Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената (1)

1.

Чуйте ме и запомнете. Аз, Полър Недъгавия, вече бях на Покрива на света, на върха на Стената и изпитах ужасния огън на Апокалипсиса и сега пиша тези редове. Видях странните удивителни богове, обитатели на онези места, влязох в схватка с тях и се завърнах богат с познанието за тайните на живота и смъртта. Преживях и изстрадах много, научих много, но трябва да науча и вас в името на вашите души.

Ако сте от моето селище, тогава знаете кой съм. Ала аз искам тази историята да бъде чута и разбрана далеч зад неговите предели. Ето защо ще започна оттам, че моят баща е Габриан син на Дрок, моята Къща е Къщата на Стената, а родът ми в тази Къща произхожда от клана на Стената. Както виждате произходът ми е благороден.

Не помня баща си. Заминал на Поклонение, още когато съм бил малко момче и повече не се завърнал. Така че за разлика от живота на другите, които имаха бащи да ги напътстват, в моя духовен живот има празнина. Чак до юношеството носех у себе си, като детски спомен, образа на висок човек със светли очи и силни ръце — той ме люлее и подхвърля високо над главата си, а когато ме хваща се смее с дълбок, плътен глас. Но това не е ясен спомен. Може съвсем друг човек да ме е вдигал и подхвърлял по същия начин. А може всичко това въобще да не се е случвало. Не знам. Но в продължение на много години беше единственото, което имах от баща си — спомена за светли очи, силни ръце и гръмогласен смях. Навремето бащата на баща ми също отишъл на Стената. Това е традиция в нашето семейство. Ние сме хора с неспокоен дух — Пилигрими по природа. Винаги сме били такива. Поклонението е свещен обичай на нашия народ. Голямото, определящото събитие в човешкия живот. Няма значение дали човек ще стане Пилигрим или не, при всички случаи то завинаги оставя отпечатък върху него. А ние сме от Пилигримите. Претендираме, че произхождаме по права линия от Първия Катерач. Приемаме за нещо естествено, че ще станем Пилигрими, когато навършим нужната възраст и ще отидем горе, в зловещите висини, където човешкото тяло и душа са подложени на смъртния риск да бъдат трансформирани от силите, витаещи там.

И баща ми, както и бащата на баща ми, не успя да се върне от царствата във висините, където диреше боговете. През момчешките си години не се замислях за Поклонението. Тогава знаех, че то засяга хората във втората половина на второто им десетилетие. Винаги ми е било ясно, че щом настъпи моят час, аз ще бъда Кандидат за Пилигрим, ще бъда избран и ще изпълня мисията си успешно. Тъй като за мен Поклонението бе неизбежност, аз си позволявах изобщо да не мисля за него и така успях да го превърна в нещо нереално.

Може би ще решите, че в моето раждане има пръст съдбата, че съм бил предопределен за висши цели, че свещени мълнии са проблясвали над главата ми, а хората по улиците са правели ритуални жестове, виждайки ме да минавам край тях. Не беше така. Като изключим недъгавия ми крак, аз бях съвсем обикновено момче. Нямах ореол, нито лицето ми беше озарено от блясъка на светостта. Нещо подобно стана по-късно, да, много по-късно, след като сънувах Звездния си сън. Иначе бях обикновено момче — момче, като всички останали. През юношеството си, за разлика от други хора, не потъвах в размисли за Поклонението, за Стената и нейните Кралства, за боговете — обитатели на нейните върхове, или в други подобни тежки мисли. Не аз, а Трайбън, моят най-добър приятел, беше обсебен от фаталните въпроси за крайната цел и най-висшите намерения, за целта и средствата, за същността и явленията. Именно Трайбън, Трайбън Мъдрия, Трайбън Мислителя разсъждаваше задълбочено върху тях и постепенно ме увличаше и аз да се замисля.

