Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (12)

12.

В сгъстяващия се сумрак наблюдавахме как Размекнатите скитат наоколо и събират храна за вечеря от прашната земя. Изглежда ядяха всичко без изключение: клончета, мръсотии, дори собствените си екскременти; наблюдавахме с отвращение и не можехме да повярваме, че те са нещо повече от презрени скотове. С падането на нощта стана още по-ужасно. Летящите демони се завърнаха, спуснаха се от тъмнината към основата на Стената и започнаха да кръжат близо над главите ни, крилата им се движеха с постоянен, забавен ритъм, зелените им очи святкаха гневно като странни огнени дискове над нас.

Бяха дошли да се хранят, но не с нас.

Станахме свидетели на зловеща гледка. Размекнатите се усмихваха апатично, сякаш погълнати от видения, обръщаха глави нагоре, а тези, които имаха ръце ги разперваха широко. Със свирепи писъци демоните се спускаха отгоре им, за да пият кръвта им. Смразени наблюдавахме как летящите същества се насочват към своите жертви, кацат по тях и забиват хищни нокти, обгръщат ги с косматите си крила и впиват закривените си жълти зъби в гърлата им. Избраните не направиха никакъв опит да избягат или да се защитят. Напротив отдадоха се на своите похитители без колебание, почти в екстаз.

Чудовищното пиршество нямаше край. Демоните се вкопчваха само за няколко минути в своята плячка и вършеха кървавото си дело. После крилата се разтваряха с трептене и те подскачаха във въздуха, а Размекнатите пресушени и бледи, с червена струйка кръв процеждаща се от оръфаните им гърла към гърдите — оставаха изправени като статуи за секунда-две, преди да тупнат на земята. Паднеше ли някой, оставаше неподвижен. А демонът, изпил живота му, правеше един-два кръга в небето и с ново настървение се спускаше бързо надолу, за да продължи пиршеството.

Макар онемели от ужас и отвращение, останахме нащрек, готови с тоягите, но демоните не посмяха да се приближат до нашия малък лагер. Имаха достатъчно храна и без нас.

След малко погледнах към Трайбън — той гледаше нагоре, повече слисан, отколкото ужасен. Устните му се движеха. Чух го да брои тихо: седем, осем, девет. Едно две, три…

— Какво правиш, Трайбън?

— Колко според теб са демоните, Полър?

— Предполагам около дузина. Какво значение има…

— Преброй ги.

— Защо?

Отстъпих, но беше трудно да преброя точно, демоните се движеха постоянно: кацаха, ядяха, отскачаха отново нагоре. Във всеки момент четири-пет смучеха кръв и четири-пет или повече, кръжаха в тъмното небе; после един кацаше, друг излиташе, а аз се мъчех да пресметна броя им. Раздразнено му казах:

— Девет или десет, доколкото виждам.

— Бих казал, че са девет.

— Е, добре, девет. Едва ли има значение.

— Ами ако те са Великите Девет, Полър. — Трайбън тихо изсумтя.

— Какво? — мигах аз глупаво срещу него.

Идеята на Трайбън ме порази със своята неочакваност.

— Представи си, че това са кралете на Размекнатите — продължи той. — Те вероятно са създадени от същата сила, каквато и да е тя, създала и Размекнатите. И те властват над тях със силата на волята си или вероятно с някакъв вид магия. Отглеждат ги, за да бъдат източник на кръв и храна.

Овладях се да не се разтреперя. Още веднъж, този път по-внимателно, ги преброих, като проследявах кръговете им в тъмнината. Изглежда бяха девет. Девет. Да. Движеха се между тези нещастни същества както си искат и се хранеха с тях на воля. Великите Девет? Тези отблъскващи кръвопийци? Да. Да. Трайбън беше съвършено прав. Тези птици-демони, или каквото и да бяха, са господарите на това Кралство.

— И ние трябва да искаме разрешение от тях, за да преминем през територията им?

Трайбън сви рамене:

— Не знам, но те са девет. Кои други биха могли да бъдат, освен Великите Девет, които управляват тук.

 

 

ТАЗИ НОЩ спах много малко. Небесните демони останаха с нас чак до полунощ, пирувайки ненаситно, а аз седях и стисках тояга си — боях се, че могат да ни атакуват, ако се наситят на кръвта на Размекнатите. Но те продължаваха заниманието си. Накрая, пляскайки с крила, изчезнаха на изток, а после и луните се скриха зад неясните контури на Стената и ние потънахме в тъмнина. Чак тогава заспах, но за кратко и неспокойно и сънувах, че космати крила се насочват към моето тяло и лъскави зъби докосват гърлото ми.

