Том Мартин
Пирамида (27)

25.

В сряда по обяд улиците на Лима бяха задръстени от коли. Слънцето се криеше зад крайбрежната мъгла, която пълзи откъм ТИХИЯ океан и застила града с бяла пелена в продължение на десет месеца от годината. Местните я наричат „гарупа“, което означава „магарешки корем“. Депресиращата бяла завеса усилва и без това неприятния ефект от замърсяването и жегата.

Пътят им ги отведе през стария градски център, останал от колониални времена. Пред очите им се заредиха следи от отминало величие. Минаха покрай красиви дървени вили и импозантни каменни дворци, които бяха преустроени и пригодени за държавни нужди и сега приютяваха министерства и музеи.

Старият град на Лима е малък и след няколко минути таксито се запровира из мръсните и претъпкани с коли и хора улици на новия град със скучните му бетонни сгради и разбит асфалт. Бедността беше сложила отпечатък на всичко. Колата бавно се провираше в задръстването, а около нея непрестанно обикаляха улични продавачи, които се опитваха да им пробутат най-разнообразна стока — от пластмасови закачалки до запалки.

 

 

Двайсет минути по-късно, след като спряха до един цветарски магазин, откъдето Катрин взе лилии, таксито направи остър завой и пое по тясна безлюдна уличка в сърцето на жилищен квартал. Шофьорът извиваше врат наляво и надясно, а колата се движеше едва-едва.

— Аха! Ето го — обяви най-накрая той. — Ето тази врата, зелената.

Катрин и Ръдърфорд огледаха със съмнение двуетажната бетонна сграда, свряна между две други подобни на нея на улица, чиито обитатели явно ползваха един и същ бездарен архитект. Катрин подаде на шофьора парите, за които се бяха уговорили, и излезе от таксито. Пустата улица я изплаши. Тя се озърна наоколо и отново провря глава в колата.

— Можете ли да ни изчакате и да ни закарате обратно после?

— Разбира се, сеньорита. Не се притеснявайте, ще ви чакам.

Индианецът зад волана изключи двигателя, завъртя копчето на радиото, нахлупи бейзболната шапка на очите си и се изтегна на седалката с доволно изражение. Катрин и Джеймс се приближиха до вратата.

Той направи крачка назад, огледа се нагоре-надолу по улицата, а тя натисна входния звънец. Тишината изнервяше и двамата. След около половин минута от вътрешната страна на ключалката се превъртя ключ. Вратата се открехна едва-едва. През процепа надникна женско лице. Очите и бяха зачервени. „Вероятно от плач“, реши Катрин.

Жената имаше волеви и привлекателни черти на инка — гъсти вежди, здрав нос, високи скули. Кожата и беше много тъмна. Катрин прецени, че е на около тридесет и пет.

— Hola señora — habla inglés?^[1]

Жената с нищо не показа, че разбира. Катрин продължи:

— Nosotros somos amigos de Miguel Flores.^[2]

При споменаването на името Флорес по лицето на жената пробягна някакво чувство. Тя мигновено придоби по-дружелюбен и същевременно по-уязвим вид.

— Ustedes conocian a Miguel? — Познавали сте Мигел?

Катрин се почувства ужасно, че се натрапва в такъв тежък момент.

— Да, сеньора. Ужасно съжаляваме за загубата ви…

Ръдърфорд гледаше мълчаливо как се развива деликатната ситуация.

Най-сетне, след пауза, продължила около минута, веригата от вътрешната страна на вратата падна, жената подаде глава на улицата, огледа се напрегнато и бързешком им кимна да влязат. Затвори вратата зад гърба им, залости я с веригата и викна по коридора нещо на кечуа — езика на инките, който продължава да се използва в различни диалекти от индианците в планинските провинции на Перу.

От една врата в дъното на коридора се появи нисък, красив индианец, също около трийсетте. Бършеше ръцете си с кърпа. Лицето му беше нервно и напрегнато. Той заговори бързо и неспокойно на добър английски:

— Сестра ми казва, че сте познавали брат ни. Кои сте вие и какво искате?

Катрин не бе сигурна какво точно да каже.

— Ъъъ… Много съжаляваме, че ви притесняваме в такъв момент. Идваме единствено защото за нас е изключително важно да поговорим.

Индианецът въобще не изглеждаше доволен, но след като огледа Катрин от глава до пети и надзърна към Ръдърфорд зад нея, все пак каза:

— Добре, да говорим, но не можете да останете дълго тук.

