го взимай! Той няма вече сили, ще бъде само бреме за нас. Той не ни е никакъв, никакъв!

Струва ми се, че тъкмо отровното съскане на Транс и погледът му изпълнен с омраза, ме накара да реша в полза на Земянина, както и чувството, че ако изоставим това изтощено същество тук, той няма да издържи много дълго, защото беше почти накрая на силите си. Смъртта му щеше да тежи на съвестта ми. И кой беше Транс да ми определя какво да правя, та той дори не беше член на Четирийсетте? И той помоли да го приемем и ние го приехме, как може сега да отказва същата милост на някой друг?

Погледнах бързо към групата — Трайбън, Гали и Джайв — все добри хора, чийто души бяха чисти, а духът им не бе пропит с отрова и поквара. Техните лица излъчваха само съгласие!

— Да — казах на Земянина. — Ще те взема. Да.

Понякога е необходимо да правим жестове на чисто милосърдие, без да се съобразяваме много-много дали е разумно, или не. Транс, съвършено далече от тези неща, изсумтя, обърна гръб и замърмори. С презрение и яд изгледах злобно широкия му изкривен гръб. После усетих, че заедно с презрението изпитвам и жал към него.

 

 

ПРЕДИ ИЗКАЧВАНЕТО извадих малкия образ на Санду Отмъстителя — през цялото време го носих в денка си, макар да го получих от онази луда жена Стрела при километричния стълб на поста Денбайл против желанието си. Струваше ми се, че откакто тя ми го даде при напускане границите на нашето селище, бяха минали десетки хиляди години и оттогава рядко се сещах за него. Но сега, в предстоящото изпитание се нуждаех от специално покровителство на боговете и макар че Отмъстителя не бе най-подходящия да бъде призован за случая, малкият идол бе единственото, което имах под ръка. Промуших парче връв между краката му, завързах я на малкия му пенис в ерекция и го закачих на врата си. Помолих Тиса да ни направи заклинание за изкачване и наредих на всички да коленичат и да се молят. Дори Транс коленичи — е, не ми се искаше да отгатна каква беше молитвата му. Само Земянина стоеше настрани, не пожела да коленичи, но ми се стори, че устните му се движеха беззвучно. После започнахме изкачването.

Отдавна не се бяхме сблъсквали с подобно изпитание по голата скала. Дългото изкачване на височина след височина по Коза Сааг от една страна ни кали извънредно много, но от друга — изсмука еластичността на мускулите ни. А и както вече казах — бяхме останали със съвсем малко въжета, куки и други подобни съоръжения.

Така че сега трябваше да разчитаме на собственото си упорство и разбира се, на умението, късмета и най-вече на милостта на боговете. По тази стена се налагаше да премерваме изключително внимателно всяко движение, ъгъла на навеждане при захващането по наклонените каменни блокове; как балансираме подпрени на един крак, докато другият прави стъпка напред; как прехвърляхме тежестта си ту на единия, ту на другия крак при всяко придвижване; как забиваме пръсти в малките пукнатини, от които зависи животът ни. За Земянина се наложиха специални мерки — измислихме ги на място. С едно от малкото останали ни въжета направихме нещо като клуп: поех единия край и го завързах около кръста си, а другия — за якия и никога неизразяващ недоволство Киларион, по средата завързахме Земянина. Следователно Киларион и аз трябваше да се движим успоредно близо един до друг, независимо от трудностите по скалата. Друг начин нямаше. Киларион щеше да понесе Земянина на гръб, стига да го помолех, но, разбира се, не бих го направил. Присъствието на Земянина между нас беше мое дело, и следователно аз трябваше да поема риска и усилията по придвижването му към Върха.

Малкото останали въжета раздадохме на най-слабите катерачи — предимно жени, макар че Накса и Трайбън бяха също лоши катерачи. Накса бе доволен от помощта, но Трайбън отказа да се завърже, предполагам, че му бяха омръзнали предоставяните през целия път улеснения от подобен характер или се срамуваше. Фактически той бе един от първите, които скочиха на скалата и я атакува с такава предизвикателна бързина, че изпитах по-голям от обичайния ни страх за него.

Веднъж започнали изкачването, поддържахме удивителна прецизност и ловкост на движението като мравки, плъзнали необезпокоявани нагоре по каменното лице, сякаш прекосявахме хоризонтална плоскост. Разбира се, не беше така просто. На много места наклонът, макар и много стръмен бе твърде достъпен и ние напредвахме бързо — леко се привеждахме и уравновесявахме като се залавяхме за издатините над нас. Ако скалата бе хлъзгава, намирахме начин да се закрепим, а през тесния като комин отвор — единственият проход нагоре — минавахме, придържайки се към едната страна с краката си, а към другата — с гърба. През такива пасажи Киларион ме чакаше и дори ме подръпваше със завързващото въже — така облекчи напрежението върху недъгавия ми крак.