Но преди да дойде този момент, за мен значение имаха единствено обикновените радости от детството на едно момче — лов, плуване, тичане и боричкане, смях и момичета. Бях добър във всичко, освен в бягането заради недъгавия си крак — той така и не можа да бъде изцерен при нито една моя Промяна на формата. Но иначе бях силен и издръжлив и никога не позволявах този недъг да се намеси по някакъв начин в живота ми. Винаги съм живял, като че ли и двата ми крака са напълно здрави. Ако човек има физически недостатък като моя, това е единственият начин да се избегне самосъжалението — чувство, отровно за душата. И така, щом имаше състезание — участвах и аз. Катерех се наравно с моите приятели по върховете на покривите. Случеше ли се някой да ми се подиграва, че куцам намираха се и такива, които се забавляваха да крещят „Недъгав! Недъгав!“ — биех, докато окървавя лицето му, независимо колко беше голям или силен. И като предизвикателство към нелепата подигравка, реших да взема Недъгав за фамилно име, нещо като почетен знак, носен с гордост. Ако на този свят има справедливост, не моят, а кракът на Трайбън трябваше да бъде недъгав. Може би не бива да казвам такива жестоки думи за човек, за когото твърдя, че обичам. Но аз само имам предвид, че на света има хора на мисълта и хора на действието. Хората на действието трябва да притежават подвижност и сила на тялото, а мислителите се нуждаят от подвижност и сила на мисълта. Аз имах ловкост и физическа сила в изобилие, и все пак моят крак ми пречеше, въпреки всичките ми усилия. Трайбън Мислителя нямаше никаква сила в крехкото си тяло, затова се питам защо боговете, вместо на мен, не бяха дали на него този недъг. Един физически недостатък повече не би направил живота му по-лош, а аз щях да съм по-годен за предопределението на съдбата. Но боговете никога не са толкова прецизни при разпределението на нашите дарби.

Ние бяхме странна двойка: той дребен и крехък, слаб като перце, а аз як, силен и неизтощим. Трайбън не само изглеждаше, че може да бъде повален с един удар, но и наистина беше така. Затова пък веднъж завинаги дадох да се разбере, че ако има нещо за удряне, ръка ще вдигам аз и няма да съм бития. Какво всъщност ни привлече един към друг? Принадлежността ни към една Къща и към един клан само по себе си не бе причина за нашето приятелство.

Мисля, че здраво ни свърза, макар да бяхме толкова различни, обстоятелството, че и двамата имахме по нещо у себе си, което ни караше да страним от другите. В моя случай — кракът ми. При Трайбън — неговият ум, които поразяваше околните.

Именно Трайбън ми показа пътеката към Върха на Стената и то още, когато бяхме само на дванайсет години.

Името на моето родно място е Джесподар. Според Летописците и Учените думата е от староготарски — езикът, на който се е говорило някога тук — и означава „Тези, Които Останаха Предани на Стената“. Мисля, че това е така. Казват, че нашето селище е най-близо до Стената — точно в подножието й. Всъщност то не е селище, а по-скоро част от огромен конгломерат от населени места, вплетени едно в друго и населена с хиляди хора. Човек може да тръгне от центъра на Джесподар и пътят ще го отведе до самата Стена. Ако предприемеш голямо пътуване около подножието на Стената, ще попаднеш в множество други населени места — може би хиляди — по нейното протежение. Но според Учените нито едно не е в такова съседство до Стената както Джесподар. Във всеки случай така ни учат в Джесподар.

Сега искам да ви разкажа за деня, когато Трайбън запали за пръв път искрата на Поклонението в моя дванайсетгодишен разум. Беше при заминаването на Пилигримите. Сигурно знаете каква величествена тържественост и великолепие придружават събитието. Церемонията, свързана с Процесията и Заминаването не се е променила от древността. Събират се клановете от всички Къщи. Свещените предмети на всеки род се изнасят на открито — жезли, свитъци, талисмани. Рецитира се всеки последен стих от Книгата на Стената, което изисква седмици наред непрекъснати усилия. И най-накрая от Ложата на Пилигримите пред множеството се появяват Четирийсетте щастливи избраника, за да се представят и сбогуват. Това е изключителен момент, защото ние вече няма да видим повечето от тях — всички го знаят — а онези, които все пак се завърнат, ще бъдат преобразени до неузнаваемост, както е ставало винаги.

