Том Мартин
Пирамида (63)

61.

Шофирането в Кайро не е лесна работа. Много от улиците си приличат като две капки вода, указателните табели се броят на пръсти и са разположени далеч една от друга, трафикът е ужасяващ, а местните шофьори смятат правилата за движение в най-добрия случай за пожелателни, а в най-лошия за абсолютно безсмислени.

След поредица от погрешни завои и цял оркестър клаксони Катрин и Ръдърфорд най-сетне паркираха зад Министерството на старините. Ръдърфорд изглеждаше като излязъл от пералня.

— Това си беше истински кошмар. Мислех си, че никога няма да успеем да се доберем дотук. Освен това смятах, че ни преследват, докато не си дадох сметка, че дори и най-решителният престъпник на света не би рискувал да се пребори с подобен трафик.

Той изскочи от колата и се загледа в сградата, подслонила Министерството на старините — стори му се, че около нея витае някаква злокобна атмосфера.

— Наистина ли смяташ, че си струва да опитваме да се видим с Азис? Искам да кажа, какво толкова ще научим от него, дори и да допуснем, че се съгласи да ни види?

Катрин затръшна вратата на колата.

— Джеймс, засега се движим добре. Ако от срещата не излезе нищо, можем да си намерим хотел и там на спокойствие да обмислим какво да предприемем. Просто ми се ще да видя реакцията му.

Един пазач със зле скроена кафява униформа и шапка с козирка излезе от караулната и им махна да се приближат към задния вход на сградата. Катрин и Ръдърфорд се подчиниха на жеста.

— Селям алейкум. Паспорти моля.

Те му подадоха паспортите си и след като ги огледа внимателно, пазачът им махна да влязат.

Озоваха се в мърляв коридор, покрит с изтрит балатум, който, ако можеше да се вярва на надписа над главите им, водеше към рецепцията. От двете страни на коридора се редяха затворени врати, а от време на време вдясно или вляво тръгваха разклонения, водещи кой знае накъде. Катрин огледа опърпания, зле осветен коридор и се обърна към Ръдърфорд:

— Какво да правим сега?

Той се поколеба и отвърна:

— Не знам, предполагам, че трябва да идем до рецепцията.

След няколко крачки той забеляза табела на английски и арабски, която сочеше към един коридор вдясно и обявяваше: „Към кабинета на директора и заседателната зала“.

— От друга страна пък, защо не заобиколим рецепцията и не прескочим една бюрократична бариера? Единственото, което ще свърши момичето там, е да ни накара да висим с часове. Ако нашият приятел директорът иска да ни види, ще му дадем възможност да го направи веднага, ако пък не иска — ще трябва да ни го каже право в очите, стига да не е излязъл на обяд, разбира се.

— Или пък да е в чужбина — добави Катрин.

Откриха кабинета на директора на средата на страничния коридор. Ръдърфорд вдигна ръка да почука, но се спря. Изгледа Катрин.

— Добре, да действаме!

И почука силно на вратата.

 

 

Зачакаха. Нервите ги стискаха за гърлата. След около трийсет секунди вратата се отвори от млада жена, чиято глава бе завита с обичайния за мюсюлманите шал. Тя изгледа изненадано застаналите в коридора Катрин и Ръдърфорд.

— Добър ден, с какво мога да ви помогна? — попита на английски със силен египетски акцент.

Ръдърфорд метна поглед към Катрин и отвори уста:

— Ъъъ, всъщност идваме да се видим с доктор Азис. Тук ли е?

Секретарката ги изгледа подозрително.

— Имате ли среща?

Ръдърфорд не беше съвсем сигурен как да отговори, но преди да успее да измисли, Катрин се намеси и взе инициативата. Заговори с тон на справедливо възмутен гражданин:

— Извинявайте… — каза тя и застана пред Ръдърфорд. — Да, имаме среща. Бихте ли предали на доктор Азис, че Катрин Донован и Джеймс Ръдърфорд от Оксфордския университет са тук? И моля ви, пуснете ни вътре. Въобще не ми е приятно да вися в коридора, особено пък след изморителен полет.

Това свърши работа. Секретарката незабавно отвори широко вратата и разкри просторната приемна, с която разполагаше кабинетът на Ахмед Азис. Покани ги с ръка да влязат. Приемната имаше голям прозорец, от който се откриваше гледка към добре поддържана египетска градина. Виждаше се и друга врата, за която Катрин предположи, че сигурно води към кабинета на Ахмед Азис. Вътре имаше две големи кожени зелени канапета, до всяко от които стоеше декоративно наргиле. Катрин огледа и останалата част от помещението и установи, че освен бюрото на секретарката има и още едно, заето от дребничък, слабоват египтянин. Той й се усмихна, а тъмните му очи проблеснаха. Секретарката, която изглеждаше ужасно притеснена, ги поведе към едно от канапетата.

— Моля заповядайте. Имената ви бяха господин Ръдърфорд и госпожица Донован, да?

— Доктор Ръдърфорд и доктор Донован — сопна се в отговор Катрин. — Благодаря.

