Том Мартин
Пирамида (50)

48.

Таксито се затътри със скоростта на пешеходец и приближи рампата пред терминала за излитащи на летището. Други таксита и частни коли си търсеха места за паркиране до тротоара, спираха, разтоварваха пътници. Хората бяха заети с издърпването на чанти и куфари от багажниците на коли.

Ръдърфорд се наведе напред към шофьора.

— Ето тук, тук е добре.

Извърна се към Катрин.

— Нямаш представа колко съм щастлив, че най-сетне напускаме Южна Америка. Постоянно се чудя какво се случи с онзи луд руснак Безумов. Мислиш ли, че и той се е натъкнал на хората в черно? Дали е с тях, или пък действа сам?

Катрин не го слушаше. Погледът й съсредоточено шареше из тълпата от хора на летището. Тя се взираше в лицата, които принадлежаха предимно на индианци и туристи. Нещо я притесняваше.

— Чакай малко, Джеймс.

Ръдърфорд вече ровеше из портфейла си за пари. Шофьорът пък се опитваше да навре колата в малкото свободно място зад един микробус. Някакво новопристигнало такси запречи гледката на Катрин. Може би вече си въобразяваше разни неща?

Ръдърфорд измъкна няколко доларови банкноти.

— Какво има?

Внезапно лицето на Катрин побеля като чаршаф. На около десет метра от таксито им стояха двама европейци с черни костюми. Говореха си тихо, почти шепнешком, привели глави един към друг. В тях имаше нещо странно — изглеждаха прекалено напрегнати и езикът на тялото им коренно ги отличаваше от всички останали на летището. Катрин се присегна, сграбчи шофьора за рамото и извика:

— Vamos! Тръгвай! Веднага! Джеймс, залегни.

На Ръдърфорд дори не му хрумна да попита какво не е наред. Просто изпълни нареждането. Притиснал лице към седалката на таксито, той попита:

— Тук ли са?

Катрин му кимна отривисто и отново се обърна към объркания шофьор:

— Бързо, закарай ни до терминала за пристигащи.

Не знаеха какво да направят, така че останаха с притиснати към задната седалка на таксито лица и се молеха на никого от зловещите европейци да не му хрумне да надникне вътре. Таксито им се отлепи от тротоара и отново се включи в трафика. Мина около километър, след което отново спря. Катрин предпазливо надигна глава. Навън бе пълно с току-що пристигнали в Ла Пас хора. Вратите на летището не спираха да бълват поток от пътешественици с изморени физиономии. Катрин огледа внимателно тълпата в търсене на подозрителни лица. Изглежда тук беше чисто.

— Добре, хайде да слизаме.

Отвори вратата на таксито и стъпи на тротоара последвана от Ръдърфорд, който набута няколко банкноти в ръката на шофьора, преди да излезе. Уловени за ръка, те си запроправяха път сред тълпата излизащи от терминала.

Ръдърфорд дръпна ръката на Катрин и задъхано каза:

— Ето там. Виждаш ли? В дъното към терминала на излитащите има гише на „Американ еърлайнс“. Сигурен съм, че разполагат с разписание на повечето полети.

Той посочи с пръст надолу по терминала за пристигащи към мястото, където двата терминала се съединяваха посредством гигантски портал. Катрин погледна натам. Гишето на „Американ еърлайнс“ изглеждаше ужасно усамотено. Пред него нямаше опашка, но по-лошото беше, че и наоколо не се виждаха кой знае колко хора. Ако отидеха и застанеха пред гишето, със сигурност щяха да ги забележат.

— Мислиш ли, че са сложили хора и вътре в летището?

Ръдърфорд погледна през рамо.

— Не знам. По-добре да предположим, че са.

Катрин се чувстваше толкова зле, та й се струваше, че всеки миг ще повърне. Тя отново обърна очи към билетното гише. Точно срещу него имаше пункт за паспортна проверка, а зад него се намираше чакалнята на излитащите, където щяха да са в безопасност. Просто трябваше да си купят билети.