Сънят ми бе прекъснат от болезнен вик. Мигом се събудих и чух, че Тиса ридае.

— Тиса, какво има, Тиса?

— Смърт — простена тя прегракнало. — Надушвам смърт.

Отидох до нея.

— Къде? Кой?

— Смърт, Полър, — тя трепереше. От устата — започнаха да се сипят думи на непознат език. Непознати думи Санта-Нила, предположих аз — магьосническа реч, глас, който се издига от кладенеца на мистериите. Подхванах я и тя падна, заспала на моите ръце, като мърмореше смърт, смърт.

Нищо не можех да направя в тъмнината. Седях и я държах, докато Екмелиос пресече хоризонта и платото беше обляно от блестяща утринна светлина.

Дузини Размекнати, изцедени и побелели, лежаха неподвижни насред пътя, разпръснати по земята като счупени клони след вилняла в гората вихрушка. Изглеждаха мъртви, а вероятно и наистина бяха. Останалите от огромната орда седяха сгушени и ни наблюдаваха мрачно. Демони не се виждаха. Нямах представа какво трябва да правим сега. Размекнатите ни бяха позволили да дойдем дотук, но очевидно нямаше да ни пуснат по-нататък, освен ако не ги убедим по някакъв неведом начин. Ако се опитаме да се придвижим напред, без благословията на Великите Девет, те със сигурност щяха да ни попречат — поне така предполагах — и да ни отблъснат благодарение на своята маса. Според мен единственият път до Стената бе през Кралството на Размекнатите. Но как можехме да преговаряме с птиците-кръвопийци? Поклонението заплашваше да бъде осуетено. Това бе първото ми голямо изпитание в ролята на водач и се почувствах изправен пред провал.

Докато се колебаех какво да предприема, Грисиндил дотича при мен, като крещеше, че Мин и Стам ги няма. Обясни, че няколко жени отишли при зазоряване на реката да се изкъпят. Мин и Стам не били с тях и Грисиндил се зачудила, защото Мин била много придирчива към чистотата, а приятелката й Стам ходеше все с нея. Жените се изкъпали, напълнили съд със студена вода и тръгнали да ги търсят — мислели, че двете още спят и смятали да ги наплискат на шега. Но никой не могъл да ги намери — тревожеше се Грисиндил. Тя, Марсиел, Тенилда и Тил бяха претърсили целия лагер.

— Може би са отишли на сутрешна разходка сами, — осъзнах глупостта на думите си преди да ги изговоря и те замряха в гърлото ми.

Извиках всички и им разказах за случилото се. Вцепениха се от ужас. Приближих се до все още зашеметената и трепереща Тиса и я помолих да направи заклинание за търсене.

— Да — прие тя, — ще направя.

Събра малки пръчки, изрече думите, хвърли пръчките веднъж, после повтори. И всеки път поклащаше глава, вдигаше пръчките нависоко и обясняваше, че не е добре, че в нея има твърде много шум и объркване. Нарисува магьосническите линии на земята, коленичи и им прошепна имена на богове, после разсипа пръчките върху линиите, но дори тогава не успя да научи нещо полезно за нас. Напрежението беше ужасно. Очите й станаха огромни, лицето й — неподвижно.

— Живи ли са? — не преставах аз. — Можеш ли да ни кажеш поне това?

— Моля ви — простена тя. — Оставете ме да си почина. Свръх възможностите ми е да го разбера.

Тя се разплака и започна да се тресе като поразена от болест. Помолих Креот Лечителя да я успокои.

Разделихме се на шест групи и тръгнахме в различни посоки да търсим. Киларион водеше група назад през реката. Сепил, Дорн, Туйман и аз тръгнахме напред към тълпата Размекнати, взирах се в гъмжащото множество и се опитвах да открия с поглед Мин или Стам между тях. Не видях нищо. Другите групи — също. Не научихме нищо. Наоколо се преплитаха кални следи, но кой можеше да каже какво означават те?

Всички гледаха към мен. Надяваха се аз да им подскажа как да се справим, но аз не можех да реша нищо.

Погледнах към Трайбън, към Джайв, към Накс, към Кат. Не бяха в състояние да ми помогнат.

Изведнъж усетих някакво раздвижване в редиците на Размекнатите зад мен. Видях Талбол да сочи нещо зяпнал от учудване, а Мурмут изквича силно като ударен. Обърнах се и замръзнах толкова смаян, както и те, от ужасното видение, което се приближаваше към нас.

