Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (10)

10.

Беше ни необходимо много време, за да прекосим широкото плато. Сигурно са били седмици, но всеки ден се сливаше със следващия и ние престанахме да ги броим. Бе неравно, безплодно място, обрасло с нискостеблени храсти, опърлено от слънцето, спечено и съвсем не толкова плоско, колкото изглеждаше от ръба — имаше падини, хребети, долини и бездни, които ни измъчваха всеки ден. Дори и там, където беше равно, земята беше скалиста и трудна за ходене. Растителността бе груба и в по-голямата част неизползваема. Дърветата — жилави, трънливи, без листа: платото предлагаше само горчиви корени и сухи безвкусни плодове. От животните видяхме единствено малки сиви твари — грозни и мършави, несъразмерни и те мигом се разбягваха когато минавахме. Бяха твърде бързи, за да ги хванем и твърде хитри, за да ги заловим в заложените капани — не се приближаваха, така че не можехме де се храним с тях. Обикновено потоците бяха плитки и в тях рядко се намираше нещо, макар че след часове търпеливо чакане, пълнехме мрежите със сребристи змиорки и стъкмявахме някаква храна.

На втория, а може би на третия ден от прехода, вече изпитвах омраза към платото. През живота си никога нищо не бях мразил така, както намразих тази местност. Мъртвило, което дори не ни водеше нагоре, а нашето страстно желание бе да се изкачваме. И въпреки всичко налагаше се да го прекосим. Това беше своеобразна част от катеренето, път — принуда, път — изпитание и аз го мразех. Липсваше каквато и да било величественост. Високите върхове на отвесната скала останаха зад нас, скрити за погледа ни от привидни възвишения, а огромният връх, върхът на върховете, Коза Сааг, беше невероятно далеч напред. Мразех това плато, защото ни бе предопределено да го прекосим.

Ден след ден се движехме от сутрин до мрак, а през цялото време планината сякаш не помръдваше пред очите ни. Това споделих един следобед, грохнал от изтощение.

— На същото разстояние ли остава? Не, по-лошо е. Колкото повече вървим, толкова повече се отдалечаваме — поправи ме Накса мрачно. — Никога няма да я стигнем.

Отзад се разнесе ропот и мърморене. Мурмут, разбира се, се чуваше над всички.

— Какво ще кажеш, Полър? — попита Накса. Погледът му се заби в мен като свредел. — Дали да не изоставим катеренето и да си построим селище тук? Защото очевидно не постигаме нищо като вървим напред, а аз много се съмнявам, че някога ще намерим обратния път.

Не отговорих. Вече съжалявах, че съм подхванал темата. Щеше да бъде глупост да бъда въвлечен в спорове дали трябва да зарежем Поклонението.

Грисиндил Тъкачката, много изнервена откакто се движехме по платото, се озъби на Накса:

— Ще млъкнеш ли? Никому не е нужно мрачното ти настроение, тъп Писар.

— На мен ми е нужно! — изкрещя Накса. — Това ме топли през нощта. Май че искаш нещо от мен, Грисиндил, за да се стоплиш и ти.

Той я смушка, надвеси лице над нея и се ухили злобно:

— Какво ща кажеш, а, малка Тъкачке? Искаш ли да изтъчеш няколко Промени довечера?

— Глупак — върна му Грисиндил. И изля такъв поток от обиди, та помислих, че въздухът ще пламне.

— И двамата сте глупаци — намеси се Гали, но съвсем добронамерено. — При този разреден въздух не бива да хабите дъха си за такива неща.

Кат, който се движеше до мене, ми рече тихо:

— Полър, какво ще кажеш да удавим Накса в следващия поток, ако ще да е само, за да не слушаме повече виещия му глас.

— Добра идея!

— Но признавам си и аз се тревожа, че видимо не се приближаваме към планината.

— С всяка измината стъпка идваме все по-близо категорично заявих аз.

Вече се ядосвах. Вероятно, защото съмнението глождеше като язва душата ми. Накса беше само един досадник, но Мурмут можеше да направи големи пакости и се опасявах, че скоро ще ги стори, ако този разговор продължи. Трябваше незабавно да го прекратя.

