Том Мартин
Пирамида (8)

6.

Катрин се паникьоса, напъха писмото в чантата си, събра картите накуп и припряно ги сбута под някакви документи на бюрото. Пое си дълбоко дъх, приближи се до вратата и я отвори. В коридора стоеше висок, чернокос и хубав млад мъж. Той й се усмихна и протегна ръка. Гласът му прозвуча топло и успокоително:

— Здравейте, аз съм доктор Джеймс Ръдърфорд. Виждали сме се на един от приемите на ректора. Аз съм в класическия факултет на колежа „Брейсноуз“.

Катрин примигна объркано. Наистина помнеше лицето му — в крайна сметка красивите млади преподаватели в университета не бяха чак толкова много — но просто все още бе в шок и се чувстваше неподготвена за нормални приятелски разговори. Не знаеше какво да направи, така че разтвори широко вратата и Ръдърфорд пристъпи в кабинета. Той също изглеждаше притеснен и преди тя да измисли какво да каже, отново заговори:

— Току-що разбрах новината от портиера. Ужасно съжалявам. Не мога да повярвам, че е истина.

При тези думи Катрин малко се поотпусна. Въздъхна и поклати глава. За миг писмото и картите изчезнаха от съзнанието й.

— Да… ужасно е. Не знам…

Двамата млъкнаха, но след няколко секунди Ръдърфорд реши да обясни целта на посещението си:

— Съжалявам. Не искам да се натрапвам. Портиерът спомена, че сте тук, и просто исках да попитам дали не знаете повече за случилото се. Дали не мога да помогна с нещо?

Катрин се върна до бюрото. Забеляза, че краят на една от картите се подава изпод документите, с които ги беше затрупала. Опита се да застане така, че да не позволи на посетителя да я забележи.

— Не, но благодаря, че попитахте. Случилото се е истинска трагедия, но не знам повече подробности, макар да бях измежду най-близките приятели на професора. Истинска загадка. Умът ми не го побира.

Ръдърфорд все още стоеше притеснено на самия праг на кабинета.

— Бях тръгнал насам, за да се видя с професора. Имахме среща. В интерес на истината почти не го познавах. Е, виждал съм го по телевизията, разбира се, и съм чел книгите му, но се запознахме наскоро. Изпрати ми бележка с покана да се срещнем и се почувствах доста поласкан. Споменаваше, че иска да се консултира с мен по някои въпроси… Вижте, наистина съжалявам, май е по-добре да си вървя. Просто всичко това ми подейства като студен душ. Той беше толкова лъчезарен човек.

Ръдърфорд се обърна към вратата. Катрин си помисли: „Може би Джеймс Ръдърфорд ще е в състояние да помогне. Може би старинните карти ще му говорят нещо. В крайна сметка, той е един от водещите класици“.

Цялото й същество желаеше да открие разрешение на загадката и сега умът й се вкопчи в идеята. Струваше си да опита. Какво имаше да губи?

— Вижте, вероятно все пак можете да ми помогнете.

— Разбира се… ще се опитам… какво да направя? Искате ли да се свържа с приятелите му във факултета и да им съобщя ужасната новина?

Тя се поколеба за миг. „Мога ли да му се доверя? Дали е просто случайно съвпадение, че професорът му е уредил среща точно днес, а не някой друг ден? Дали тук не се разиграва нещо потайно?“

Реши, че преди да му покаже картите и писмото, трябва да разбере защо професор Кент е искал да се срещне с Ръдърфорд днес.

— Имате ли нещо против да ми разкажете по какъв повод искаше да ви види професорът?

Докато задаваше въпроса си, Катрин внимателно се взря в лицето на посетителя с надеждата да открие следи, които ще й подскажат що за човек е. Ръдърфорд повдигна рамене.

— Разбира се, че не. Ето, ще ви покажа бележката му.

Заровичка из джоба си и измъкна ръкописното послание, оставено от професор Кент при Ан. Приближи се до Катрин и й подаде листа. Тя го прочете набързо и през лицето й премина тъмна сянка.