В онези безоблачни дни за мен всичко това беше просто един голям празник. Вече много дни хората от периферията идваха в нашата Къща, разположена най-близо до Стената. Ние бяхме Къщата на Стената — Къщата на Къщите. Дойдоха хиляди, стотици хиляди и цялото невъобразимо гъмжило от участници в празника така прииждаше, така се притискаше, че доста често установявах, че несъзнателно сме променили формата си, просто поради горещината и задръстването. Налагаше се да полагаме усилия, за да си възвърнем предпочитаните форми.

Накъдето и да погледнехме, земите на нашата Къща преливаха от тълпи. Хората бяха навсякъде, проникваха във всяко нещо. Газеха хубавите ни прахови лозя, тъпчеха и мачкаха красивите папрати-ками, опоскаха гамбелосите и отмъкнаха всичките им сочни зрели, сини плодове. Така ставаше всеки път от толкова много дузини години, колкото никой не можеше да запомни. Очаквахме събитието и се бяхме примирили. Продълговатите Къщи и кръглите Къщи бяха препълнени, препълнени бяха и ливадите, и свещените дъбрави. Някои дори спяха по дърветата, защото нямаше друго място. „Виждал ли си някога толкова много хора?“ — питахме се непрекъснато един друг, макар само преди една година бяхме свидетели на същото, но въпреки това не можехме да не се удивляваме.

Дори няколко кралски пратеници бяха дошли да наблюдават церемонията. Едни такива надути дебелаци, наметнати с червено-зелени мантии, те крачеха сред тълпата сякаш нямаше никой на пътя им. Хората отстъпваха, щом ги видеха. Разпитах за тях Урилийн, брата на майка ми, който ме бе отгледал поради отсъствието на баща ми. „Това са мъжете на Краля, момчето ми, — обясни той. — Понякога идват на празника, за да се позабавляват за наша сметка!“ — и процеди жлъчна ругатня. Смаяхме се, защото Урилийн беше кротък и тих човек.

Аз ги наблюдавах, както сигурно бих гледал хора с две глави или шест ръце. Никога преди това не бях виждал мъжете на Краля, всъщност оттогава повече не ги видях. Всеки знае, че някъде от другата страна на Коза Сааг, в един голям град, в огромен палат живее Краля и държи в подчинение много селища, включително и нашето. Той притежава магията, която принуждава всичко и всички да се движат и работят и, затова предполагам, че сме зависими от него. Но той е толкова далече, неговите закони дотолкова нямат нищо общо с нашето всекидневие, че със същия успех можеше да живее на друга планета. Прилежно му поднасяхме почитанията си и тук свършваха допирните ни точки с него и с правителство му. За нас той беше фантом. През годините рядко се сещах за него. Тези мъже на служба при Краля, дошли от толкова далеч, за да присъстват на нашия празник, ми напомняха колко е необятен светът и за колко малко неща извън моето родно място, легнало в сянката на Стената, всъщност знаех. Затова именно Кралските мъже събуждаха моето страхопочитание.

Празникът течеше. Дните се нижеха, възбудата нарастваше и стигаше до екзалтация. Наближаваше моментът на Процесията и Заминаването.

По обичая избраните Пилигрими не се показваха, никой не ги бе виждал от месеци и естествено на никого не бе разрешено да ги види сега, в този съдбовен момент. Те оставаха скрити в Ложата на Пилигримите — двайсет мъже в една стая и двайсет жени в друга. Подаваха им храна през процеп на вратата.