— Слушай — казах на Накса — само изглежда, че сме на същото разстояние. Не бързаме за никъде. Какво лошо има дори ако прекараме остатъка от живота си в път към Върха? Нали сме Пилигрими на Поклонение.

За момент ме изгледа така, като че ли го осени съвършено нова мисъл. После кимна и ние продължихме напред, без да говорим. Скоро ропотът отзад спря.

 

 

ДУМИТЕ на Накса бяха злостни и през целия ден отровата им се просмукваше все по-дълбоко в душата ми. Тази нощ, вече установили бивака, ме нападнаха такива мрачни мисли, изпаднах в такова униние, че сам не можах да се позная. В главата ми се загнезди фразата: това плато няма край, това плато няма край, ние ще прекараме остатъка от живота си, опитвайки се да го прекосим. И ми хрумна, че Накса е прав. По-добре да си построим селище някъде по ниските склонове, вместо да се изтощаваме в безплодно търсене.

Силното желание да сложа край на Поклонението ме връхлиташе вълна след вълна. Накса е прав. Мурмут е прав. И останалите малодушни са също прави. Защо влагаме всичките си сили в надеждата, че ще видим боговете? Те може би въобще не съществуват? Пропилявахме живота си за това безсмислено Поклонение. Единственият ни избор сега е унижението да се върнем в селището. Другото е смъртта, която ни очаква в тази пустош.

Подобни мисли бяха ужасно богохулство. При други обстоятелства щях да ги прогоня от съзнанието си, ала тази нощ те бяха по-силни от мен, смазваха ме, не успявах да устоя на тази сила, на това изкушение и същевременно усещах, че душата ми започва да се смразява, а духът ми да се сковава като в ледена ризница.

Да позволя поражението и отчаянието да вземат връх, беше нещо ново за мен. Виновни бяха пустото и злокобно плато и коварните, отровни думи на Накса. Другите се бяха изтегнали край лагерния огън, пееха и се смееха на лудориите на Газин Фокусника, на Дорн и Тул — нашите двама клоуна, а аз се отдалечих и се прислоних мрачен в изпъстрената със сух мъх седловина, до една сива скала. Взрях се с невиждащи очи към зловещите далечини пред нас. Грееха две луни — безрадостните Карибос и Тенибос. На неприятната светлина, струяща от дупчестата им повърхност, съзрях само скръб и печал в този обрулен, разлагащ се пейзаж. Мисля си, че не съм имал по-ужасен час в моя живот. Седнал там, наблюдавах как в безлюдната пустош притичват нощни зверове с бодливи гърбове и се изпълвах с желание да срина лагера и да се върнем още тази вечер долу. Така или иначе за мен Поклонението приключваше. То бе изгубило своя смисъл. Беше престанало да означава каквото и да било. Каква полза имаше от него? Каква полза имаше от всичко? Какво друго освен болка щяхме да спечелим тук. Боговете в своята обител високо горе наблюдават свише нашите усилия и се смеят.

Сега, в този мрачен момент, ми изглеждаше безсмислено да посветим живота си на такова рисковано начинание. Хванах се да мисля, че по-добре щеше да е, да бях загубил опора при изкачването с Киларион, да бях се сгромолясал стремглаво надолу към своята зла участ, вместо да се окажа на място, където ни чака само изнурителен и нескончаем труд.

Неочаквано пред мен застана Трайбън.

— Полър?

— Остави ме, Трайбън.

— Какво правиш тук?

— Наслаждавам се на прекрасната лунна светлина — процедих с горчивина.

— И какво си мислиш, седнал тук на прекрасната лунна светлина, Полър?

— Нищо. Не мисля за нищо.

— Кажи ми — настоя Трайбън.

— Нищо. Нищо. Нищо.

— Знам за какво мислиш, Полър.

— Да чуем — провокирах го, въпреки опасенията ми, че той наистина може да знае, а ако беше така, нямах желание да го чуя от него.

Той се наведе леко, така че големите му кръгли очи се оказаха на нивото на моите и аз видях в тях сила, жестокост и гняв. Никога досега не го бях виждал в такова състояние. В тях наистина имаше Сила.

— Ти мислиш за селището — прониза ме той.

— Не, не е вярно.