Преодолявахме разстоянието без спиране. От време на време си позволявах риска да плъзна поглед към другите — виждах ги да напредват решително. Гали, завързана за Билар и Трайбън точно под мен, Джека и Малти рамо до рамо. Грисиндил и Фесилт, Накса и Дорн. Бяхме разпръснати по цялата скала. Вляво, далеч от мен, съвсем сам, беше Транс, въртеше се около собствената си ос, кривеше се, гърчеше се нагоре по стената като онези пълзящи горски същества, способни при всяко движение да скъсяват и удължават двойно размера си. Очите ни се срещнаха, той се изсмя жестоко, сякаш искаше да каже: „Надяваш се да падна, нали. Само че няма да се случи, в никакъв случай няма да се случи!“. Но Транс грешеше. Не му мислех злото.

Отвърнах поглед от другите, напълно погълнат от усилията да се движа нагоре, интересувах се единствено да намеря следващата хватка, а после следващата и следващата.

Но докато се изкачвах, ме осени ужасна мисъл: изкачването е по-лесно, отколкото очаквахме, защото сме подмамени нагоре към нашата гибел, от властни коварни духове. Мярна ми се картина: планината се разклаща при всяка наша стъпка по-нагоре, отърсва се от нас като от бълхи и всички мои събратя се свличат и намират смъртта си, всички мои обични другари: Трайбън, Гали, Хенди, Джайв. Един по един те политат към бездната и потъват в забвение.

За миг се разтреперих от страх. Едва не паднах.

Мрачна фантазия в неподходящ момент. Стената няма причина да иска да ни убие с едно махване; тя иска единствено да ни изпита и да отстрани слабите и недостойните, за да изпрати горе до крайната цел на нашето Поклонение само най-добрите. Затова нямаше да загинем тук. Действително — огледах се и видях — моите спътници, прилепени до скалата бяха наоколо и неспирно си проправяха път нагоре.

За известно време се успокоих, но този ден душата ми бе някак неспокойна. Може би талисманът на Стрелца — Отмъстителя, оказваше магическо въздействие върху мен.

Защото с мен се случи нещо необикновено: започна да ми се струва, че вече съм правил всичко това и преди, не че съм се катерил точно по този отвес, но сякаш бях изкачвал тази стена вече много пъти и ще трябва да я изкачвам още много пъти, бях обречен да изкачвам една и съща скала, отново и отново през вечността. Щом стигна върха, ще се намеря отново в подножието й и ще започна отначало. Усетих, че по лицето ми се стичат горещи горчиви сълзи. Проумях, че за мен няма път нито назад, нито напред, а само тази безкрайна скала, разгъната под мен като свитък: простира се в единия си край далеч пред мен, а в другия — се извисява. Щях да живея на тази скала, да умра тук, пак да се родя, пак да се катеря, а изкачването нямаше да има край.

Отчаян, изтерзан и — предполагам — в известен смисъл умопомрачен, се катерех нагоре, а горещият насрещен вятър ме брулеше. Изведнъж се оказа, че над мен няма нищо. Бях установил механичен ритъм на изкачване и не можех да схвана къде съм и какво става.

Опипвах слепешком за следващата хватка, но не я намерих. Стъпих с десния крак малко по-нагоре и отново опипах, но пак нямаше нищо. Имах чувството, че сънувам в съня си. Ушите ми бучаха, мозъкът ми пулсираше.

Някъде много отдалече чух гласа на Киларион и изглежда, че докато говореше се смееше, но думите бяха неясни като звуци изпод вода.

И тогава осъзнах, че сигурно съм на върха на скалата, че няма накъде повече да се движа, а само трябва да се прехвърля отгоре. Започнах да се прехвърлям през ръба на скалата. Но на едно остро място ожулих врата си и връвчицата на талисмана се скъса. Той се откачи и удряйки се от скала в скала, изчезна бързо под нас. При загубата му почувствах остра болка — бях го опазил чак до тук — но вече бях в мига на последното изтласкване и се озовах на върха, трябваше да мисля само за това, което е пред мен, а не назад.

Изпълзях горе, в същия момент точно до мен от дясно стъпи Киларион и ние издърпахме при нас Земянина.

Пристъпих с треперещи крака — винаги след подобно изкачване става така и ми трябваха няколко мига преди очите ми да свикнат и да различат ясно околната гледка. Картината ме изуми и парализира душата ми: виждах само планини, огромно множество, обръч от върхове с всевъзможни форми и големини; те се простираха, докъдето стигаше погледът ми. Отдавна у мен се прокрадваше предположението, че под общото име Коза Сааг се крие верига от планини, натрупани една върху друга, някакъв необятен свят, въздигнат до безкрайност в небето. Ние трябва да продължим да се изкачваме от височина на височина, щом преодолеем една, ще се озоваваме във владението на друга. Ето как ми се видя тя за пореден път, поне на пръв поглед.

Тогава ясно различих, че една огромна назъбена планина стои в центъра на обръча над другите като Кралица. Високите й склонове бяха прорязани от ослепително блеснали на слънчевата светлина реки с бял сняг, а самият Връх — забулен в плътни облаци, бе недостижим дори за погледа. Разтреперих се пред шеметната гледка на тези висоти, защото проумях, че, без съмнение това е последният връх, Планината на планините, единственият и неповторим Връх на Коза Сааг.