Том Мартин
Пирамида (75)

73.

По-късно същия ден Ръдърфорд се събуди, завит в чисти памучни чаршафи в прохладата на уютна, макар и скромно обзаведена хотелска стая. Слънцето нахлуваше безпрепятствено през прозорците, я вятърът поклащаше завесите. Небето отвън беше синьо и безоблачно.

Спомените от изминалата бурна нощ мигом нахлуха в главата му. Той извърна все още натежалата си глава и видя, че Катрин спокойно спи до него. Значи в крайна сметка не беше сънувал.

Очите му обходиха стаята и се спряха върху разкъсаната му риза, сложена внимателно на един стол. Той хвърли бърз поглед на Катрин, измъкна се безшумно от леглото и се приближи към ризата. Вдигна я от стола и внимателно пренесе нея и съдържанието й върху леглото. Разгъна я и пред погледа му отново се разкри камъкът Бенбен. В този миг Катрин се размърда и отвори очи.

— Джеймс, къде сме?

Той й се усмихна топло, наведе се и нежно я целуна по устните.

— В някакъв хотел, който открихме тази сутрин. В покрайнините на Кайро. Нямам никаква представа колко е часът.

Катрин погледна камъка Бенбен.

— Значи все пак наистина сме го взели. Не са били само някакви безумни сънища. И Безумов…

Ръдърфорд довърши изречението й:

— Безумов го няма. Според мен ги няма и шефовете на Корпорацията. Странният самолет, който се разпиля на милиони парченца, сигурно е бил техен. Всичко свърши, вече сме в безопасност. Виж само! — извърна се той усмихнато към прозореца. — Денят е прекрасен.

Катрин се вдигна на лакът и се загледа към безоблачното небе.

— А какво ли е станало с Поамандре? Трябва да проверим дали са го спасили.

Ръдърфорд се изправи.

— Ей сега ще сляза до рецепцията и ще ги помоля да звъннат в болницата в Гиза, за да проверим дали е там. Мисля, че трябва да го посетим.

Катрин отново върна поглед на камъка и го погали нежно.

— Да, освен това трябва по някакъв начин да върнем това прекрасно нещо на мястото му.

Ръдърфорд облече риза, закопча я, обу се и завърза връзките на обувките си.

— Виж, защо не си вземеш душ и не се разсъниш? Аз ще се върна след десетина минутки и ще измислим какво да правим.

Катрин му се усмихна. Вятърът нахлу през прозореца, отмести завесата и позволи на слънчевите лъчи да погалят лицето й.

— Джеймс!

Той се извърна с ръка на дръжката на вратата.

— Да?

Катрин му се усмихна широко.

— Благодаря за всичко.

 

 

Поамандре лежеше неподвижен в болничното легло. Белият чаршаф беше вдигнат до брадичката му. През щорите се процеждаше топла, живителна слънчева светлина. Лицето му повече от всякога наподобяваше посмъртна маска на отдавна починал фараон. Медицинската сестра безшумно заобиколи леглото и докосна рамото му. После се наведе над главата му и прошепна нещо. Поамандре мигновено отвори очи. В първия миг изглежда не разбра къде се намира и зениците му се защураха из стаята, но в момента, в който видя посетителите си, се усмихна.

Усмивката сякаш придаде цвят на лицето му и му вдъхна живот. Катрин заобиколи болничното легло и приседна до нощната масичка. Ръдърфорд остана прав до леглото. Сестрата кимна към Катрин и излезе от стаята. Катрин се наведе към Поамандре. Не знаеше как точно да започне. Самата тя все още не си даваше сметка какво точно се е случило.

— Господин Поамандре, всичко е наред. Камъкът Бенбен е при нас — открихме го след снощната експлозия. — Катрин се присегна за чантата си, вдигна я и я сложи в скута си. — Как да го върнем на мястото му?

Тя се огледа из отделението. Леглото на Поамандре бе отделено от тези на останалите пациенти посредством завеси. Мястото някак си не изглеждаше подходящо за съхранение на такава ценност. Поамандре отвори и затвори уста. По устните му изгря слаба, но решителна усмивка. Той явно събра всички останали му сили и заговори:

— Не е важно. Камъкът Бенбен не е важен.

Явно очакваше удивлението и недоверието по лицата на посетителите си. Искаше му се да им обясни какво има предвид.

— Той не е нищо. Просто символ.

Катрин не вярваше на ушите си.

— Искате да кажете, че не действа? Но ние го видяхме… снощи…

Поамандре се закашля.