— О, да, мислиш. За нашата Къща. За Туримел от Светците. Мислиш как можеше да се търкаляш с Туримел на леглото в нашата Къща и да правите Промените заедно.

— В този момент Туримел лежи щастливо с Джекопон Певеца — те направиха церемонията на Печата още преди пет години. Отдавна не съм мислил за Туримел.

Извърнах се, за да не виждам този свиреп, втренчен поглед.

— Защо ме притесняваш, Трайбън?

Той ме хвана за брадичката и обърна главата ми:

— Погледни ме.

— Трайбън…

— Искаш да се върнеш вкъщи, Полър!

— Платото ме кара да се чувствам зле.

— Да, с всички ни е така. Искаш ли да се върнеш у дома? Когато бяхме на дванайсет, ти и аз дадохме обет, Полър!

— Да, помня — казах аз. — Как мога да забравя.

И започнах с неестествен глас да произнасям нашата клетва:

— Ще се качим на Върха, ще срещнем боговете, ще видим всички чудеса и ще научим всички тайни. А после ще се върнем в селището. Даваме клетва.

— Вярно е. И аз смятам да удържа клетвата си — натърти Трайбън, продължавайки да ме гледа като кръвен враг.

— Аз също.

— Наистина ли? Наистина ли?

Хвана ме за раменете и ме разтърси толкова силно, че се изплаших да не промени формата ми. Но го оставих да ме разтърсва. Не казах нищо повече. Не направих нищо.

— Полър, Полър, Полър, какво става с теб тази нощ? Кажи ми!

— Платото. Лунната светлина. Далечината.

— И това ли е причината да искаш да се върнеш. Колко щастлив ще бъде Мурмут, ако разбере, че великият водач Полър е сломен! За теб Върхът не значи вече нищо. Боговете. Клетвата. Единственото, към което се стремиш е да зарежеш всичко и да се върнеш.

— Не, не е така — възпротивих се аз, без да бъда много убедителен. — Съвсем не е така.

Той поклати глава.

— Думите ми са точни, но ти няма да го признаеш дори пред мен.

— Да не си станал магьосник, Трайбън, че така лесно можеш да четеш мислите ми?

— Винаги съм можел да чета мислите ти, Полър. Не е нужно да се преструваш пред мен. Ти искаш да се върнеш, лъжа ли е?

Очите му искряха. За мое учудване разбрах, че се страхувам от него и точно сега не бях в състояние да му отговоря. Със студен и спокоен глас той обяви:

— Искам да ти кажа нещо, Полър. Смятам да удържа на клетвата си, каквото и да направиш, дори ако съм единственият, който иска да продължи, нека бъде така. Аз ще продължа. А когато ти се върнеш в селището след една или две години, или три, или четири и те попитат къде е Трайбън, можеш да кажеш, че той е отишъл на Върха, че той е там сега и обсъжда философски въпроси с боговете.

Той се изправи, протегна ръка с изпънати пръсти за сбогом.

— Ще ми липсваш, Полър. Аз никога няма да имам приятел като теб.

Ядосано свалих ръката му. Стори ми се, че се опитва да ме покровителства. Не можех да понеса това, не и от него.

— Това е глупаво, Трайбън. Нали знаеш, че и аз ще бъда с теб на Върха, когато се качиш там — изстрелях думите към него. Исках да изглеждат обещаващи, но те не излязоха убедителни и Трайбън го знаеше така добре, както и аз.

— Така ли? — попита той — Наистина ли, Полър?

Отиде си и ме остави, без да разбера дали лъжа себе си или не.

 

 

НАПЪЛНО объркан поседях час или повече, а после, когато всички, с изключение на часовите, си бяха легнали, се върнах в лагера и се мушнах под завивката. Тази нощ пак сънувах Звездния сън, моя момчешки сън и той никога не е бил така ясен, дори първия път, когато цялото селище го сънува заедно с мен. Бях сам-самичък на една остра планина, вкопчен във Върха, където ме брулеха ледени ветрове. Всичко около мен беше божия светлина, дяволска светлина, светлина, която идваше от края на времето и се вливаше в неговото начало. Аз приклекнах, свих се, отскочих и се извисих към Небесата, към лъчистата страна, обител на боговете. А звездите, живи, пулсиращи по-горещи от пламък, се отваряха за мен, обгръщаха ме и ме приемаха в себе си; почувствах реки от божията мъдрост да се вливат в душата ми.