Един от Размекнатите — можеше да бъде и Мин, защото лицето и формите странно наподобяваха нейните макар и силно деформирани и изкривени, се открои сред потресаващата тълпа и започна да си проправя път към нас с несигурни крачки. Осени ме мисълта, че съществата, заловили Мин, са създали едно извратено нейно подобие по собствен вкус. Ала тя вече се приближи достатъчно и аз разпознах живите очи на Мин, дрипавия зелен шал — с който не се разделяше и бе знак на нейната Къща — и разбрах, че не бе копие на Мин, а самата Мин претърпяла странна трансформация — фактически Мин бе Размекната.

Движеше се като зашеметена и се клатушкаше. Тенилда и Тил се втурнаха напред, подхванаха я точно когато щеше да падне и я донесоха в лагера.

— Мин? — плахо попитах аз, коленичил до нея.

Тя бе смъртно бледа. Промените във външността й бяха страшни. Цялата лява страна на лицето й — без дясната — и горната част на тялото, изглеждаха размекнати и преработени. Ухото, носа, устните, скулите й, всичко носеше белега на Промяната. Тя имаше фини черти, но сега от едната половина те изглеждаха размазани, груби, сякаш започнали да се разтичат. Кожата на променената страна бе също различна — лъскава и неестествено мазна. Наведох се ниско:

— Чуваш ли ме, Мин? Можеш ли да ни кажеш какво се случи с теб?

Изглежда не беше съвсем на себе си. За момент нещо като конвулсия пробяга през тялото й. Тя се надигна малко, въртеше очи, правеше гримаси, а устните й се повдигнаха така, че оголиха зъбите й страшно. После се свлече и се поуспокои, макар че дишаше хрипливо и тежко.

Огъня на Промяната — помислих си аз. Тя бе изпитала Огъня на Промяната върху тялото си и ето резултата.

— Ямата… — промърмори тя. — Източникът… Стам… — Гласът й заглъхна.

— Мин? Какво казваш, Мин?

Някой ме смушка. Беше Джека Лечителя:

— Дръпни се, Полър. Не виждаш ли, че точно сега не е в състояние да говори?

Сторих път и Джека се наведе над нея, докосна я, както лечителят докосва болен. Той насочи умело потока на жизнените сили по каналите на тялото й, като направляваше въздуха, топлината и светлината по верните пътеки. След малко по скулите на Мин изби цвят и дишането й се нормализира. Тя заопипва лицето си, рамото, ръката, изследвайки промените. Нададе тих, отчаян вик. Видях как формата й затрептя бързо, сякаш се опитваше да се възстанови в предишния си облик. През нея пробяга бърз, трептящ вихър на Промяна, но когато той отмина, тялото й остана обезобразено. Джека тихо я посъветва:

— Пази силата си, Мин. Има време. По-късно ще се възстановиш.

Тя кимна. Чух някой зад мен да хлипа. Мин представляваше ужасна гледка.

Седна и се огледа наоколо като човек, събуден посред кошмарен сън. Никой не проговори. След време тя каза много тихо:

— Бях сред Размекнатите.

— Да — обадих се аз. — Знаем.

— Отвлякоха ни през най-тъмната част на нощта, Стам и мен, толкова бързо, че не успяхме да извикаме. Ръка върху устните ни… Грабнаха ни… Понесоха ни.

— Сега си почини — прекъсна я Джека. — Има време, ще говорим по-късно.

— Не! Не! Трябва да ви разкажа. Вие трябва да го знаете.

Не можехме да й откажем, макар че бе слаба и съсипана.

Разказа, че заедно със Стам се разположили за сън в края на лагера — очевидно непредпазлива постъпка, защото там са били по-уязвими за мародерите. Мин обаче не можа да ни обясни как група от Размекнати е сварила да се промъкне незабелязано в нашия лагер. Вероятно постовете — които и да са били по онова време — са заспали за малко или им е било направено заклинание, или пък — нищо чудно — отвличането е било извършено толкова бързо, че дори и най-бдителните часовои не са го забелязали. Във всеки случай те са успели — заловили Стам и Мин твърде сръчно и ги извлекли бързо в тъмнината на значително разстояние, в посока към Стената, според Мин. При все че не могла да види нищо в този безлунен час, беше сигурна, че похитителите ги влачели по нанагорнище.

