Том Мартин
Пирамида (49)

47.

Катрин заключи резето на вратата, притисна гръб към нея и се обърна към всекидневната. Лицето й бе побеляло от страх. Гласът й излезе разтреперан и на пресекулки:

— Тук са… качват се по стълбите.

Тя беше погледнала надолу по стълбището и бе съзряла трима или четирима мъже, които топуркаха по стълбите и ритаха вратите на апартаментите. Входът се огласи от писъци на ужасени хора.

Ръдърфорд бе излязъл на балкона на всекидневната. Той метна поглед надолу тъкмо навреме, за да види какво се случва на улицата. Усети, че тялото му се вцепенява от ужас при вида на проснатия на паважа безжизнен Ките. Около него стояха трима мъже в черни дрехи, а тясната уличка бе запушена от два големи черни джипа, които не позволяваха на никого да припари до входа на блока. Докато Ръдърфорд се опитваше да осъзнае случващото се, един от мъжете в черно посочи с пръст нагоре и изкрещя на английски:

— Ето го! На седмия етаж! Тръгвайте!

Джеймс се втурна обратно във всекидневната. В необуздан пристъп на паника Катрин се опитваше да заключи и другата ключалка на вратата. Той с мъка надмогна страха си и извика какво трябва да правят.

— Вземай паспорта и парите си! Бързо, нямаме време! Тръгвай след мен… да не забравиш картите.

Самият той бързешком отвори раницата си и измъкна портфейла. Натъпка го в джоба си, спусна се към входната врата и я отключи. Катрин го следваше по петите, стиснала в ръка паспорта и ценния плик с картите.

— Не трябва да излизаме вън!

Ръдърфорд се пребори с ключалката и се извърна към нея. Очите му светеха от адреналин.

— Нямаме друг избор.

Катрин го сграбчи за ръка и го последва на площадката. Вратата на апартамента се затръшна зад гърбовете им. Той надзърна през перилата надолу по стълбището. Въоръжените мъже си проправяха път през дим от барут и протестиращи и паникьосани обитатели на блока, скупчили се по площадките. Ръдърфорд се извърна към Катрин и й направи знак с ръка, че трябва да се качват нагоре. Тя се втурна по стълбището, без да поглежда назад. Той метна поглед през рамо и я последва към горните етажи.

След малко стигнаха площадката на последния, десети етаж. През процепа на една врата ги гледаше индианка. В дъното на площадката зърнаха врата, която очевидно водеше към покрива. Втурнаха се натам. Ръдърфорд сграбчи дръжката и едва не я изтръгна. Оказа се, че вратата е отключена. Минаха през нея, взеха на бегом няколкото стъпала и след миг се оказаха на покрива на блока. Вратата се затръшна зад гърбовете им.

Покривът беше голям около сто квадратни метра, обрамчен от нисък бетонен парапет. Навсякъде стърчаха телевизионни антени. Катрин се извърна към Ръдърфорд и го изгледа отчаяно.

— Какво ще правим сега?

Той изтича до единия край, надникна през парапета и видя, че покривът на съседната сграда е само на около метър от тях и на около метър и петдесет по-ниско от техния покрив.

„Не е толкова далеч, може и да успеем…“

— Бързо, Катрин. Ще трябва да скочим.

Тя изтича до него и също надникна през парапета към покрива на другата сграда. Хвана се за ръката му, наведе се още по-напред и се вторачи в празното пространство, разделящо двете сгради, което й заприлича на пропаст. По лицето й премина тръпка на отчаяние и погнуса.

— Мразя височини.

Ръдърфорд се качи на парапета и й подаде ръка.

— Ела тук, качи се при мен. Не гледай надолу, а само напред.

Тя си пое дълбоко дъх и направи каквото й каза. Стояха един до друг на ниския парапет на ръба на покрива. Дясната ръка на Катрин отчаяно стискаше ръката на Ръдърфорд.

— Добре, като кажа „скачай“ искам да скочиш право напред и колкото можеш по-далеч. При падането трябва да се претърколиш.

Катрин се извърна и метна поглед към вратата, от която току-що бяха излезли. Искаше й се да се разкрещи от страх. Ръдърфорд й се усмихна. Над тях беше прекрасното и безкрайно синьо небе. Катрин прехапа устни, кимна и затвори очи.

Той приклекна, стисна ръката й още по-здраво, каза набързо една молитва и се опита да се съсредоточи.