А ние, останалите, се отдавахме неспирно на пиршеството. Песни, танци и пиянство ден и нощ. Имаше, разбира се, и много работа. Всяка Къща поемаше своите задължения. От Къщата на Дърводелците градяха наблюдателни площадки, от Къщата на Музикантите изпълняваха възторжени песни с пукването на зората до лунните часове, от Къщата на Светците пееха на площада хвалебствени молитви с пълен глас, от Къщата на Певците рецитираха безспирно пред Ложата на Пилигримите неизброимите стихове от Книгата на Стената, от Къщата на Винарите издигаха павилиони и отваряха бъчва след бъчва щом я пресушахме, което ставаше наистина бързо. Представители от Къщата на Клоуните, облечени в жълти роби се смесваха с нас, кривяха лица, правеха физиономии и весело се боричкаха с хората. Къщата на Тъкачите предостави тежки златни килими, за да бъде постлан пътя до Стената. Къщата на Метачите се трудеше усърдно, за да разчисти купищата отпадъци, останали след тълпите. Без задължения бяха единствено младежите, като Трайбън и мен. Но ние долавяхме, ние разбирахме, че възрастните вършат своята работа с радост, защото беше време за всеобщо веселие. Ние, които принадлежахме на Къщата на Стената, имахме за задача да съгласуваме дейността на другите Къщи. Макар че представляваше непосилен товар, за нас това бе източник на голяма гордост. Тогава начело на Къщата стоеше Мерибайл синът на брата на бащата на моя баща. Мисля, че когато наближи денят на Процесията, той не спеше една дузина нощи.

И ето, че дойде самият ден на Заминаването — както винаги, това беше дванайсетия ден от Елгамор. Утринта беше топла от изпарения. Непрестанно валеше дъжд. Листата по дърветата блестяха като остриета. Земята под краката ни бе мека като гъба.

Едва ли може да се каже, че задушаващата топлина и поройният дъжд са нещо ново за нас — жителите на низините. Тогава, както и сега, ние живеем по цяла година в горещина, която задушава плътта ни и това ни харесва. Но въпреки всичко, жегата бе изключителна, а дъждът необичаен. Въздухът бе като блато — онази сутрин имахме чувството, че вдишваме вода. Всички се бяхме нагиздили в нашите прекрасни одежди за Процесията — сини кожени гамаши, яркочервени панделки и жълти кепета с провиснали дъна — еднакви и за децата, и за възрастните. Само че бяхме мокри до кости от дъжда и от потта, която се стичаше по нас. Горещината бе толкова голяма, въздухът бе толкова лепкав, че си спомням колко трудно ми се удаваше да запазвам своята форма. Ръцете ми непрекъснато се топяха и извиваха, раменете ми се поклащаха под странен ъгъл над торса, така че се наложи да стисна зъби и с неимоверни усилия да върна всичко на място. До мен Трайбън също се гърчеше от форма във форма, но колкото и да се променяше, все си оставаше крехък, с хлътнал гръден кош и големи очи, крака като пищялки и мършав врат.

С наближаването на Процесията се случи чудото. Точно, когато певците произнасяха последните думи от финалните стихове на Книгата на Стената, дъждът рязко намаля, плътната лепкава сива мъгла се разреди и изчезна, тежкият небесен свод се проясни. Лек хладен ветрец подухна от север. Всичко стана чудодейно чисто и блестящо. От синкаво-белия Екмелиос бликна ярка топла светлина и той засия ослепително над нас като огнен скъпоценен камък, украсил челото на небето. Беше ден с две слънца, в ден като този можехме да видим огромната далечна сфера на червената Марилема — слънцето, което не ни дава топлина. Можахме да видим всичко. Всичко. „Коза Сааг“ — изкрещяхме в един глас, като жестикулирахме. Да. Стената се разкриваше пред нас с цялото си величие. Досега скрита от наситения с влага утринен въздух, тя се появи пред нас, въздигна се нагоре, нагоре, нагоре. Пронизваше небето и чезнеше в необятните висини. Разтреперани, хората се свличаха на колене и обзети от страх и смирение пред внезапно открилата им се гигантската планина, започнаха да ридаят и да се молят.

Наистина Коза Сааг представлява внушителна гледка, дори когато обичайните ниски облаци скриват по-голямата част от нея и се вижда само сгушената червеникава основа. Но тази сутрин тя надмина себе си по внушителност. Никога преди не ми е изглеждала по-огромна и по-величествена. И в този ден аз си представях, че ще видя пътя към дома на боговете. Нейният безкраен склон се издигаше нагоре, нагоре — исполинска розова материя с неимоверна височина, дължина и ширина, изтегнала се на земята като огромен задремал звяр. Взирах се с почуда в нейното сложно преплетено, масивно тяло, в нейната сипаничава, шуплеста повърхност, в милионите остри върхове и чертози, в безбройните кухини и процепи, в множеството хълмове от подножието, в безчислените кули и перила, в хилядите бодливи хребети и невъобразими пътеки, които се вият нагоре и водят към Кралствата във висините. Още тогава, в момента на разбулването си, ми се стори, че успях да почувствам могъществото на великите сили: те са там и ни притискат тук долу — невидими огньове, които се възпламеняват от всяко каменно лице на Планината, от всяка скала, от всяка бучка пръст; сили, които обсебват всеки дръзнал да се окаже на онези височини, превръщайки слабите и непредпазливите в същества, които не могат повече да бъдат считани за хора.