Вдигна поглед.

— Доста самонадеяно изказване от страна на професора. Знаете ли нещо повече за нещата, които намеква в бележката? Обсъждали ли сте идеите му в предишни разговори?

Ръдърфорд се замисли.

— Първо, трябва да ви кажа, че с професора сме разговаряли един-единствен път. Винаги обаче съм имал изключително високо мнение за него. Мисля си, че намекът му за онова, което правим и което ще ни отведе към гибел, е основан на… Но от друга страна, той не ме познаваше — просто ни сложиха да седнем един до друг на вечеря у колега. Веднага щом разбра, че се интересувам най-вече от класическа митология, се заговорихме и не спряхме до края на вечерта. По-точно — той ми задаваше въпроси, а аз се опитвах да им отговарям.

— Какви въпроси?

— Ами интересуваха го предимно преданията за древни катаклизми. Очевидно смяташе, че по някакъв начин са свързани с работата му. Например историята с потопа и Ноевия ковчег в Библията. Според него потопът е бил реална катастрофа, случила се в древни времена.

— Какво искате да кажете? Нима има митове от други краища на света, които могат да се използват в подкрепа на подобна теория?

— Със сигурност има — отвърна Ръдърфорд и неволно се засмя. — Броят им е около седемстотин и продължава да расте.

— Толкова много? Значи историята с Ноевия ковчег не е уникална?

— Прекалено много я величаете. Идете, в който и да е край на света и ще откриете същата легенда.

— В който и да е край?

Ръдърфорд явно съзря възможност да бъде полезен и ентусиазирано се хвана за нея:

— Да. Да вземем например Китай. Те имат мит за потопа, който е почти идентичен с нашия. Тяхната легенда разказва, че хората станали арогантни, пренебрегнали боговете, които на свой ред решили да си отмъстят, като обърнат Вселената нагоре с краката и я разтръскат като детска играчка, така че звездите, планетите и земята да пропаднат през Космоса. Завалял дъжд и земята се покрила с вода.

Очите на Катрин се разшириха от изненада, но преди да успее да разпита Ръдърфорд за повече подробности, той продължи:

— По-близо до нас, в Европа, гърците също имат мит за потопа. Имат си дори свой собствен Ной, когото наричат Декалион. Подобни митове се срещат при келтите, викингите и… индийците. Ето, ще ви разкажа тяхната версия. Ману, героят в легендата им, вижда малка рибка в локва до къщата си. Рибката всъщност е бог Вишну, който моли Ману да го предпази от опасностите на света и му обещава голяма награда, ако го стори. Ману взема рибката и я мести в по-голяма локва, но на другия ден тя е толкова пораснала, че Ману се принуждава да я занесе в езеро. Рибата скоро става прекалено голяма дори за езерото. Най-сетне Ману я носи в морето. В знак на благодарност Вишну предупреждава Ману за наближаващия потоп и му казва да построи здрав кораб, нарежда му да го натовари със семена от всички растения на света, да сложи в него двойка от всеки животински вид и сам да се качи. Когато потопът идва, Ману е спасен и Вишну прекарва кораба през океана и го отвежда до планински връх на север. Според мен Ману, Декалион и Ной са една и съща митологична фигура. Искате ли още примери?

Катрин му се усмихна насърчително. Беше впечатлена.

Ръдърфорд отново заговори, но този път гласът му прозвуча замислено:

— Струва ми се, че професор Кент, от една страна, е смятал, че тези митове са основани на реални събития, а от друга, са средство за предаване на тайно послание — едно и също тайно послание — и че прадедите ни посредством митовете ни предупреждават през бездните на вековете за приближаващ катаклизъм.

— Значи затова е написал в бележката си, че според него е разкодирал тайно древно послание.

— Да, предполагам, затова. Надявах се днес да разбера. Откритията често се правят от новоизпечени изследователи, а това на професора обещаваше да бъде най-голямото откритие на всички времена. Надявах се от професор Кент да излезе втори Хайнрих Шлиман.

