Том Мартин
Пирамида (39)

37.

Ернан шофираше вече четири часа и отчаяно се опитваше да закара спътниците си до боливийската граница, където щяха да са в безопасност, преди да е станало прекалено късно. Минаха покрай южния край на прекрасното езеро Титикака и не престанаха да се дивят на огромните му размери. От всички страни се виждаха единствено върховете на Андите, някои обвити в облаци, други, откроили се кристално ясно на фона на спиращата дъха небесна синева. Растителността по бреговете на езерото беше оскъдна. Вече се бяха изкачили над зоната на горите и неплодородната почва и постоянният студ явно не благоприятстваха развитието на нищо друго, освен най-издръжливите планински треви и храсти. Ернан посочи морските миди по брега, както и дебелата зелена ивица, белязала скалите и доказваща, че огромен потоп е достигнал висините на платото, почти три километра над морското равнище. Продължиха да се носят със самоубийствена скорост, докато не достигнаха забележителните развалини на каменната цитадела Тиахуанака — града, изгубен в облаците.

 

 

Ернан насочи колата по новия асфалтов път покрай руините, спря и изключи двигателя. Бяха само на половин час път от спасителната Боливия. На равното място до тях се простираха развалините на нещо, което някога е било голям град. Пейзажът беше осеян с огромни полуразрушени каменни сгради и внушителни могили от пръст, които стояха като доказателство за отдавна отминали жречески времена.

— Исках да ви покажа това място, пък макар и само за минута. То е свещено за нас. В средата на развалините се издигат руините на храм, в който има колона от червена скала. В нея е издълбано изображение на мъж. Носи брада. Който и да е този мъж, едно е сигурно — не е инка.

Ръдърфорд се извърна и изгледа въпросително Ернан.

— Колко индианци с дълга брада си виждал в Перу? — отвърна с питане на безмълвния му въпрос Ернан.

Катрин бавно кимна.

— Това е Виракоча, нали?

— Да! Навсякъде из древния град се срещат изображения на него и последователите му. На някои от тях е нарисуван със слонове и коне. В Южна Америка не е имало слонове от десет хиляди години. Най-голямата статуя изобразява Виракоча като морско създание, подобно на русалка. Горната част на тялото му е човешка, но от кръста надолу е покрит с люспи и има нещо като наметало.

Ръдърфорд беше страшно заинтригуван, а колелцата в мозъка му се въртяха бясно.

— Чакай малко! Виждал съм подобна фигура и преди.

Сега беше ред на Ернан да се озадачи. Ръдърфорд се извърна към него и Катрин, а лицето му блестеше.

— Знаете ли — попита възбудено той — нещо за месопотамската митология? Халдейците — най-древната човешка цивилизация?

Ернан поклати глава, а Катрин последва примера му.

— Те имали един полубог на име Оан. Прилича на човек, но е с рибешки люспи и може да живее както на сушата, така и във водата. Научил е варварите да четат и пишат, да обработват земята и да си устроят цивилизовано управление. А после ги напуснал и изчезнал в морето.

Катрин бе поразена.

— Това е невероятно! Историята с Озирис се повтаря.

— Но това не е всичко! Сещате ли са за маите, ацтеките и другите древни култури в Централна Америка?

Катрин имаше смътни спомени за ацтеките с техните пирамиди и обожествяване на слънцето. Тя повдигна рамене и кимна към Ръдърфорд да продължи.

— Маите са вярвали в нещо, наречено Кекелкан — „влечуго с крила“; ацтеките имат Кетцалкоатъл — „пернатата змия“ — същия персонаж, но с малко по-различно име. Той е божество с бяла кожа и брада, което явно идва в Мексико от морето. Това се случило в далечното минало. Научил е хората на изкуството на цивилизацията. Трябва да е същото божество. На всичкото отгоре, в един момент изчезнал със сал в морето… Причината, поради която Кортес и малочислената му група испански нашественици не били убити в мига, в който стъпили на мексиканския бряг, е, че Монтесума, кралят на ацтеките, решил, че щом Кортес има бяла кожа и брада, трябва да е завръщащият се при хората си Кетцалкоатъл.

Катрин зяпна от изумление.

— Това е невероятно. Вече имаме четири появявания на странни брадати мъже с бяла кожа в четири напълно различни точки на света.

Ернан клатеше невярващо глава.

— Тук има и още по-убедителни доказателства — каза той, — че Виракоча е живял по тези места преди началото на историята. Знае ли някой от вас нещо за подредбата на древните паметници по звездите и за начина, по който посредством модерни компютърни програми е възможно да се изчислят датите на построяването им?

Катрин и Ръдърфорд кимнаха тържествено.

— В такъв случай трябва да ви кажа, че камъните и статуите в Тиахуанака се подредени идеално спрямо звездите на точно определена дата в миналото. Много астрономи и археоастрономи са проверявали този факт и той е неоспорим…

— Коя е датата? — прекъсна го нетърпеливо тя.

— Петнайсет хиляди години преди новата ера.

В колата се възцари пълно мълчание, а всички от групата се замислиха над идеята за изключително напредналите праисторически хора, които са разполагали с нужната интелигентност и енергия, за да изградят забележителния град, който лежеше в развалини пред очите им. Катрин изгледа двамата си спътници.

— Това обаче по никакъв начин не ни помага да разберем защо според професора получаваме някакво предупреждение. И най-важното, не ни помага да разберем защо има определени хора, които са решени на всичко, дори и да убиват невинни, само и само за да запазят скрити тайните на миналото.

Ръдърфорд и Ернан изглеждаха не по-малко озадачени от нея. След минута индианецът се огледа напрегнато, завъртя ключа в стартера и двигателят изръмжа.

— Не трябва да се бавим и миг повече — обяви той. — Ще ви закарам до границата и ще ви оставя в ръцете на индианците аймара. Земята от двете страни на границата принадлежи на тях. Те ще ви снабдят с фалшиви боливийски туристически визи и ще ви отведат в Ла Пас. С тяхна помощ ще ви измъкнем живи.