— Влязохме в нещо като пещера — уточни тя. — Струва ми се, точно в основата на Стената. Всичко наоколо беше тъмно, но в момента на влизането ни долових неестествена светлина — зелено проблясване сякаш точно изпод земята. Имаше нещо като преддверие, после отвор в пода на пещерата, оказа се начало на дълъг, стръмен коридор надолу, като дълбока шахта. Светлина се излъчваше от дъното на шахтата. Размекнатите ни позволиха да надникнем от ръба. Непрекъснато повтаряха: това е източникът, това е източникът. Те говорят стария език готарза. Ние Писарите го разбираме малко.

— Да, знам — вметнах аз.

— Не мога да кажа какво имаше там, на дъното. Нещо ярко, нещо топло, но каквото и да е то, то е нещото, което размеква Размекнатите.

Ръката на Мин се плъзна по обезформената й буза, вероятно несъзнателно. Силен гърч пробяга по тялото й, трябваше да мине малко време, за да може да проговори отново.

— Искаха да ни променят — продължи тя — и да ни изпратят при вас като един вид посланици, за да ви покажем колко е хубаво да си Размекнат. Бутаха ни напред към ръба на ямата…

— Креш! — измърмори някой и всички направихме свещените знаци за отблъскване на злото.

Мин не спираше:

— Почувствах топлина. Само от едната страна, тази, откъм светлината. Знаех, че започвам да се променям, но не беше промяна, каквато съм изпитвала преди. Чух, че до мен Стам проклина и се бори, но аз не можех да я видя, защото ме държаха с гръб към нея. Тя беше по-близо до източника. Те пееха монотонно и подскачаха в кръг като диваци. Не, като животни.

Мин се заклати. За момент затвори очи и няколко пъти пое тежко дъх. Джека я хвана за китките и я задържа, като я успокояваше. И тя отново подхвана:

— Ритнах някого много силно. Тялото беше меко и поддаваше подобно на желе. Чу се писък от ужасна болка. Ритнах отново. Успях да измъкна ръката си и бръкнах в нечие око, после освободих и другата, но след малко настана страхотна бъркотия. И Стам, и аз успяхме да избягаме. Те хукнаха след нас, но аз тичах много по-бързо от тях. Тогава хванаха Стам. Аз се добрах до входа на пещерата и се обърнах, видях Стам далеч назад, точно на ръба на ямата — тя се бореше с половин дузина Размекнати. Крещеше към мен да се махам и да се спасявам, но аз тръгнах назад. Тогава те се струпаха около нея и ми стана ясно, че нямам никакъв шанс. Не я виждах повече, защото я закриваха като голяма купчина насекоми, катереха се по нея, тласкаха я напред, все по-близо и по-близо до Ямата…

— Креш! — промърморих аз и отново направих свещените знаци.

Тя продължи:

— Разбрах, че е безполезно да правя опити да я спася. Не можех да й помогна с нищо. Ако се върнех щяха да ме заловят. Затова се обърнах и побягнах. Повече не се опитаха да ме спрат. Излязох навън, беше все още тъмно, опитах се да намеря пътя към лагера. Сигурно дълго време съм се лутала в кръг, но най-сетне слънцето изгря и вече знаех в коя посока да тръгна Размекнатите бяха навсякъде край мен, но просто кимаха с глава и ме пускаха да мина, сякаш бях една от тях.

Внезапен ужас премина през очите на Мин. Тя докосна променената си буза и започна да я натиска настървено с пръсти сякаш плътта бе корава като дърво.

— Аз не съм една от тях, нали? Грозна ли съм? Отвратителна ли съм за гледане? Кажете ми, Полър… Джека…

— От едната страна лицето ти е малко по-различно — започнах аз нежно. — Не е толкова страшно. Няма да е трудно да се оправи, нали така, Джека?

— Мисля, че ще успеем да предизвикаме пълна анти-Промяна — потвърди той със замислен вид, присъщ на Лечителите.

 

 

НО МИ СЕ СТОРИ, че в гласа му няма надежда.

Решихме да отидем в пещерата, за да установим какво е станало със Стам. По пладне, под блестящите бели светлини, Тиса направи заклинание за вятър и вода, което я отведе в другия Свят и когато излезе от транс, тя посочи тесен път на североизток:

— Трябва да тръгнем по тази пътека.