Нашият клан е кланът на Стената от Къщата на Стената, откъдето винаги са били избирани старейшините на нашата Къща. Затова Трайбън и аз имахме привилегировано място в процесията. Седяхме върху главната наблюдателна платформа точно срещу каменната кръгла Къща на Завърналите се, разположена в близост с Ложата на Пилигримите, откъдето щяха да се появят Четирийсетте избраници. С други думи бяхме в центъра на събитието. Беше наистина зашеметяващо — да знаеш, че огромното гъмжащо множество от хиляди, хиляди хора от всички кланове, от всяка Къща на нашето селище е подредено около една централна точка, където бяхме ние, и се простира нататък чак до границата на селището, дори и отвъд него. Тук бяха благородници и плебеи, мъдреци и глупци, силни и слаби, всички един до друг по затревените улици, под сянката на великата планина Коза Сааг.

 

 

ТОГАВА чух думите, които промениха живота ми. Докато чакахме, Трайбън се обърна към мен и някак странно, с войнствен режещ глас попита:

— Полър, смяташ ли, че е възможно да те изберат за Пилигрим?

Погледнах го удивен. Както вече споменах, никога не бях обезпокоявал мислите си с подобни въпроси. Приемах го за неизбежна даденост в моя живот. Във всяко поколение, още от времето на първата луна, е имало избраници от моята фамилия. Нямах нито братя, нито сестри, следователно, когато му дойде времето, щях да тръгна. Моят крак нямаше да бъде никаква пречка. Затова му отвърнах разпалено:

— Във вените ми тече кръвта на Първия Катерач. Моят баща беше Пилигрим, както и баща му преди него. Аз също ще бъда, щом настъпи моят час. Да не би да мислиш, че няма да бъда избран?

— Разбира се, че ще бъдеш — съгласи се Трайбън, като се взираше в мен напрегнато. Очите му бяха огромни, кръгли и тъмни със светли процепи в средата. — Ще тръгнеш нагоре, така както са го правили много други преди теб. Ще се катериш, ще се изкачваш, ще се мъчиш, ще страдаш… и най-вероятно е да умреш някъде горе, както става с повечето от тях, или ще се завърнеш като побъркан дърдорко. Какво хубаво има в това? Какъв е смисълът? Каква е цената на целия този убийствен труд, Полър, ако се изкачваш само, за да умреш или да се върнеш обезумял?

Беше прекалено дори за Трайбън — звучеше като богохулство.

— Как можеш да задаваш такива въпроси? Поклонението е свещена мисия.

— Така е.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че да бъдеш само Пилигрим е нищо. Просто трябва да извървиш много път. Разбираш ли, това е всичко. Нагоре, нагоре, още, и още и пак нагоре. Движиш единия си крак, после другия и вече си по-високо в планината. Всяко животно без разум може да го направи. Нужна е само издръжливост. Разбираш ли ме, Полър?

— Да. Не. Не те разбирам въобще, Трайбън.

Лека усмивка се появи по лицето му:

— Искам да кажа, че да бъдеш избран за Пилигрим само по себе си не означава нищо. Наистина това е чест, но ако се замислиш, ще видиш, че зад тази дума не се крие нищо.

— Щом така казваш…

— Не означава много, ако просто скърцаш със зъби и се катериш, щом няма някакъв по-дълбок смисъл, заради който да се подложиш на такова изпитание.

— Тогава кое има значение? Може би оцеляването, докато стигнеш Върха?

— То е част от него.