Последваха го в обширна стая с две канапета и огромна библиотека с книги, посветени на историята, културата и изкуството на инките. Стените бяха украсени с прекрасни изгледи от Перу, очевидно от всички краища на страната: от джунглите, от крайбрежието и планините. Най-впечатляващите фотографии бяха от Андите.

Катрин подаде лилиите на домакина.

— Това е за вас. Ще бъда откровена и ще призная, че не познавахме брат ви. Говорили сме само веднъж. Аз съм Катрин Донован, а това е Джеймс Ръдърфорд. И двамата сме от Оксфордския университет. Пристигнахме в Перу тази сутрин. Надявахме се, че днес ще се видим с брат ви. Нямахме дори определена среща.

Черните очи на перуанеца се местеха бързо по лицата на двамата чужденци. Мнителността му беше толкова осезателна, че Катрин я усещаше с тялото си.

— Благодаря за цветята. Моля, седнете.

Той подаде букета на сестра си и придърпа стол. Лицето му не издаваше нищо друго, освен силно притеснение.

— Ако не сте познавали брат ми, защо ви е било да се виждате с него?

Катрин преглътна на сухо.

„Трябва да измъкнем нещо от този човек. Колкото и конфузна да е ситуацията, колкото и да е нахално да им се натрапваме в такъв тъжен за тях момент, трябва на всяка цена да измъкнем нещо“.

— Един наш приятел в Англия, професор Кент, е работил по общ проект с брат ви малко преди смъртта си. — Катрин направи пауза, за да види как ще реагира перуанецът на новината, но той просто я гледаше с черните си замислени очи. Тя продължи: — Вижте, знам, че ще ви се стори глупаво, но името на брат ви изникна от едно закодирано послание, което открихме сред вещите на покойния ни приятел. Звъннах му, но той не искаше да говори по телефона и ни каза, че трябва да дойдем тук и да се видим лично.

Индианецът внезапно се изправи и Катрин млъкна. Той се приближи бавно до камината и се обърна с лице към тях.

— Сеньорита, последния път, когато видях професор Кент, той седеше на същото място, на което в момента седите и вие. Това обаче е друга тема. Не мога да ви помогна. Смятам, че е най-добре да приключваме. Не искам да знам нищо повече за вас. Моля ви, най-добре е да напуснете дома ни веднага.

Катрин обаче не се предаваше лесно.

— Познавали сте професор Кент?

— Не, виждал съм го само два пъти, и двата пъти тук, в къщата на Мигел. Брат ми го водеше тук, за да обсъждат работата си на спокойствие. Сега вече наистина трябва да си…

— Сеньор Флорес — намеси се Ръдърфорд, — наистина искрено съжаляваме за смъртта на брат ви. Но тук става нещо изключително нередно. Не можете просто да го пренебрегнете. Нуждаем се от помощта ви. Според нас професор Кент е бил убит и искаме да научим с какво точно са се занимавали той и брат ви. Не можем да оставим смъртта им без последствия.

Индианецът очевидно се разкъсваше от противоречиви чувства. Ръдърфорд усещаше, че домакинът им иска да говори, но страхът го възпира. Затова реши да натисне още малко:

— Ще ви обидим ли, ако ви зададем някои въпроси относно естеството на съвместната работа на професор Кент и брат ви? Мигел говорил ли е някога за това?

Индианецът го изгледа и се усмихна тъжно.

— Няма абсолютно никакъв риск да ме обидите. Работата на Мигел имаше огромно значение и за мен самия. Работата е в това…

Гласът на индианеца потрепери и секна. Явно не бе сигурен какво точно да направи, но после сякаш реши, че не може просто да зарови глава в пясъка, обърна се към двамата си гости и поклати глава.

— Съжалявам — каза той и махна с ръка. — Вчера Мигел ми каза, че ако нещо му се случи, не трябва да говоря с никого. Много сме изплашени, преживяхме ужасен ден. Ужасен.

Катрин усети, че в гърдите и се надига съчувствие към горкия човек.

— Сеньор Флорес, ужасно съжалявам, че се натрапваме. Просто искаме да разберем какво се случва. Професорът ми беше като баща, така че и аз загубих любим човек, също като вас.

Индианецът въздъхна.

— Много е сложно. Работата им беше тайна. Но откъде ли да започна? — Той млъкна за момент и потъна в мислите си, след което продължи: — Въпреки фамилията ни, ние сме чистокръвни кечуа от Куско, древната столица на инките в Андите. Дядо ни приел испанска фамилия. Ние не сме типични индианци от провинцията. Имахме късмет да завършим гимназия, а Мигел дори учи в университета в Куско. Стана археолог и историк, а аз пък доскоро работех в благотворителна организация в Куско. През целия си живот сме работили, всъщност посветили сме се на нашия народ — кечуа, потомците на инките.