Внезапно й хрумна идея. Тя измъкна ръката си от дланта на Ръдърфорд и се отправи към павилионче със сувенири за туристи. Ръдърфорд я последва зачуден какво ли е намислила. Освен всички джунджурии там се продаваха тениски и народни носии. Катрин си избра широкопола шапка и пъстроцветно пончо от ламска вълна — основни елементи в националните носии на хората от Андите. Бързо плати на усмихнатата продавачка, след което нахлузи пончото върху дрехите си и прибра коси под шапката.

„Вярно, че съм прекалено висока и кожата ми е твърде бяла, но може и да успея да се смеся с тълпата местни на летището. Западняците никога не носят местни народни носии“.

Тя понамести шапката на главата си, така че да скрива максимално голяма част от лицето й, и отново метна поглед към гишето с билети.

— Дай ми паспорта си — каза тя спокойно на Ръдърфорд.

Той припряно отвори портфейла, измъкна оттам паспорта и й го подаде.

— Сигурна ли си?

Катрин кимна.

— Ще ида до гишето, ще взема билети и в момента, в който се извърна, ти бързо ще тръгнеш към паспортната проверка. Чакаме се там.

С тези думи пристъпи към действие. Ръдърфорд реши да се поприкрие и да я изчака близо до портала към залата за заминаващи. Оттам можеше да следи всяко нейно движение, докато отчаяно се опитва да се смеси с тълпата пътуващи на летището.

Катрин пое с възможно най-спокойна крачка през залата за заминаващи към гишето на „Американ еърлайнс“. С периферното си зрение забеляза двамата европейци с черни дрехи, застанали пред вратата. Те продължаваха да се разхождат напред-назад, да се взират в лицата на хората и в пътниците от такситата.

Тя усети как вледеняващият страх отново плъзва по вените й.

„Да, определено са те“.

Момичето на гишето на „Американ еърлайнс“ се усмихна на премяната й и се зае да рови из компютъра за разписанието на полетите.

— Госпожо, най-доброто, което мога да направя за вас, е полет след един час. Той обаче не е директен. Ще трябва да се прикачите в Маями, където ще имате три часа престой през нощта. Следващата възможност е утре сутрин.

— Полетът след час напълно ни устройва, много благодаря.

Няколко минути по-късно Катрин скри билетите и паспортите в гънките на пончото си и се извърна на пети. Ръдърфорд пое през залата към паспортната проверка.

Тя също забърза натам и когато се срещнаха, му подаде билета и паспорта. Наредиха се на извилата се опашка, напредваха стъпка по стъпка и най-сетне стигнаха пред гишето за проверка.

На гишето седяха двама полицаи. Единият, явно по-старши, взе паспортите и билетите. Имаше студени, безизразни очи. Огледа документите им, а змийският му поглед заснова между паспортните снимки и билетите. Катрин се опита да потисне растящата в гърдите й надежда и му се усмихна. Той я изгледа безучастно.

— Грасиас — каза тя, когато си получи документите, и тръгна да се отдалечава. Полицаят не отвърна. Ръдърфорд вече беше изчезнал към чакалнята и бе успял да се смеси с хората там.

Катрин направи три стъпки, когато чу онова, от което толкова се опасяваше:

— Госпожо! — излая полицаят зад гърба й.

Тя спря на място. Какво ли е открил? Дали не са го предупредили да ги спре? Може би просто трябваше да хукне и да опита да се смеси с тълпата.

Тя зърна Ръдърфорд в чакалнята и го видя как обхожда хората с поглед с надеждата да я види. Катрин почувства, че е изгубила всичко, и се обърна с лице към полицая. Животът се отдръпна от лицето й и тя погледна примирено.

Тогава внезапно забеляза, че той й се усмихва.

— Госпожо, поздравления за тоалета!

Двамата полицаи на гишето за паспортен контрол се хилеха насреща й и сочеха пончото. Катрин едва не припадна от облекчение. Усмихна им се, извърна се на пети и изчезна в тълпата.