Дали Стам щеше да е жива, когато я намерим? Тиса не каза нищо. Неколцина от нас си мислеха, че е така, а аз се надявах да не е. Силата на онова топло светещо нещо, което Мин нарече Източника, досега сигурно бе трансформирало Стам до степен да няма нищо общо с добродушната, яка, добре позната ни дърводелка. Щеше да е по-добре да е загинала в ръцете им или да е намерила начин да свърши със себе си. И все пак, ако изобщо имаше някакъв шанс Стам да е жива, щеше да бъде грях, да я оставим, колкото и променена да беше. Но дори да беше мъртва, честта ни задължаваше да направим опит да спасим тялото й и да я погребем както подобава.

И така, ние напуснахме лагера и се насочихме към пещерата на Източника по пътя, показан от Тиса.

Противно на страхове ми, Размекнатите не ни се противопоставиха. Нашето смело решение да отидем сред тях ги вцепени, както стана при преминаването на реката. Докато напредвахме, те пак отстъпваха, гледаха ни с подозрение и омраза, но продължаваха да се изтеглят назад при всяка наша крачка. Кат и някои други изказаха на глас съмнението си, че отиваме към капан. Твърде лесно ни пускат, аргументираха се те. Мурмут, разбира се, също изрази гласно опасенията си. Но аз не им обърнах внимание. Има моменти, когато просто се налага да вървиш напред.

Почвата тук беше суха и твърда, сива и безжизнена, покрита с неприятна кора от прах. Движехме се по наклон, който започваше да става все по-стръмен и както ги уверявах аз, след всичките седмици ходене по равно, най-после приближавахме края на платото. Следващото вертикално ниво на Стената преди проблясваше като розов отблясък на хоризонта, а сега беше тъй близо, че можехме да протегнем ръка и да го докоснем. Стената се извисяваше над нас, издигаше се до някакви невероятни, обезкуражаващи височини и се губеше в облаците. Но засега ние не можехме да си позволим да мислим за това.

— Ето там — посочи Тиса. — Елате от тук.

И Мин, която въпреки своята слабост настояваше да върви най-отпред, кимна и потвърди:

— В тази пещера ни доведоха. Точно тук е. Сигурна съм.

Отстрани на Стената видях тъмен кръгъл отвор на височина почти два човешки ръста от земята. Към него водеше тясна, осеяна с камъчета пътека. Приличаше много на хралупа в ствола на голямо дърво, където гнездят жилещи палибози. До тук ни следваха тълпи от Размекнати. Те се разпростираха от двете ни страни и наблюдаваха неспокойно какво правим.

— Шестима ще влязат вътре — наредих аз. — Кои са доброволците?

Мин беше първа.

— Не — отстраних я аз. — Не бива.

— Трябва — възрази тя с голямо усилие.

Хванал високо тоягата си, Киларион излезе напред. Последваха го Гали, Гибилау и Нарил Месаря с още шест-седем души. Между тях беше и Трайбън, но аз поклатих отрицателно глава към него.

— Ти не трябва да влизаш — противопоставих се аз. — Твоят ум е необходим на останалите.

— Може би, ако нещо лошо се случи точно вътре, ще ти потрябва ума ми — каза той и ме стрелна с такъв отровен поглед, че аз отстъпих.

И така, в пещерата влязохме Киларион, Гали, Трайбън, Гибилау, Мин, Нарил и аз.

Мястото беше по-широко и по-дълбоко, отколкото очаквах. Представляваше просторна кухина с висок, насечен таван. В началото попаднахме в малка, полукръгла зала, а след това в по-голяма. Всичко бе просмукано от мистериозна зелена светлина сякаш беше огън, подклаждан от странен източник, запален в дъното. Не усещахме обаче нито пушек, нито видяхме някакъв пламък. Светлината се излъчваше от отвор на пода във втората зала. Беше ясна и постоянна, без проблясвания.

— Ямата — възкликна Мин, — която води до Източника.

Внимателно продължихме навътре. Мин настояваше да върви по-бързо. Не й позволявах и я хващах за ръката, щом се втурваше напред. Няколко от Размекнатите влязоха с нас, но после се отдръпнаха назад и гледаха да не застават на пътя ни. Нямаше и помен от Стам. Оставих Нарил, Гали и Гибилау да пазят между двете зали и продължих с Мин, Киларион и Трайбън.

— Виж тук — посочи Трайбън. — Виж Великите Девет от тази гнусна раса!