Катрин въздъхна облекчено. „Той говори…“ Флорес продължи със сериозен тон. Говореше бавно и внимателно подбираше всяка дума. Очите му през цялото време прескачаха от Катрин на Ръдърфорд и обратно.

— Знаем историята на народа си. Знаем историите от миналото и още като хлапета сме обикаляли из древните руини на Куско, на Олантайтамбо и на Тиахуанака — градът на виракоча, близо до езерото Титикака. Знаем историята на страната си такава, каквато испанските и американските учени, настанили се удобно в кабинетите, обградени от планини с книги, никога няма да научат. Ние обаче също имаме книги, ето, вижте сами. Не сме невежи за постиженията на съвременната наука. Просто не сме съгласни с тях.

Физиономията на индианеца излъчваше целеустременост. Той продължи да говори доста по-уверено:

— Поколения наред след покоряването на Перу испанците и особено католическата църква са правили всичко възможно, за да изтрият напълно всички свидетелства за цивилизацията ни. Унищожили са паметници и религиозни центрове, изгорили са свещените книги, жреците са изклали, а народа са покръстили с меч. След две поколения не било останало абсолютно нищо, а днес дори децата ни изучават „правилната“ версия на историята ни — католическата. Професор Кент беше прозрял тази неправда. Нямаше нужда да му обясняваме, че преди инките е имало друга цивилизация, още по-велика. Не знам откъде го беше разбрал, но когато го срещнахме, вече знаеше и искаше да открие доказателства за нея. Ние разполагаме с тях. Професор Кент беше изключително начетен човек. Каза ни, че истината, която сме му разкрили, ще му помогне да извади на бял свят друга, по-голяма истина, която може да спаси човечеството.

Докато слушаше думите на Флорес, Катрин вече беше решила какво трябва да направят после.

— Сеньор Флорес, можете ли да разкажете истинската история и на нас? Искаме да продължим делото на професора.

— Сеньорита, моля наричайте ме Ернан. Съжалявам за първоначалната враждебност от моя страна, но тук не сме в безопасност. Ако искаме да продължим разговора или дори да продължим да си мислим за тези неща, трябва незабавно да напуснем Лима и да идем в Куско.

В този миг сестрата на Ернан се появи на вратата. Изглеждаше готова да избухне в сълзи. Подхвана истеричен монолог на кечуа и посочи обвинително двамата чужденци. Ернан се смути, но същевременно изглеждаше изключително притеснен от скръбта на сестра си. Той заговори много тихо и меко, хвана я за ръцете, търпеливо я успокои и я изведе от стаята.

Ръдърфорд като че ли не забеляза случката. В главата му се въртяха други мисли.

„Вече има двама мъртъвци. Дали Флорес има обяснение за причините за смъртта им?“

Ернан се върна в стаята и поклати глава. Преди обаче да отвори уста, Ръдърфорд заговори възможно най-тактично и внимателно:

— Сеньор Флорес, искам да ви питам нещо. Имате ли някаква представа кой може да е отговорен за смъртта на професор Кент и за убийството на брат ви?

Ернан тъжно поклати глава и погледна часовника си.

— Не, за съжаление не знам. Всъщност обаче няма значение кои точно са тези хора. Важното е, че съществуват. Имат власт и са готови на всичко. Не ме разбирайте погрешно, не съм параноик. Повярвайте ми — всички ние се намираме в голяма опасност.

Лицето му отново заприлича на маска, лишена от всякакви емоции. Катрин огледа високите скули и черните му очи. Въпреки ужасната трагедия и загубата на брат си, човекът все пак успяваше да запази достойнство.

— Ернан, много благодарим за помощта ви. Имате ли нещо против двамата с Джеймс да поговорим насаме?

— Не, разбира се, говорете. Бездруго сега трябва да ида до болницата. Ако решите да дойдете в Куско, самолетът е в пет и половина. Ако ви трябва нещо друго, моля кажете.

Ернан излезе от стаята. Катрин преливаше от новопоявил се ентусиазъм. Изглежда отново имаха следа, по която да вървят. Тя се обърна усмихнато към Ръдърфорд и сърцето й се сви. Мрачното му изражение тутакси й даде да разбере, че той е стигнал до съвсем различни заключения.