— Само част? — погледах озадачено аз и примигах срещу него. — Това е идеята, Трайбън. Затова тръгваме. Изкачването, изминаването на целия път до Върха, в това се крие целия смисъл на Поклонението.

— Да, точно така, но след като веднъж стигнеш Върха, после какво? Това е основният въпрос, разбираш ли?

Колко неприятен и досаден може да бъде понякога Трайбън.

— И после — не се предавах аз, — се представяш на боговете, ако можеш да ги намериш. Изпълняваш съответния ритуал и поемаш пътя обратно надолу.

— Съобщаваш го, сякаш е нещо обикновено.

Погледнах го, без да кажа нищо. Много, много тихо той промълви:

— Как мислиш, коя всъщност е целта на Поклонението, Полър?

— Ами… — колебаех се аз. — Всички я знаят. Да се представим на боговете, които живеят на върха на Коза Сааг, да ги открием, да измолим тяхната благословия. Да пребъде благоденствието на нашето селище, като отдаваме почит на светците.

— Да — потвърди той — и какво още?

— Какво още? Какво още може да има? Изкачваме се, отдаваме почитта си и слизаме. Според теб не е ли достатъчно?

— Първия Катерач — не отстъпваше Трайбън, — твоят велик праотец, какво постигна Той?

Не беше нужно да мисля. Думите, които устата ми сякаш сама произнесе идваха направо от катехизиса:

— Той се помоли на боговете да им стане чирак и Те Го научиха как да използва огъня и как да прави сечивата, нужни ни за лов и строителство и как да отглеждаме посеви, и как да се обличаме в кожи от животни и много други ценни неща. И после Той слезе от Планината и научи на тези неща хората от низините, които живееха в мизерия и невежество.

— Затова ние почитаме Неговата памет. Ти и аз, Полър, трябва да направим същото, което стори Той, Който се Изкачи. Да се изкачим на Стената, да намерим боговете, да научим от тях нещата, които са ни необходими. Това е най-важната причина, за да идем — да научим. Да научим, Полър.

— Но ние вече знаем всичко, което ни е нужно.

— Глупости! — той се изплю. — Глупости! Наистина ли вярваш в това? Ние все още сме невежи! Живеем като зверове в тези селища. Като скотове. Ловуваме, отглеждаме посеви и се грижим за градините. Ядем, пием и спим. Ядем, пием и спим. Животът си върви и нищо не се променя. Смяташ ли, че това е достатъчно, за да бъдем хора?

Гледах го втренчено. Напълно ме зашемети.

— Нека ти кажа още — промълви Трайбън, — че аз също смятам да стана Пилигрим.

— Ти ли, Трайбън? — изсмях се направо в лицето му.

— Да, аз. И нищо не може да ме спре. Защо се смееш, Полър? Смяташ, че никога няма да изберат някой толкова слаб физически? Не, Полър, ще ме изберат! И теб ще те изберат, независимо от недъгавия ти крак. Ще изберат и мен, макар че не ми достига физическа сила. Аз ще направя така, че да се случи. Кълна се в Този, Който се Изкачи. Кълна се в Креш и във всички богове на небесата!

Очите му искряха с мистична и зловеща светлина, която го правеше тъй загадъчен и страшен за всички, понечили да се изправят срещу него. В Трайбън имаше Сила. Ако беше роден като Магьосник, а не в Къщата на Стената, щеше да бъде Санта-Нила — човек с голяма магическа сила, която му дава възможност да управлява. Сигурен съм в това.

— Там, горе има работа за нас, Полър. Има хиляди важни неща — те трябва да се научат — и знания, които трябва да се донесат долу. Затова е започнало Поклонението, за да можем да застанем в краката на боговете и да научим каквото знаят те, да повторим стореното от Първия Катерач. Вече много време, Полър, нищо не е донесено от Планината. Ние не напредваме. Живеем, както винаги сме живели. А който стои на едно място, след време започва да се плъзга назад. Да, Поклонението още продължава, но Пилигримите или не се завръщат, или идват с помрачен разсъдък. Не носят нищо полезно със себе си и ние оставаме там, където сме били. Това е загуба, Полър. Трябва да променим нещата. Заедно с теб ще се изкачим рамо до рамо, аз и ти, ще преодоляваме Кралство след Кралство, както е направил Първия Катерач. Точно като него ще се срещнем с боговете и ще получим техния благослов, ще видим всички чудеса, ще научим всички тайни. И заедно ще се завърнем с новото познание, което ще промени Света. Ние дори не можем да предположим за какво става въпрос. Но аз съм сигурен, че знанието е там. Зная го без съмнение. Ние трябва да го открием. Ето защо трябва да станем Пилигрими — аз и ти. Разбираш ли ме? Трябва да направим всичко възможно.

