Том Мартин
Пирамида (74)

72.

С последен свръхчовешки напън Безумов се добра до върха на Голямата пирамида. Площадката беше дълга седем метра и широка още толкова. Дрехите му плющяха на вятъра, а поривите заплашваха да го отнесат. Той пропълзя на площадката, претърколи се по нея, изчезна от полезрението на стрелците, защитен от тонове камък, и се разсмя лудешки, с пълно гърло.

— Успях! Тук съм! Сега ще видим — сега светът ще разбере, че съм прав.

Той се изправи, извади камъка Бенбен, стисна го здраво и протегна ръце напред. Помътнелите му очи трескаво заопипваха хоризонта в търсене на ярката дъга на изгряващото слънце. Черното небе обаче беше толкова облачно, че слънцето въобще не се виждаше. Докато се взираше напразно в облаците, Безумов чу някакъв ужасен шум, който надмогваше дори виенето на бурния вятър. Стори му се, че хиляди реактивни двигатели работят в унисон. Огледа се объркано и притисна камъка към гърдите си. По лицето му се изписа паника. Извърна се рязко. Брулещият вятър и все още непрогледният мрак допринесоха за объркването му. И тогава го съзря — на около десет метра от него висеше ужасяващ черен самолет. Машината бръмчеше зловещо във въздуха, като някакво противно насекомо. Масивният кръгъл гладък корпус бе с диаметър около двайсет метра. От муцуната на самолета две антени се присягаха зловещо към Безумов. Между антените беше предното стъкло на пилотската кабина, което стоеше на височината на очите му. Безумов му хвърли бърз поглед и се извърна на изток. Там, измежду гъстите облаци, руснакът съзря първия лъч на новата зора. Той се извърна мигновено и изкрещя към отстъпващия мрак:

— Никога! Никога няма да ме спрете! Закъсняхте!

Стъпи здраво в центъра на квадрата на върха на пирамидата. Под краката му беше цялото й масивно тяло. Той вдигна ръце високо над главата си и насочи камъка Бенбен към умиращите звезди. Точно в този момент сякаш започна гръмотевична буря. Светлосини светкавици прорязаха черните облаци и отвсякъде се заспускаха към върха на пирамидата.

Катрин и Ръдърфорд не се сдържаха и потрепнаха от гледката на светкавиците, макар да се намираха на стотици метри от пирамидата, сред пустинните пясъци. Стори им се, че всички гръмотевици на света се събират в юмрук и с ослепителна сила се стоварват върху върха на Голямата пирамида. Последва чутовен гърмеж, експлозия стотици пъти помощна и ярка от гърмежите, които само допреди малко се разнасяха около върха на Голямата пирамида. Двамата се опитаха да се извърнат, но ударната вълна ги повали на пясъка. Последва втора експлозия — по-шумна и от първата. Тя беше от странния самолет. Той явно бе поразен от няколко светкавици едновременно и мигновено се взриви. Парченца метал се разлетяха във всички посоки. Катрин се сви на топка, а Ръдърфорд се опита да я прикрие с тялото си. Молеше се никой от нажежените до червено шрапнели, посипали се от небето, да не ги достигне.

Последните парчета нагорещен метал паднаха на пясъка и се възцари тишина. Дори и вятърът утихна, сякаш смирен от гигантския взрив. Катрин предпазливо свали длани от очите си. Пирамидата си стоеше непоклатима, както и преди. Зад могъщата й снага нощта постепенно отстъпваше и правеше място на слънцето. Беше утрото на пролетното равноденствие и пейзажът изглеждаше така, както и преди десет хиляди години — могъщите пирамиди мълчаливо наблюдаваха лудостта на човечеството. Катрин изпълзя по пясъчната дюна. Пустинята наоколо бе осеяна с парченца от корпуса на самолета. Близо до основата на пирамидата лежаха няколко човешки трупа. Ръдърфорд изпълзя до нея. Загледаха се в странната картина, все още шокирани, неспособни да проронят и дума. Забелязаха, че една след друга пристигат полицейски коли. Египетските полицаи внимателно излизаха от тях и се заемаха да оглеждат останките от самолета и труповете до пирамидата. Внезапно Ръдърфорд забеляза някакъв блестящ предмет в пясъка, на около двайсет метра от тях.

— Ей, я виж, какво е това?

Катрин погледна натам.

— Божичко, нима е възможно да е…

Тя се поизправи и затича приведена към блестящия предмет. Когато го стигна, се извърна и извика към Джеймс:

— Това е! Камъкът Бенбен!

Ръдърфорд се приближи на четири крака и двамата го заоглеждаха. Наистина беше камъкът Бенбен. Изглеждаше напълно невредим — изящната му златна форма излъчваше топла светлина, а диамантът на върха блестеше като звезда. Катрин се наведе да го вдигне.

— Това е просто невероятно! Как е възможно да е оцелял? Ооо! — Тя го изпусна още преди да го е вдигнала. — Ужасно пари!

Ръдърфорд раздра ръкава на все още мократа си риза и го метна върху безценното съкровище. Вдигна го и го уви с него.

— Готово, наш е.

Той погледна към платото и входа на пирамидата. Полицаите се щураха наоколо и крещяха възбудено.

— Виж там — каза той. — Сигурно са открили трупа на шофьора. Добре. Значи ще намерят входа за кладенеца и скоро ще изнесат Поамандре.

Той се огледа наоколо, за да види как могат да се измъкнат.

В този миг въздухът се огласи от пронизителния вой на полицейски сирени и няколко светлинни лъча, които обикновено се използват при туристически атракции, закръстосваха четирите стени на пирамидата. Ръдърфорд сграбчи Катрин за ръка.

— Достатъчно, май вече е време да си ходим.

С тези думи двамата се извърнаха и се насочиха към пясъчните дюни и спокойствието на пустинята с безценната си находка в ръце.