— Кой е той?

— Шлиман е археологът, открил мястото на древна Троя през 1871 г. Бил е аматьор. Всъщност е бил доста успешен бизнесмен и на петдесетгодишна възраст натрупал състояние. Дал си сметка, че никога повече няма да му се налага да работи, така че се върнал в университета и завършил класическия факултет на Сорбоната в Париж. Там изучавал „Илиада“, която всъщност е историята на Троя. В един момент решил, че книгата не е просто мит, че е основана на реални събития и поетът Омир описва истински град, а Ахил и хубавата Елена наистина са живели и не са просто плод на творческа фантазия. Излишно е да казвам, че никой не му повярвал и че е станал за посмешище на академичната общност. Той обаче отишъл на брега на Егейско море, копал три години, открил останките на Троя и опровергал критиците си. Та затова си казах, че от професор Кент може да излезе втори Шлиман… имам предвид начинаещ изследовател, който прави сензационно откритие, защото не е обременен от догматични схващания. Човек, който се доверява на интуицията си.

Катрин потъна в размисъл. Нещо й подсказваше, че езотеричните занимания на професора по някакъв начин са свързани със странните карти, а интуицията й нашепваше, че може да разчита на Джеймс Ръдърфорд, но съмненията все още не я напускаха. Тя го погледна продължително в очите и си пое дълбоко дъх. Реши. Ще му покаже картите, но засега ще запази писмото в тайна.

— Искам да ви покажа нещо важно. Може и да ви прозвучи странно, но по някакъв начин е свързано с днешните събития. Вие сте класик, нали? Разбирате ли нещо от старинни карти?

Въпросът завари Ръдърфорд неподготвен.

— Ъъъ… да, малко.

Катрин се извърна към бюрото и издърпа картите изпод купчината документи. Разстла ги отново на пода и този път у нея не остана и капчица съмнение, че изобразяват истински места.

— Искам добре да ги огледате и да ми кажете дали разпознавате някое от местата или пък дали откривате смисъл в картите. Колкото и странно да ви изглежда това, то има връзка със смъртта на професор Кент. Изпратил ми ги е малко преди да умре.

Ръдърфорд се приближи към бюрото и се зае внимателно да изучава картите. След около минута вдигна очи и я изгледа сериозно.

— Опасявам се, че не мога да ви помогна.

Сърцето на Катрин спря да бие за миг.

Ръдърфорд се усмихна.

— Познавам обаче човек, който може. Доктор Фон Дехенд, професор по география. Ходил съм на няколко негови лекции и трябва да ви кажа, че е брилянтен учен.

Погледът на Катрин просветна.

— Разбира се! Фон Дехенд, как не се сетих за него? Та той е тук, в „Ол Соулс“.

Ръдърфорд я изгледа изненадано.

— Познавате ли го?

— Разбира се, че го познавам, просто не се сетих за него. Не си говорим за работа, но винаги разменяме по няколко думи в преподавателската стая.

Изражението на Ръдърфорд отново стана сериозно. Никак не му се щеше срещата му с красивата и очарователна Катрин Донован да приключи по такъв начин. Разговорът им му се стори крайно интересен. Освен това беше приятно разнообразие в академичното ежедневие.

— Искате ли да дойда с вас при професора? Може би все пак ще съм полезен с нещо, макар засега приносът ми да е нулев.

Катрин не беше сигурна какво да отговори. В какво, за бога, се замесваше? В един миг изнасяше последната си лекция за семестъра, а в следващия се опитваше да разгадае трагичната смърт на скъпия си приятел. На всичко отгоре се оказа, че професорът се е занимавал с доста странни научни изследвания. Сега тя беше на път да тръгне по стъпките му към мрачната…

Погледна Джеймс. Премереното му държание й вдъхваше спокойствие и увереност. Замисли се отново как ще разследва мистериозната смърт на професор Кент сама и стомахът й се сви… За пръв път след ужасната новина обаче я обхвана позитивно настроение и тя взе решение:

— Да. Много ще се радвам, ако дойдете.