Той протегна длан и обхвана с пръсти най-дебелата част от ръката ми, три пръста отгоре и три отдолу, и така забиваше краищата на пръстите си, че дъхът ми спря от болка. И това беше дребничкият Трайбън, със сила не по-голяма от силата на риба! В този миг нещо като искра прескочи между нас, нещо от странния огън, който гореше у него, нещо от треската, обхванала душата му. И аз усетих как тя пламна у мен, нещо съвсем ново, страстния копнеж да намеря моите богове на тази планина, да застана пред тях и да им кажа:

— „Аз съм Полър от Джесподар и съм тук, за да ви служа. Но и вие трябва да ми служите. Искам да ме научите на всичко, което знаете.“

Той ме държеше така вече доста време и ми се стори, че никога няма да ме пусне. Рязко, но нежно отблъснах ръката му, както човек отблъсква блестулка, зареяла се над главата му, но твърде красива, за да бъде наранена. Той ме пусна, аз обаче чувах тежкото му дишане. Безпокоеше ме силната възбуда, връхлетяла Трайбън, пламнал от вълнение. Този възбуда се бе предала и на мен.

— Виж — посочих аз в отчаянието си да избягам от моментното напрежение, защото такива силни изблици бяха нещо ново за мен и ме караха да треперя — виж, Процесията започва.

 

 

РАЗБИРА СЕ, всеки произнесе по едно шът, за да накара съседите си да млъкнат, защото голямото шествие започваше. Метачите, с лилави подбедреници, прогонваха с малки метлички опасните духове от пътя, танцувайки, а после, след настъпилата тишина, изпод утринните тежки мъгли, които падаха в ниските части на селището, се появи основната част на Процесията. Мерибайл, синът на брата на бащата на моя баща, пременен в разкошна бляскава мантия, изтъкана от плътно прилепващи алени пера на гамбардо, беше начело. От едната му страна вървеше Тиспър Втория Живот, най-старият човек в селището, живял пълни седем десетилетия. Той беше баща на бащата на бащата на Трайбън. От другата страна на Мерибайл крачеше още един от нашите стари хора — Гамилиар Втория Живот — наскоро отпразнувал започването на своята седма десятка. След тримата в Процесията се нареждаха старейшините на всички Къщи. Те се движеха бавно и внушително по двойки. Сега обаче съзнанието ми не бе заето с Процесията. То бе обсебено от думите на Трайбън, разпалили у мене нови и всепоглъщащи амбиции. Той пробуди у мене нова и неутолима жажда. И така аз дадох своя обет. Ще изкача Стената. Ще стигна до най-високата точка и ще достигна Върха. Тогава ще прикова поглед в очите на боговете, откъдето излиза цялата мъдрост на Света и ще поема всичко, което могат да ми дадат. После ще се завърна в нашия дом в долината, което малцина успяха да сторят, но ще се върна със здрав разум и ще науча другите на всичко, което съм овладял там, горе. И нека бъде така. Оттук нататък целта на моя живот бе изсечена на камък. Това беше целта и на Трайбън. Колко странно! Това крехко и непохватно момче също мечтаеше да стане Пилигрим. Положението беше направо смешно. Можеше никога да не го изберат — никога, никога. И все пак аз знаех, че когато Трайбън желае нещо много силно, винаги намира начин да го получи. Може би трябваше да изпълним заедно мисията? Аз и Трайбън. Ние бяхме само по на дванайсет години, а нашият живот от този момент нататък беше безвъзвратно предопределен.