Секретарката им хвърли още един притеснен поглед, насочи се към бюрото си, заобиколи го и седна. Вдигна телефона и набра номер. Ръдърфорд не я изпускаше от поглед.

След като помърмори известно време с гърлен глас на арабски в слушалката, жената я остави обратно на мястото й.

— Доктор Азис ще ви приеме след минутка.

Катрин се усмихна заговорнически на Джеймс и едва тогава двамата се настаниха в едно от удобните кожени канапета. След минута вратата към кабинета на доктор Азис се отвори и на прага й се появи самият той.

— Здравейте. Добре дошли в Кайро. Моля заповядайте, заповядайте.

Катрин и Ръдърфорд останаха леко изненадани от сърдечния прием, но се изправиха и се отправиха към кабинета на домакина си. Не трябваше да става толкова лесно. Всъщност трябваше да е изключително трудно да се виждаш с такива влиятелни хора без предупреждение, в която и да е точка на света. „Доста странно“, помисли си Ръдърфорд. Той беше дошъл тук с твърдото убеждение, че ги очаква битка и в най-добрия случай ще им кажат да се явят утре или пък вдругиден. А сега направо ги канеха в кабинета, без да разпитват много-много кои са и защо идват.

 

 

Кабинетът на Азис беше обзаведен разточително с турски килими и кожени столове. Големи плакати на египетското министерство на туризма с многобройните забележителности на страната красяха стените, а на бюрото се мъдреше десетсантиметрово бронзово преспапие — репродукция на камъка Бенбен.

Азис им направи знак да седнат, настани се зад бюрото си и заговори на прекрасен английски, макар и с непогрешим египетски акцент. Тонът му бе снизходителен и според Катрин леко мазнишки:

— Приемете извиненията ми, моля. Секретарката навярно е пропуснала да отбележи срещата ни.

Той се отпусна небрежно в стола си, сложи ръка на облегалката и им се усмихна. Изглежда не бързаше за никъде.

— Да ви предложа кафе? Или пък ментов чай?

Ръдърфорд просто не проумяваше защо човекът насреща им се държи толкова приятелски. Катрин се приведе напред.

— Причината за посещението ни е, че искахме да ви зададем няколко въпроса… Въпроси, свързани с датировката на пирамидите и на сфинкса.

Азис се понадигна от стола си, облегна лакти на бюрото и сключи длани.

— Разбира се. Аз поназнайвам нещо по въпроса!

Домакинът им очевидно се развесели от собственото си остроумие. Ръдърфорд реши да минат по същество.

— Искахме да разберем какво мислите за доказателствата, събрани от някои геолози, които според мен безспорно доказват, че сфинксът е с хиляди години по-стар, отколкото се смята в момента?

Изражението на Азис мигновено се промени. Той внезапно стана сериозен. Чаровната усмивка изчезна от лицето му. В тона му се прокраднаха нападателни нотки:

— Разбира се, че съм чувал за тези налудничави твърдения. Нашите геолози обаче изследваха сфинкса и напълно ги опровергаха. Направо не мога да повярвам, че двама учени от такава престижна институция като Оксфордския университет са готови да прегърнат подобни фантасмагории. Цели поколения учени са положили неимоверни усилия, за да изготвят точната датировка на египетската история. Процесът е отнел стотици години. За извършването на подобна обемна работа са допринесли многобройни изявени специалисти от всички краища на света, включително и ваши сънародници. — Той ги изгледа с пламнали очи. — Твърденията ви са абсурдни и обидни, и то не само за мен, а и за цялата египтология. Просто съм поразен.

Катрин не успя да се отърси толкова бързо от рязката промяна в поведението на домакина им и от яростния му отговор. Азис се отпусна обратно на стола си и ги изгледа неприветливо.

— Предлагам ви да идете в някоя библиотека, може би обратно в Оксфорд, и да си направите щателно и задълбочено проучване, преди отново да дойдете и да задавате смешни въпроси на човек в моето положение. Освен това — добави той с по-тих глас — предлагам ви в името на професионалната ви репутация да не давате голяма гласност на възгледите си. Изграждането на академична кариера отнема дълги години, но човек е в състояние да я разруши само с един замах.

Катрин метна поглед към Ръдърфорд, който в отговор вдигна учудено и изненадано вежди и поклати глава. Явно отиваха в задънена улица. Тя се изправи.

— Благодаря ви много, доктор Азис. За нас беше удоволствие да побеседваме. Ние сме аматьори в тази област, така че искрено се извинявам, ако думите ни са ви засегнали.

Азис се изправи, заобиколи бюрото си, приближи се до вратата и я отвори широко. Застана до нея мълчаливо, така че да продължат разговора или да задават допълнителни въпроси щеше да бъде доста неловко. Катрин и Ръдърфорд напуснаха кабинета му и се озоваха отново в приемната. Зад гърба им прозвуча гласа на Азис:

— Поамандре, моля те, придружи гостите ни до изхода.

Азис се обърна към западняците за последен път, за да се сбогува с леден тон:

— Приятен ден, доктор Донован и доктор Ръдърфорд. За мен беше удоволствие да се запознаем.

Тъмнокожият копт се изправи иззад бюрото си и им се усмихна.