В дъното на пещерата при най-концентрираната зелена светлина, точно над дупката в пода, горната част на кухината бе набраздена от множество ясно очертани естествени арки. От всяка, надолу с главата висеше по едно птицеподобно същество с огромни размери, а косматите им крила обгръщаха телата. Те спяха така дълбоко, че нашето нахлуване изобщо не ги обезпокои. Една-две дузини Размекнати коленичиха почтително под тях и се взряха с благоговение.

— Небесните демони — прошепна Мин. — Кръвопийците!

— Да — потвърди Трайбън. — Демоните си почиват.

Колко спокойни изглеждаха, огрявани от топлината долу! Но аз успях да видя ужасните лица с широки ноздри и големите закривени жълти зъби; видях, че се държат здраво за скалата с извитите си хищни нокти, с които сграбчваха жертвите, чиито вратове разкъсваха. Ето как прекарваха дните си, висяха и спокойно спяха над Източника, за да ги подсили преди да се появят в мрака и да се нахранят с кръвта на своите верни поклонници.

— Стам? — извика Мин. — Стам, къде си?

Отговор нямаше. Мин направи една крачка, после още една, и стигна почти до ръба на Ямата. Сложи ръка върху обезобразената страна на лицето си, сякаш да се предпази от силата долу, която я бе променила и погледна от ръба на бездната.

Издаде внезапен, остър вик и започна да стене. Помислих, че ще се хвърли. Бързо я сграбчих за китката и я издърпах назад. Киларион я пое от мен, притисна я към широките си гърди и я задържа здраво. Отидох до ръба и надникнах надолу.

Видях дълъг, стръмен и тесен проход; спускаше се твърде дълбоко, за да мога да го преценя. На дъното имаше предмет, може би каменен олтар, а върху него стоеше нещо черно, клекнало като идол. Пулсиращи вълни от ярка светлина се излъчваха от там, лъчите се пречупваха в стените и замъглиха очите ми с необикновена, смайваща сила. И аз се убедих, че легендите за Огъня на Промяната, които бяхме слушали по време на тренировките, не са само легенди и тук — в планинските недра — навярно е един от изворите на ужасната сила, от която в нашето селище в подножието на стената бяхме предпазени, защото живеехме твърде далеч от Източника. Усетих, че силната топлина на светлината близва бузата ми. Почувствувах как в тялото ми веднага се пробуди и раздвижи Силата на Промяната, а душата ми бе обзета от страх. Знаех, че тук сме изложени на риск и подозирах, че така ще бъде през целия път до Върха.

Преди да се дръпна от ужасната бездна, съзрях още нещо — проснато в основата на олтара същество, безформено, пихтиесто и ужасно, което може би някога е било живо.

— Полър, какво виждаш долу? — попита Киларион.

— По-добре да не знаеш.

— Стам ли е? Мъртва ли е?

— Да — казах аз. — Сигурно са я хвърлили долу. Да се махаме от това място.

При тези думи Мин нададе такъв пронизителен, силен и яростен вой, че Киларион я пусна стреснат. Реших, че възнамерява да се хвърли в Ямата след Стам и се приготвих да й попреча, ала не. Не! Тя заобиколи от другата страна, измъкна тоягата на Трайбън от ръцете му, затича се нагоре по малък корниз в стената на пещерата и се озова на място, откъдето можеше да стигне спящите Велики. С бърз, яростен замах удари първия. Той тупна и остана да лежи на каменния под, само запърха леко. Мин замахна повторно и с поразяващ удар го премаза. После ритна прекършеното тяло зад гърба си към ямата. С радостен вик Киларион го вдигна за люспестия крак и го хвърли от ръба на бездната.

Междувременно Мин бе свалила втория и третия демон. Те пърхаха объркани и безпомощни, полузаспали, неразбиращи нищо, докато тя ги убиваше. Размекнатите, които бяха коленичили под спящите, се сковаха парализирани от жестоката касапница. Те се скупчиха разтреперани и се разхленчиха. Киларион се присъедини към Мин и ентусиазирано размахваше тоягата, аз също се заразих от треската им, дръпнах с гола ръка един от Великите и счупих крилата му с тоягата преди да го хвърля в ямата. Гибилау и Гали дотичаха да разберат причината за шумотевицата, а след тях се появи Нарил. Всички се включиха в клането. Само Трайбън стоеше настрана и гледаше изумено.

Шест, седем, осем, девет — и последните зловещи птици вече ги нямаше. За всеки случай Киларион загради половин дузина от вряскащите и бърборещи Размекнати, загреба с големите си ръце и ги изхвърли долу. После се втурнахме напред, за да излезем от ужасната пещера навън, на божествената дневна светлина.