— Не, действа. Просто няма нужда да е точно този камък. Бенбен е съставна част от машината. Онези, които знаят какво да направят, лесно могат да изработят друг. За щастие това знание не е особено разпространено.

Ръдърфорд се подсмихна. „Е, за това си струва човек да умре“.

Поамандре го изгледа.

— Моля ви, просто го оставете някъде. Според мен така ще е най-добре.

Ръдърфорд кимна в знак на съгласие. Поамандре облиза пресъхналите си устни и продължи:

— Станаха чудеса. Смъртта беше на крачка от нас. Човекът в бяло беше спрян. Корпорацията така и не успя да разбере могъществото на пирамидите. Поне част от членовете й са унищожени и за известно време злокобните й планове са забавени.

Катрин се намръщи.

— Но те продължават да унищожават света, нали? Ние просто ги забавихме с няколко дни. Сега, когато вече знаем, че топенето на ледовете ще накара литосферата да се размести, какво трябва да сторим?

Ръдърфорд се огледа, за да се увери, че медицинската сестра не се е появила отнякъде.

— Може би ще открием как самите ние да използваме машината? Можем да овладеем силата й и да отдалечим човечеството от ръба на пропастта. Може би идеите на Безумов са били верни, а просто начините му — погрешни — предположи той.

Поамандре се закашля мъчително и му махна да замълчи.

— Не, Джеймс. Все още никой от нас не е готов да използва силата й. Трябва да се борим с изкушението да използваме машината или да влезем в залата с дневниците. Вие вече знаете достатъчно. Ако се опитате да се противопоставите силом на Корпорацията, или тя ще ви унищожи със сила, или силата ще ви поквари, също както е покварила онези, които са повярвали, че владеят Корпорацията. Има само един-единствен начин, по който можете да се преборите с Корпорацията.

— Какъв е той? — попита Катрин.

— Много просто. Трябва да обясните истината на човечеството. Тъй като не можете насилствено да промените мнението на хората, постепенно ще се превърнете в нова Корпорация. Не забравяйте, че истината е по-силна, от която и да е физическа сила във Вселената. — Поамандре се усмихна. — Навлизаме в нова епоха. Корпорацията изглежда по-могъща от всякога, но това не е вярно. Ние също сме по-близо от всякога до разгрома й. Само ако хората видят истината, ще разберат, че днешните лекарства като „развитие“ и „икономически възход“ всъщност са болести. Тези лекарства не водят до нищо друго, освен до робство. Просто следващото поколение трябва да повярва в това и да предаде тази вяра на децата си. Тогава най-сетне ще се освободим от хватката на Корпорацията и ще извърнем очи към приближаващия катаклизъм. Вярвам, че сме в състояние да го направим. Трябва да го направим. В противен случай видът ни не заслужава да продължи съществуването си. В края на краищата, нещата са много прости, сами ще се уверите в това.

Поамандре спря, за да си поеме дъх.

— Сега сигурно разбирате защо залата с дневниците не е толкова важна. Не е важно и изгубеното тайно знание. Трябва доброволно да се откажем от жаждата си за власт и богатство, защото само чрез тази жажда Корпорацията е в състояние да ни държи в подчинение. Ако успеем да обърнем гръб на този материализъм, истинската същност на Корпорацията и злите й господари ще бъдат разобличени и ще бъдат обречени на забвение. Но за това е нужно огромно усилие. Върнете се в своите страни и се опитайте да положите това усилие. Настоящето все още принадлежи на Корпорацията, но бъдещето, бъдещето е наше…

С тези думи Поамандре се задави от пристъп на суха кашлица. Сестрата незабавно се появи. Тя изгледа строго Катрин и Ръдърфорд. Египтянинът направи последен опит да продължи:

— Вече сте в безопасност.

Ръдърфорд се разтревожи.

— Ами експлозията? Нима египетската полиция и властите няма да се заинтересуват от нея? Нима вестниците няма да се опитат да разберат какво е станало? Ами останките от тайнствения самолет?

Поамандре събра последните му останали сили и отвърна:

— Египетското правителство ще замаже всичко. Много странни неща са ставали и ще стават в Гиза. Няма от какво да се притеснявате. Мислете за бъдещето.

Сестрата застана решително до главата на Поамандре и се обърна към двамата посетители:

— Трябва да си тръгвате. Господин Поамандре все още не е готов за продължителни разговори.

Катрин се изправи.

— Да, разбира се, извинявайте…

Тя се наведе над египтянина, така че той да я чува, без да полага допълнителни усилия:

— Ще направим всичко, което искате. Ще говорим с хората и ще се опитаме да променим мисленето им. Ще проповядваме истината. Обещаваме.