Цялото съмнение, което ме разяждаше на това ужасно място, бе изгорено без остатък от огъня на звездите. Екстазът на Поклонението ме обсеби отново изцяло и когато се събудих — стори ми се, че стана след миг — утрото бе дошло; светлините на двете слънца — бяло и яркочервено, се боричкаха весело по склоновете на далечната Стена. Ако бях по-близо можех да се изкача с един скок. Знаех, че никога повече няма да се разколебая в моята вяра. И аз наистина не се разколебах, освен почти в края на Поклонението, макар че дали слязох от Стената с вярата, с която се изкачих, ще прецените и отсъдите вие, след като чуете цялата моя история.

Нощните видения ме излекуваха от мрачните колебания. На сутринта прочетох в очите на другите, че бяха сънували още веднъж съня, дори Мурмут, независимо че ме мразеше и с радост би ме изместил. Те ме гледаха сякаш не съм смъртен; сякаш тук съм у дома си сред боговете на небесата.

И въпреки всичко, негодуванието не спираше. Няколко часа по-късно възобновихме изкачването. Аз се оказах в една група с Гали, Газин, Гибилау Земеделеца и Накса Писаря. Не бяхме изминали и стотина крачки, когато Накса подхвана разговора от предишната вечер със същите обезсърчителни думи, че с всеки изминал ден Стената сякаш се издига все по-далече от нас, вместо да приближава.

— Това ми напомня — назидаваше той, — на притчата за Кеспър Учения; разгневил боговете с намерението си да стане мъдър като тях. И те направили така, че в замяна на всяка прочетена книга, Кеспър забравял други две. Струва ми се, че същото става и с нас — срещу всяка измината крачка планината се отдалечава с други две.

Без дори да се замисля, се обърнах и го ударих, така че го проснах в прахта.

Той се сви разтреперан и изумен като ранено животно и се втренчи в мен. По лицето му се стичаше тънка струйка кръв там, където кожата се беше разцепила от моя удар.

Посочих му ръба на пропастта зад нас.

— Тръгвай! — изревах аз. — Веднага. Нататък.

— Полър?

— Не искам между нас хора, които хленчат и се вайкат. Те нямат стойност.

Сръгах го с върха на тоягата.

— Махай се от очите ми, Накса. Поемай веднага! Надолу по Стената, обратно към селището. За теб пътя надолу сигурно ще бъде по-лесен, отколкото пътя нагоре.

Той ме гледаше онемял.

— Хайде, тръгвай! — вдигнах тоягата аз.

— Но аз ще умра, Полър. Ще се изгубя по пътя и ще умра. Ти знаеш това. Знаеш го. Ти ме изпращаш на смърт.

— Другите са намирали пътя надолу сами, нали? И ти ще го намериш. Ще бъдеш щастлив да се завърнеш вкъщи, в хубавото, топло селище. Ще живееш в Кръглата Къща заедно с другите Завърнали се. Ще скиташ из града и ще правиш каквото искаш, абсолютно всичко, независимо колко е възмутително и никой няма да смее да ти каже нищо — огледах се наоколо. — Има ли други, които искат да се върнат с Накса? Той казва, че се страхува да слезе по Стената сам. Можете да му правите компания по пътя.

Всички се взираха в мен с вцепенени физиономии. Никой не проговори.

— Хайде, кой? Казвайте! Сега е вашият шанс. Групата за надолу тръгва веднага. — Те мълчаха. — Никой ли? Добре, нека бъде така. Тогава той тръгва сам. Размърдай се, Накса. Губиш ни времето.

— В името на Креш, Полър!

Размахах тоягата към него. Накса се сви назад, за да не го достигна, спря само на няколко крачки от мен, сякаш още не вярваше, че говоря сериозно. Тръгнах към него и той отново се отдръпна. Наблюдавах го докато поемаше на изток: спираше от време на време, за да погледне назад през рамо. Скоро изчезна зад едно възвишение и се изгуби от погледа ни.

— Добре — заключих аз. — Да тръгваме.