— Едно… две… три… СКАЧАЙ!

Приземиха се на кълбо върху бетонния покрив на съседната сграда. В опита си да омекоти падането на Катрин, Ръдърфорд лошо удари рамото си. Изправиха се заедно, а той присви очи от болка. В средата на покрива се виждаше малка тухлена къщичка с врата към стълбите, които щяха да ги скрият.

Вратата беше отключена и докато се вмъкваха през нея, Катрин огледа през рамо покрива на блока, от който бяха дошли. Преследвачите им още не се виждаха. Ръдърфорд вземаше по две стъпала наведнъж, но се облягаше на стената и притискаше с ръка натъртеното рамо. Носеха се възможно най-бързо надолу, подминаваха площадки и врати на апартаменти, докато най-сетне се озоваха във фоайето на партера. Катрин предпазливо отвори вратата и надникна към улицата отвън. Беше пуста. Тя се извърна към Ръдърфорд и нежно сложи ръка на рамото му.

— Май е чисто. Сега ще трябва да тичаме. Можем да се скрием из уличките. Добре ли си, Джеймс?

Той направи гримаса и кимна.

— Да се махаме оттук…

 

 

Пет минути по-късно, все още замаяни и изплашени, Катрин и Ръдърфорд се появиха от една от многобройните закътани улички на Ла Пас и излязоха на пазара „Сан Салвадор“. Дрехите им бяха измачкани, а раниците ги нямаше. Сега разполагаха единствено с паспорти и пари.

Старият пазар се простираше почти на километър по улица „Сан Салвадор“. От двете й страни се редяха сергия след сергия, отрупани с плодове и зеленчуци, подправки, одеяла, кухненска посуда и домашни потреби. Улицата бе задръстена от купувачи и туристи. Катрин се опитваше да овладее дишането си. Стоеше превита почти одве, с ръце подпрени на коленете. Взе си голяма глътка въздух и се изправи.

— Откъде са разбрали къде точно се намираме? — попита тя и изгледа Ръдърфорд с надеждата, че знае нещо повече от нея. — И кои, за бога, за тези хора?

Ръдърфорд поклати глава и огледа тълпата наоколо.

— Нямам абсолютно никаква представа. За едно обаче съм сигурен — нямам намерение да оставам тук, за да разбера. Трябва да се доберем до летището, то е единственото ни спасение.

 

 

В жилищния блок на Ките цареше истински ад. Всеки апартамент бе обърнат нагоре с краката, тълпата от крещящи ужасени хора се трупаше по площадките, за да наблюдава как домовете се превръщат в трески, а всички дрехи и посуда се изхвърлят на пода. Леглата бяха изтърбушени, шкафовете зееха разбити, нищо не бе останало на мястото, определено от стопаните му. Всеки, осмелил се да застане на пътя на опустошителните сили, бързо беше смирен с бой. Апартаментът на Ките заслужи особено внимание. Изглеждаше така, все едно в него е вилнял маниакален разрушител. Не беше останало абсолютно нищо здраво.

Най-сетне тримата чужденци с бръснати глави, черни тениски, черни войнишки панталони и ботуши, екипирани с най-различни оръжия, се втурнаха на покрива. Веднага след тях се появи и убиецът. Той взе бързо последните стъпала и бутна вратата, която вече едва се крепеше на пантите си след обработката на наемниците. Слънчевата светлина и чистият въздух явно го ядосаха още повече. Плячката му се бе изпарила в синьото небе. Той огледа покрива на блока, осеян с телевизионни антени. Хората му току въртяха оръжията си във всички посоки. Убиецът сви ръцете си в юмруци. Кръвта му закипя от бяс.

Един от тримата бръснати се приближи до мястото, откъдето Катрин и Ръдърфорд се бяха прехвърлили на съседния покрив. Махна с ръка към шефа. Убиецът се приближи. Дишаше тежко, по-скоро от безсилен гняв, отколкото от умора. Наемникът посочи покрива на съседната сграда.

Убиецът погледна натам, след което измъкна мобилния си телефон, набра номер, завъртя се на пети и заговори:

— Придвижват се пеша из града. Мобилизирайте всички агенти. Сложете хора на автогарата, на жп гарата и на летището. Незабавно вдигнете хеликоптер.

С тези думи приключи разговора и се спусна бегом обратно надолу по стълбите.