— Браво на теб — обади се Мурмут. — Колко си храбър, Полър. Да удариш и да повалиш на земята изплашения до смърт Писар. Колко мъдър водач си, за да прогониш избран за Поклонението Пилигрим.

— Благодаря за похвалното слово — пронизах го аз и се обърнах.

След това изхвърлих Накса от съзнанието си. Продължихме пътя си.

Часове по-късно, по обяд, спряхме за да изядем оскъдната си храна. Седях на една скала и гризях отдавна изсушено месо, когато Тиса, Грисиндил и Хенди застанаха пред мен и се засуетиха неспокойно, сякаш имаха да ми казват нещо, но се страхуваха.

— Е? — попитах накрая, защото явно те не искаха да започнат.

Много тихо, с треперещ глас, Тиса рече:

— Полър, дойдохме да те помолим за нещо.

Аз се засмях горчиво:

— Накса го няма. Забравете за него. Той не съществува вече за нас. Не ми говорете за Накса.

Но Тиса настоя:

— Ти не направи добре като го прогони. Мисля, че ще разгневиш боговете. Просто усещам, как въздухът се сгорещява от тяхното неодобрение.

— Ако съм ядосал боговете, нека ми го покажат и аз ще се покая — отговорих й аз. — Накса изпепеляваше нашия дух. По-добре е да сме без него. Попитай Кат. Попитай Джайв, попитай всички. Никой не го обичаше, никой не го иска.

Хенди излезе напред и каза със странен студен глас, който толкова рядко чувах:

— Полър, знам какво е да бъдеш откъснат от рода си, да бъдеш сам, като Накса. Аз чувствам неговата болка. Моля те да му простиш.

Това, че Хенди ме молеше за Накса, ме стресна и обезпокои, защото аз все още я желаех. По време на Поклонението тя се държеше толкова високомерно с всички, че беше неестествено и някак необяснимо да се застъпва за Накса, след като бе показала пълно безразличие и към мен, и към всички останали. Ревността ми се събуди. Но имаше и нещо трогателно, че двама прокудени се привличат така един друг. Отговорих й по-дружелюбно отколкото на Тиса:

— Дори и да искам, вече не мога да направя нищо. Накса има зад гърба си една сутрин път. Където и да е, не можем да губим време да се връщаме и да го търсим. Сам си е виновен. Ще трябва да се справи сам, никой не може да му помогне.

— О, той не е чак толкова далече — засмя се Грисиндил.

— Какво?

Тя продължи палаво:

— Цяла сутрин се промъква зад нас, но се опитва да не го забележим. Хенди и аз го видяхме преди малко. Крие се точно ей там, зад онези хълмове.

— Какво? — изкрещях аз и скочих побеснял. — Къде е той?

Но Грисиндил сложи ръка на тоягата ми и ме задържа да не тръгна след него. Беше разумно, защото ако в този момент Накса ми бе попаднал пред очите, щеше да се прости с живота си.

— Накса е глупак, ти ме чу, че му го казах вчера — увещаваше ме тя. — Но дори глупаците имат право да живеят. Ако го прогониш, той със сигурност ще умре в тази пустош. Но той е един от нас, Полър. Искаш ли да тежи на душата ти смъртта на Пилигрим? Защото е сигурно, че боговете ще запишат смъртта му на твоя сметка, когато се качиш на Върха.

— Кой знае какво си мислят боговете? — не отстъпих аз и все още треперех от яд. — Ако Накса има малко ум в главата, ще стои далеч от мен. Не искам да го виждам. Предайте му това.

— Имай малко милост, Полър, — примоли се Грисиндил.

— Оставете ме.

— Полър, ние те молим — настоя Хенди нежно.

Това малко ме разколеба. Въпреки всичко й обърнах гръб.

— Ще му направя заклинание — обеща Тиса, — да не говори повече глупости.

— Не. Не. И не. Не го искам.

Яростта, която Накса събуди в мен, постепенно ме напускаше. Накрая те ме убедиха: Тиса с магическата си сила, Хенди с нейното състрадание към изгнаника, а Грисиндил с готовността си да прости на човек, който я бе обидил толкова много предишния ден. Склоних и те отидоха да го доведат. Не след дълго Накса се зададе — влачеше се, потънал от срам и страх. Повече не го чух да се оплака.